Предизвестено поражение

печат
Предварителни размисли за предстоящите парламентарни избори

Ексхумирането на чувството за достойнство и класово съзнание май е безнадеждно закъсняло, то не подлежи на реанимация

Централно място във фашистката доктрина на Бенито Мусолини заема идеята за „класов мир“ – в рамките на една нация. Държавата сдържа апетитите на работодателите и усмирява недоволството на работниците, така че „всички да са доволни“. Нереалното в тази схема, даже и да изключим принудителните форми на сдържане и усмирение, е че бюрократично-партийната държавна машина не може да остане в ролята на безпристрастен арбитър, на всезнаещ колективен експерт, който е прозрял какви са „интересите на нацията“ и отделните човешки потребности, и седнал да ги пази „в ред и хармония“. Партийците и чиновниците винаги ще заемат страната на онези, които захранват бюджета с повече пари, които имат възможността да направят легални „дарения“ за партия или институция, както и да дадат нелегални рушвети на отделни функционери. Постепенно държавата и бизнесът се обединяват, богаташи стават партийци и заемат държавни постове, партийците и чиновниците влизат в ръководствата на компаниите или създават собствени фирми. Остава голият лозунг за „класов мир“.

У нас, в нечистата и несвята ни република България, управниците надминаха Мусолини. Не само възцариха мир между себе си и работническата класа във ВМЗ Сопот, но и любов постигнаха. С прегръдки, целувки и аплодисменти.

Доскоро работниците недоволстваха и заплашваха с блокади по шосетата. Бяха притиснати от текущи сметки и кредитни задължения. Хранеха се на вересия. Дадоха им обаче малко от забавените заплати и вярата им в държавата-майка възкръсна. Заплатите обаче се стопиха – отидоха за плащане на борчовете. Остана им любовта.

Любов към премиера, който бащински ги потупва по главиците.

Любов към синдикалните лидери, които вадят снимки на разруха, която не е от вчера, но досега са си мълчали. Любовта много търпи, както е писано в Новия завет. Търпи и това, че синдикалистите се спазариха колко души да напуснат завода, за да садят цветенца по паркове и градинки. Търпи, че пред бъдещия частен собственик няма да има никакви условия за стопанисване на предприятието – може да го нареже на скрап, каквото е останало.

Любов към собствената им работа – да произвеждат средства за убиване на хора.

Не им достигна кураж обаче сами да защитят поминъка си, независимо че успешната реализация на изделията им означава повече смърт по света.

Капка кураж проявиха децата им, учениците, които напуснаха училище, за да се присъединят към родителите си. Училищната дирекция веднага обясни на децата, че е хубаво да имаш гражданска позиция, но тя трябва да бъде законна, да не е под формата на „неразрешени протести“. Дечицата май преглътнаха това обяснение. Преглътнаха го и родителите им.

Какво повече може да се каже за работническата ни класа в мрачната светлина на този пример? Възпитавана в покорство през годините на държавния капитализъм на Димитров, Червенков и Живков. После поощрявана от „демокрацията“ да не различава реалните проблеми от измислените, насърчавана да търси смисъл в живота, като се върти да урежда битови дреболии, и накрая, когато вече няма полза от нея, предавана и предаваща се на милостта на политиците и работодателите. Само че те милост нямат. Раздават си премиални в министерствата – пет пъти повече пари, отколкото са задълженията по заплатите. Лишават болни от жизнено важни лекарства. Въртят далавери с пенсионните фондове. Отказват да носят отговорност за неплащане на трудовото възнаграждение и сеят раздор сред работниците, а работниците се поддават. Карат се турци с цигани, българи с турци, българи с цигани. Дебнат се кой ще бъде съкратен, а кой ще остане на работа да му изцеждат здравето срещу същите пари, но повече работа, повече задължения, повече подчинение.

Ексхумирането на чувството за достойнство и класово съзнание май е безнадеждно закъсняло, то не подлежи на реанимация. Уви. Остава само вариантът, изказан от същия Мусолини, че някои хора проумяват истината, чак когато тя ги смаже.

Притиснати в ъгъла от мизерията, окончателно разделили се с илюзията, че някой „отгоре ще ги оправи“, у тези хора ще се събуди мисълта, че нямат друг изход, освен солидарната съпротива, социалната самоорганизация и колективното самоуправление за постигане на лична свобода и обществена справедливост.

Може обаче и да не се събуди. Нито у тях, нито у децата им, които не съзряха абсурда на внушението, че активната гражданска позиция не бивало да се изразява като „неразрешени протести“.

А кой ще им разреши да протестират? •

Хасан Девринджи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *