Империята си сменя пионките

печат

Да говорим за политиката на САЩ, значи да наблегнем на военната и корпоративната мощ. Втората световна война показа на американските ръководители, че са начело на една държавна машина, която е осъдена да изявява имперските си амбиции. Следват поредица от военни инвазии, които целят утвърждаването ґ като „новия Рим”. Въпреки загубата на войната във Виетнам, САЩ успяха да унищожат СССР, с което останаха единственият тотален хегемон в света.

Докато класически Велики сили като Франция и Великобритания разпределяха бившите колонии на Вермахта и изграждаха класически териториални колонии, САЩ гарантираха превъзходството си чрез разполагането на военоморски и военновъздушни бази. Така за около 60 години американската армия установи свои военни формирования в над 100 страни по света като най-новите са Чехия, Полша, Румъния, Туркменистан, Киргизстан, Таджикистан, Етиопия, Кения и за огромно за нас съжаление – България. Към тях можем да прибавим и 16 разузнавателни служби, които фактически са навсякъде по света и представляват очите и ушите на империята без граници. Всичко това струва 1/5 от приходите в бюджета, което в абсолютна стойност е половината от военните разходи в целия свят.

Вашингтон разполага с 12 самолетоносача, от които 9 ядрени. Днес между Бахрейн, Катар и Джибути са разположени най-малко два. Присъствието им може да се обясни най-добре с изказването на американския министър на отбраната Робърт Гейтс, че САЩ „ще поддържат още дълго време присъствието си в Персийския залив”. Това изказване идва близо 30 години след изказването на президентът Картър, че „всеки опит на външна сила да поеме контрол над Персийския залив ще бъде считан за атака срещу САЩ”. За тези, които все още смятат, че Персийският залив е патент на републиканците и фамилията Буш, ще споменем, че Джими Картър е от Демократическата партия.

Разгъването на широк военен фронт по целия свят, намесата в почти всички военни или политически конфликти водят до стотици милиарди печалби за американските корпорации от продажба на оръжия за разрушаване на цели географски райони и нови стотици милиарди за тяхното „възстановяване” до удобен за последващо разрушение момент. Останалите свръхпечалби идват от фактическия монопол върху нефта и петрола плюс монопола върху медийно доставяното оръжие за масово поразяване – масовата култура и консуматорският модел на американското общество, които проникват и в най-отделечените кътчета на планетата. „Уол Март”, „Макдоналдс”, „Холивуд” са малка част от огромните корпорации тъпчещи масите с долнокачествен хляб и още по-долнокачествени зрелища.

Към края на студената война все още политиката на САЩ има някакви остатъчни идеологически окраски – когато трябва да се оправдават абсурдно скъпи военни и шпиономански авантюри, „гласът на Америка” запява изтърканата песен за безкористна защита на гражданските права, социални реформи, еманципация на жените, правова държава и демокрация. Преди разпадането на Съветския съюз САЩ имат един „официален” приоритет – да се борят с „призрака на комунизма”. След като най-големият и най-масово нарушаващ човешките права „комунизъм” – китайският – става основен търговски партньор на САЩ, идва 11 септември и новото благовидно оправдание за военно-корпоративното плюскане: да отрежем „главата на змията”, наречена радикален ислямизъм. Тук няма разделение между демократи и републиканци. За по-голяма убедителност сред масите се създават съветващи комисии изцяло под влиянието на корпоративните интереси, като например тази на „Бейкър-Хамилтън”. Джеймс Бейкър (републиканец) и Лий Хамилтън (демократ), заедно с куп „независими експерти”, прогнозират и дават съвети относно американската външна политика: „Дори и след изтеглянето на част от силите ни от Ирак, ще запазим внушително военно присъствие в региона, благодарение на разгръщането на сухопътни, морски и въздушни сили в Кувейт, Бахрейн и Катар, както и благодарение на все по-осезаемото ни присъствие в Афганистан.”

Интересен е съставът на т. нар. „независими експерти” – Център за стратегически и международни изследвания, финансиран от фондацията „Бил и Мелинда Гейтс”, в който се трудят настоящи и бивши председатели на управителните съвети на „Тайм инк.”, „Кока-Кола”, „Мерил Линч”, „Леман Брадърс”, „Ексон Мобайл”, „Морган Стенли”. Консултантите на това държавно-корпоративно формирование са бивши висши кадри, демократи и републиканци като Харолд Браун, Збигнев Бжежински, Франк Карлучи, Хен­ри Кисинджър, Джеймс Шлезинджър, Брент Скоукрофт и Карла Хилс.

Навремето един бивш разузнавач от ЦРУ си спомняше за подобен съвет, в който политическата бюрокрация била така омешана с тази на Уол Стрийт на заседателната маса, че дори шпионинът останал стъписан: „тогава осъзнах, че границата между корпорациите и правителството не е тънка – нея изобщо я няма.”

Влиянието на корпорациите върху американската власт проличава и от протичащата кандидат-президентска кампания. Набирането на гласове отчете най-големите разходи в историята. Нароченият за кандидат „на народа” Обама финишира предизборната си кампания с безпрецедентно купуване на 30 минути най-гледано време по най-големите телевизионни канали, в които обяснява как точно той е човек от „народа”. Народът обаче, който не може да си купи и една секунда телевизионно време, по последни социологически проучвания масово – над 70% – смята, че социално-икономическото му положение се влошава.

Американската империя не се интересува – и никога не се е интересувала – от това кой ще е президент, а само от това какво ще осигури най-стабилен параван за нейните далавери – било то президент, раздут политически скандал, половите подвизи (или провали) на някоя знаменитост или терористичен акт. Този път тя наля десетки, може би и стотици милиони в кампанията на Обама, защото зад него овчедушно се наредиха всички по-радикални или прогресивни „граждански” течения, движения и авторитети, които ще му осигурят поне първите една-две години комфорт, като въздържат подопечните си активисти от изяви против „добрия” президент, чиято външна политика по собствените му думи ще бъде „връщане към реалистичната двупартийна политика на бащата на Джордж Буш, на Джон Кенеди и донякъде на Роналд Рейгън”. Този комфорт е златна възможност за корпоративните господари в Америка да си вземат глътка въздух под патронажа на чернокожия император.

Това стадно поведение на критиците на режима, които винаги рипат-врякат, но седмица преди изборите чинно се нареждат, макар и мърморейки, зад кандидата на демократите, кара един от редовните дописници в Z Net и симпатизант на анархосиндикализма Мики Зи да напише в своята статия „Чомски, Зин и Обама”:

„Идва 2008 година и Чомски казва: „Бих препоръчал да се гласува срещу Маккейн, тоест да се гласува за Обама без илюзии”. Хауърд Зин отново се съгласява: „Макар Обама да не представлява някаква фундаментална промяна, той създава пространство за възможност за промяна” (възражение с две думи: „Бил Клинтън“).

Стратегията да се избира уж „по-малкото зло”, защото той или тя могат да се вслушат в някакво митично „народно движение” би звучала наивно в устата на гимназист. Професорите Чомски и Зин обаче са наясно с нещата. Като толкова искат постепенна промяна, защо не съветват множеството свои читатели да гласуват за Ралф Нейдър (независим антикорпоративен кандидат, бел. ред.) или Синтия Маккини (кандидата на Зелената партия, бел. ред.)? Класическият (разбирай, абсурден) отговор на този въпрос е: „Защото Нейдър или Маккини не могат да спечелят”.

Разбира се, че не могат да спечелят, щом всеки, който твърди, че е съгласен с тях, необяснимо защо гласува не за тях, а за Обама. Пейджърът на Алиса звъни да се яви по спешност в страната на чудесата.

Друг възможен отговор на въпроса защо хора като Чомски и Зин не агитират енергично и неуморно Нейдър или Маккини е следният: изборите през 2004 година доказаха, че емблематичните „леви” са на практика безсилни и практически без значение. Чомски и Зин бяха в компанията на гласовити, ярки и направо свирепи „звезди” от лагера „само да не е Буш” като Майкъл Мур, Сюзан Сарандън, Медиа Бенджамин, Шон Пен, Барбра Стрейзанд, Манинг Марабъл, Наоми Клайн, Фил Донахю, Барбара Еренрайх, Мартин Шийн, Брус Спрингстийн, Еди Ведър, Корнел Уест и пр., и пр., но Джон Кери пак изгуби.

Важно съобщение: „бедните и работещи хора в страната”, за които Чомски говори, обръщат НУЛА внимание на него и всички подобни на него и това е много по-важен проблем от това кой милионер военнопрестъпник ще играе глава на империята през следващите четири години.

Хауърд Зин говори за Обама и „възможността за промяна”. Май не е много удачно да питам човек прехвърлил осемдесетгодишна възраст, но все пак: „точно колко време мислиш, че ни остава?”

На всеки 24 часа 13 милиона тона отровни химикали се изливат по земното кълбо; 80  000 хектара дъждовни гори се унищожават; над сто растителни или животински вида изчезват, а 45 000 души (най-вече деца) умират от глад. Всеки ден 29 158 деца под петгодишна възраст умират, най-често по предотвратими причини.

Както Ганди някога попита: „Какво значение има за мъртвите, за сираците и бездомните дали безумното опустошаване става в името на тоталитаризма или в свещеното име на свободата и демокрацията?”

Гарантирам ви, че хората (и всички живи същества) след нас няма да се интересуват дали сме гласували за Обама или Маккейн през 2008 г., ако нямат чист въздух, чиста вода и са затънали в една отровена, необитаема планета. Най-вероятно биха ни питали следното: защо седяхте и оставихте всичко да бъде погълнато, отровено или унищожено?

Заключение: гласуването за Джон Маккейн или за Барак Обама е – в най-добрия случай – престъпно бездействие.” •

А. Ангелов

А. Ванчев

Цитираната статия на Мики Зи: www.mickeyz.net

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *