Приливи и отливи в анархисткото движение

Доколкото ни е известно анархистичният идеал е съвкупност от идеи, които не са създадени в социални или политически лаборатории. Процесът е естествен – задвижва го нуждата на човека от свободно съществуване. Това социално революционно движение е едновременно рожба и бъдещ „месия“, много тясно свързан с живота и явленията в самата природа.
Приливите и отливите в анархистичните организации и „движения“ не са далеч от природните такива. Бурно време носи застрашителни вълни, благоприятното тихо време – пълна тишина. Това видях за 70 години – първо в родния край и след 1944 г. в емиграция.
В крехката си възраст младежта е настроена да търси истинска независимост и свобода. В период на известен страх и бъдеща несигурност е привличана най-много от най-свободолюбивите идеи – анархокомунистическите. Симпатизират стотици, ако не и хиляди, но по трънливия труден път към „ГОЛГОТА“ до края остават само ония, които прегръщат истински идеите, готови да се жертват за тях, а те са малко на брой. Само в благоприятни условия те се умножават и стават завидна борческа сила, въпреки терористичните санкции на различните държавни институции – на първо място, от полицейските спецслужби, „кучетата на властта“.
След Първата световна война анархистичното движение в България бе на завидна висота, неговата популярност и сила застрашаваха доста сигурността и спокойствието на тогавашните държавни глави. Герджиков, Шейтанов и десетки, ако не стотици анархистки борци революционери и идеолози, подобно на украинския орел Махно, кръстосваха балкани, урви, села и градове в неравната борба за свобода.
След Втората световна война и прословутия „легендарен“ девети септември, около времето на моето анархистко „кръщение“, нашето организирано движение изплаши болшевиките с популярността си и ги предизвика към прибързано действие за нашето преждевременно унищожение. Първо, спирането на нашата трибуна „Работническа мисъл“ и малкото литература, последвани от постоянни арести и изпращания на най-активните другари в новосъздадените лагери. В първите 2-3 години по нашия край, Санданско и Петричко – селата Капатово, Враня, Хърсово, Петрово, Пеперица, Яново и някои други, младежта бе изцяло анархистка. Неколцината нови деветосептемврийски болшевики не смееха да излизат на открито. Този наплив завлече и Петричката и Светиврачката гимназии. В Петричката, от около 800 ученици и ученички нашата организационна група се движеше между 50-100 души – над 12% от хората се именуваха анархисти, а имаше и много голям брой симпатизанти – наричахме ги „кандидат-анархисти“.
Оредяването в нашите организации ставаше постепенно след 1946 година. С идването на еднопартийната диктатура на власт, болшевиките налагаха всекидневно най различни санкции срещу нас и нашето несигурно бъдеще. Главно с постоянно организирано вечерно „крещене“ – заплашване под прозорците от ремсисти и полицейски агенти. Ограничения на свободното пътуване, „открити листове“ за следване в университетите, специални „атестации“ за политическа благонадеждност и много други. Страхът и несигурността предизвикаха организационен смут, безсилие и общ упадък в нашите активни организации, до идването на най-черната дата – погромът над анархическото движение от 16 декември 1948 година. Ден, в който всички най-активни организационни другари бяхме заловени като в капан – изпитана тактика, практикувана преди четвърт век от чекистките убийци на Сталин в Съветския съюз. По този най-позорен начин бе обезглавено и умъртвено едно от най-силните тогава активни анархистки движения в света. След един месец нечовешки изпитания, при своето завръщане „като от оня свят“ в моето мило борческо село, намерих мъртва тишина и страх у всички близки, далечни и бивши другари анархисти – само 3-4 се осмелиха да ми кажат поне едно „Добре дошъл“. Това не се промени и след насилственото включване на селяните в ТКЗС. При такива мизерни обстоятелства на изолираност и закрепостеност (нямах право да излизам от селото) на 18-годишна възраст изкарах 2 години и 2 месеца до моето бягство през границата в Гърция. След още един месец следствия, този път без физически тормоз, от гръцките и американските разузнавателни служби, ни препратиха в лагера за експедиране Лаврион – около 10-13-ти април 1951 г. В лагера нашата анархистка група бяхме 5-6 другари с няколко приятели земеделци и се хранихме общо, някои от нас работиха по строежи, а аз станах от кандидат-студент ваксаджия и всяка събота боядисвах ръбовете на тротоарите пред магазинчета в града. По този начин успявахме да се спасим от гладуването и от постоянната вряла и червясала бакла в лагера. Веднага се свързахме с Парижката организация, с идеята да отидем там. Положението ни пред гръцките власти обаче стана доста несигурно и трябваше да заминем за където имаше транспорт – т. е. нужда от евтина робска ръка.
След близо месец и половина на тежко пътуване в стар немски военен параход, натъпкани както сардини, в 4:30 сутринта на 14 август 1951 г. пристигнахме в Уелингтън, столицата на Нова Зеландия. Той е световно известен като най-ветровитият и дъждовен град, но няма да забравя първите наши впечатления и думи „истински рай“. Нямам намерение да описвам красотата на Нова Зеландия, която е добре позната, нито свободолюбивата природа на народа и неговата спонтанна обща борба против разрушителните оръжия на големите държави терористи.
Целта ми е, както казах в самото начало, да посоча как аз виждам и разглеждам приливите и отливите в нашето движение в родния ми край и изобщо по света. „Да си направим малка самокритика“, както беше модерно да се казва по времето на болшевиките! Как и защо се случват и как можем да избегнем този хроничен „процес“, който ни обезвредява както сила и ограничава ефектността и способностите ни за идещата Социална революция?
В самото начало, в нашата група в Нова Зеландия почти всички бяхме младежи, около 10-12 другари, почти всички от нашия край и Северна България. Установихме се главно в околността на Уелингтън. Още в революционно настроение за борба, веднага се свързахме с Парижката организация и редколегията на списание „Наш Път“ – Хаджията. В началото организационното влияние бе много силно и плодовито за нашата група, която се ползваше с респект и голямо уважение от страна на останалите емигранти, които страдаха политически и нямаха тази организирана сила – източник на организационна енергия. По-късно обаче личните дрязги в Парижката организация „Кой да води бащина дружина?“ между най-известните стари другари, последвани и от други, почти разрушиха устоите ѝ и създадоха множество враждебни организацийки, с различни имена и издания. Този безотговорен провал повлия много зле на нашата групичка, вече сама започнала да се разлага. Приятелите от Северна България още в началото се отдръпнаха, загубиха интерес, даже 3-4 от тях се сдружиха с фашистите. След няколко години преследване на лични и семейни интереси и редица други проблеми, организационният живот на малката ни група спря завинаги. Единствено аз останах активен, главно с организационно кореспондиране и финансова помощ, доколкото ми бе възможно, за организационните нужди – списание и други. По това време в Парижката организация бяха малко, но много активни другари. Директно кореспондирах със секретаря Антон Николов, приятел от Петричката гимназия през 1944 година (той беше в 8 клас, а аз – в 4-ти), индиректно с Георги Константинов и Тренчо Марулевски. След 1989 година, с установяването на ФАБ и „Свободна Мисъл“ в България, аз започнах своята организационна работа чрез кореспонденция и финансова помощ директно със Сашо Наков, наименуван от мой добър приятел „светец на българския анархизъм“.
Пак на болния въпрос – защо стават горните приливи и хронични организационни отливи на непостоянство и разделение, наследство още от Кропоткиново време, от 19 век насам? Къде са нашите фундаментални принципи на солидарност, взаимопомощ и разбирателство?

Заключение: Поука, Възход или Провал?

Благодарение на двете сестри йерархии – черковната и държавната, контролът на елита много умело е създал солидна база от най-различни държавни и духовни институции, с хиляди закони, за затъпяване и робска зависимост. Всичко и всички сме впрегнати директно и индиректно да служим – да работим за тях. Властващият елит е добре въоръжен с планини от опит и средства, остава само да използват съветите на Юлий Цезар „дай на народа хляб и зрелища, после разделяй и владей“. Всичко е в техни ръце – науката, технологиите, средствата за производство и медиите. Останалите сме в материална и духовна зависимост. Това парализира всякакво организирано социално действие за освобождение, предвид страха, че ще се изгуби службата-работа, а от там и насъщният – хляба на семейството.
Младежта е най-голямата опасност за управляващия елит, защото е още независима от горните грижи и семейни отговорности, напълно самостоятелна и свободна за революционни действия. На всички политически течения е известно, че без младежка всеотдайност и борба никаква революция не е възможна. Затова всички сили на партии и организации са насочени към тях, да я овладеят и използват. В нормални времена властващият елит успява да ги манипулира и купи, хвърля милиарди за пропаганда по медии, реклами за всевъзможни организирани културни и спортни зрелища, създава мания в младежта за бъдещи геройства и свръхбогатства. Както казах по-горе, особено в бурни времена тя е съвсем анархически настроена, готова да се жертва за истинската свобода, но живее и се развива в истински държавен концентрационен лагер. Ние сме богати с най-хуманните идеи и принципи, но елитът притежава най-големите ресурси на обществото – под формата на пари и власт – и пълен контрол на пропагандните оръжия. Нямаме много време – ако искаме да спечелим младежта, трябва да се поучим от нашите минали организационни грешки от Парижката комуна насам и да не разчитаме в бездействие само на принципите на нашите идеолози от 19-ти век, а да използваме светкавичния прогрес, завладял младежта, и да намерим нов начин на пропаганда със съвременните оръжия на прякото действие!
Ние критикуваме хилядолетното църковно разделение и болшевишкото сектантство, но също страдаме по отношение на организационното единство, и то от ден първи, още при Кропоткин. През Руската и особено през Испанската революция, една от главните причини за неуспеха е безотговорното участие в правителството. С този акт развързахме ръцете на болшевиките най-свободно и безотговорно да унищожават нашите свободни колективи и синдикати. Постоянно говорим в нашите организации да се поучим от тези скъпо стрували ни грешки, но напразно! В България след Първата и Втората световна война отново ги повтаряме, да не говорим за сгромолясването на Парижката организация и пъкленото отражение по всички организации включително в България!

Цял живот, 70 години питам: защо?

Стигнал съм до собствено заключение, че в анархистките организации по света проблемът е общ. Интелигенцията, академици и учени опознават добре анархистичните идеи и принципи. Едни от тях достигат до идеите по естествен път, усвояват ги и ги допълват в някои случаи с революционна страст. Други, особено в по-бурни времена, когато анархизмът е „на мода“, идват по инерция да опитат нещо ново с някакви индивидуални мераци, че са постигнали нещо съществено, по-мъчно постижимо от множеството „обикновени“ анархисти в организацията. Тази група другари, в повечето случай индивидуалистка, а не сериозно революционна интелектуална група, научава също така анархизма във всичките му форми със „зазубряне наизуст“. Действа опортюнистки, като узурпира организационната работа, не със страст към нуждите на организацията, а с лидерска мания и цел да ѝ повлияе и да я завладее отвътре. Накрая „от всяка глава дим излиза“, дрязгите в стълкновения и ненужни дебати взимат връх, „кой прав, кой крив, един Господ знае“, започва „шапкарството“ (по думите на приятел от Парижката организация), вдигане на шапки и чукове, напускане на организацията, което, ако се не лъжа, още продължава, както в родния край, така и тук в Нова Зеландия. Освен този стар хроничен проблем, към края на 20 век започна индивидуален наплив – нахлуване в нашите организации на хора не анархисти, но парадиращи, че са своего рода нов, моден анархизъм, с имена колкото си искаш, подобно на църковните секти! През 1995 година, ако се не лъжа, заявих в реферат пред една анархическа конференция в Уелингтън, че анархокомунизмът е като монолитна гранитна скала и не се превзема и чупи на „идеички“- парчета. Както самата природа, и той е единствен и най-голям световен резервоар на енергия, обединява като съкровищница всички природни и хуманитарни социални идеи – колективистки, синдикалистки, феминистки, екологични и др. Доказах в реферата си, доколкото можах, че „съединението е сила“, анатомичната структура на самия човешки организъм е анархокомунистическа, подобни са всички процеси в живата природа, но никой не ме чу и разбра, и скоро се разделиха на слаби незначителни групички! Както природата, така и самият анархокомунизъм, днес повече от всякога боледуват и са застрашени главно от елитарното безотговорно безумие за пари, власт и слава. Нащрек другари, наш дълг е да браним нашия единствен хуманен идеал, анархокомунизма! •

Златко Златков,
Нова Зеландия