Примерът на Октай

печат

Седя с един мой сродник, и той мангал като мен, само дето не толкова мургав, направо си е рус и със сини очи, но се има за чист турчин. Толкова чист, че си носи всеки да го види „Чучулигата“ на Решад Нури Гюнтекин – на турски, ама колко ли я чете… Като му мерна книгата, изхвърлих се, подарих му стихосбирка на Назъм Хикмет и един диск с песните на Ахмед Кая. Та оттогава се отпуска да говори и „за политика“ откровено.

Та пием мастика и точим локуми на разни теми. По-точно, той ги разтяга. Ядосва се за тютюна, дето му изгни, въпреки обещанията на министъра и партийните водачи от ДПС. Удря юмрук по масата, че и тази година ще цепи на две всяка стотинка. Аз сипвам сол в раната, подсещам го, че освен ангарията с тютюна, още бол народ се трепе в строителството, по леярни – заработва си хернии, емфиземи и други придобивки без разлика дали е турчин, циганин, помак или бял българин. След солта добавям и лют пипер: че бая млади тарикати правят кариера в структурите на ДПС, стават началници, почват да гледат отвисоко, да карат скъпи коли, да вдигат сараи като големците. Което е безочие. Дерат от собствените си избиратели и все ги плашат с българите. А пък после дразнят българите с имоти на джамии! То болници не останаха, джамии им потрябвали на серсемите.

Раната на сродника веднага бликва думи в смисъл, че при всички партии е така. Това го прави в опит да рече, че ДПС не са по-лоши от останалите, ама изводът никак не му харесва. Не „по-лоши“ означава, че и „не са по-добри“. За момент мастиката го удря в главата и той изтърсва, че всички партии трябва да се разтурят, а големците да ходят да почукат малко камъни и да поживеят на минимална заплата, да се чудят кое първо – тока ли да платят, здравната ли вноска, рушвет ли на доктора, борча към банката – или да си нахранят и облекат децата, да не ги е срам да ги пратят на училище като сетни оръфляци. Накрая заявява, че след такова упражнение, като се върнат на постовете си, тогава „държавата ще се оправи“!

И с това свое дрън-дрън възстановява душевното си равновесие. И доволно удря още едно питие.

А аз само това дебна.

Не, викам, вместо да ги връщат на постовете, трябва да им се намери на всеки по един Октай, да им опре пистолет в челото. И като натисне спусъка, като ги накара да се насерат публично, завинаги да им мине меракът даже да припарват някога до началническо бюро. Та ето тогава нещата ще тръгнат да се оправят. Щото всички партийци работят за себе си и за спонсорите си, а народа – псета го яли.

Сродникът се умисля и изведнъж казва:

– Абе тоя Енимехмедов голямо бъдеще може да направи.

Изразявам съмнение, че ще се измъкне от панделата по-рано от отредените му две години, останалото вече е излежал в следственото. Сродникът махва с ръка:

– Все един ден ще го пуснат. И тогава… ще напише някоя книга. Ще ходи по телевизионни предавания. Ще го снимат, той е хубаво момче, за реклами на вратовръзки или самобръсначки. Ще гребе хонорари с голяма лопата! Далавери, слава! Може да го изтипосат и на фланелки – като оня, Чегеварата!

Чак се задавям с мезето. Олеле. Не спря за далавери да мечтае тази наша работническа класа. А сродникът с грейнали очи споделя за капак:

– Ама, да ти кажа, тоз Октайчо много лош пример даде. Много лош. Ще вземат и други като него глупости да правят.

– Кое по-точно е лошото? – наострям уши изпод мекицата, едновремешно кепе.

– Как кое бе, бате Хасане?! Пищовът му газов, патроните – халосни. Много глупаво, аджамийско.

Отново се замисля и отсича:

– Трябва да пуснат бойни пищови на промоция, много евтино! И приходите от продажбата – за пенсии, за даскало, за болнични. Качествени да са обаче! Да не засичат! И патрони с куршуми като за глиган! И всеки задължително да има такъв пищов! Или два. Както шофьорите имат „Гражданска отговорност“! Точно така. Пистолет марка „Граждански дълг“. Хайде наздраве!

Мастиковият дъх се вее от него като боен байрак.

Смаян съм, но бързо се окопитвам. Избъбрям, че тази вечер аз черпя, плащам на кръчмаря и отвеждам сродника да се наспи у дома, преди да е забравил последната си, много ценна и трезва мисъл. •

Хасан Девринджи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *