Проблемите на България
Лидеров се събуди в лошо настроение. По обяд имаше пресконференция и трябваше да дава обяснения какво ще прави Партията в парламента.
На последните избори Партията отбеляза добро попадение и сега имаше възможност да избира – да подкрепи старите или новите мутри. Лидеров обаче знаеше, че голям избор няма. Старите неизбежно ще поръчват музиката още доста години. Единственият въпрос беше как да не гласува против правителство с участието на Турците, но да не загуби гласовете на малкото Българи, които се излъгаха да гласуват за него.
Докато съчиняваше отговора на този въпрос, Лидеров приключи с тоалета. Пристегна вратовръзката, зализа косата, опаса ризата и решително излезе вън, където го чакаха служебният мерцедес и гардът от НСО…
По същото време, за същата пресконференция, се готвеше и госпожица Писачева. Оправяше си грима, чакаше майсторите да приключат и се заканваше как ще зададе на Лидеров Въпроса.
Писачева въобще не обичаше политиците, дразнеха я с надменността и арогантността си, но рядко имаше възможност да им зададе Въпрос. Трудно се намира стабилна работа за журналисти, а тя си пазеше своята, затова задаваше въпросчета, на които можеше предварително да напише отговорите. Партията на Лидеров обаче няма влияние сред Шефовете, а Въпросът сам се поставяше на дневен ред. Оставаше само да го зададе с подходящия тон, за да си го изкара на някого за поредната гадна вечер.
Снощи научи, че Свирчева била повишена вместо нея. Стана ѝ тежко не толкова за похарчените „любезности“ пред Шефа, а защото вече не вървеше „с гърдите напред“. Седна „да дави мъката“ сама… Не помнеше как е заспала, но от махмурлука я събудиха майсторите, които идваха да правят дограмата. Точно сега ли трябваше да дойдат – сякаш забиват бормашината в главата ѝ чак от съседната стая. Как не си взе жилище с повече стаи – все щеше да го изплати някак…
Трайко стискаше здраво перфоратора, а звукът кънтеше в главата му. Май малко прекали с ракията преди лягане, а тази сутрин стана в 6 часа. Но пък човек трябва да му отпуска края понякога. Щяла да стане накриво дограмата на тъпата овца – майната ѝ! За толкова пари, толкоз! Ако бяха някои други, и толкова нямаше да ѝ я свършат.
Майстора все едни такива ги намира – искат да им се върши работа, пък не искат да плащат. То верно, че е криза, ама не се трае. Някои си купуват апартаменти, други – коли, а ние им се молим да ни вземат да им свършим нещо. Или не можем да си седнем на задника от бачкане, или ходим гладни. То да бяхме само ние, ами и децата… Ако закъсаме пак като миналата зима, може да се наредим при ония, дето ровят по кофите. Разправят, че помощи взимали – как не! Аз, ако взимах помощи, нямаше да ровя в лайната. То си е мизерия бе! Няма чак толкоз мързеливи хора, че да предпочитат да ровят в боклука, вместо да работят. Кой ги знае на какъв хал са и те?!…
Точно в този момент Роза наближаваше трайковата къща. В казана за боклук нямаше нищо полезно, сигурно някой беше минал скоро – може би мъжът на Айшето, който преди малко я подмина с колелото. Роза хвана настрани, дано да го изпревари, че да занесе нещо за децата.
Откак мъжът ѝ Васил ги заряза и се върна на село, стана съвсем трудно да им намери нещо за ядене. Зюмбюлка вече е голяма, та може, ако реши, да я взима и нея. Или пък нещо друго да измисли…
Тогава Роза видя прането. Беше точно над главата ѝ. Ей тази рокля тъкмо ще стане на Зюмбюлка. Не му мисли много, протегна се, увисна на тела за миг, и роклята остана в ръцете ѝ. От двора се чу вик, тя побягна с роклята в едната ръка и празната торба в другата. Ако не за Зюмбюлка, все ще я продаде на някоя комшийка. За днеска поне падна някой лев. Зад гърба ѝ трайковата тъща проклетисваше мръсните цигани…
Час по-късно Лидеров отговаряше на Въпроса на Писачева:
– Проблемът на България е престъпността. Ние не сме против турците, нито против циганите. Ние сме против циганията. Ние сме против ограбването на труда на Българите. Работа има за всички. Който го мързи да работи – на съд! Само така ще оправим България. Ако някой се бори с циганията, бил той турчин или комунист, ние няма да му пречим. Да живее България! •
Хасан Девринджи
