Профсъюзи или работнически съвети?

печат
Типична картина от южнокорейските стачки

Съвременните работници от Източна Европа практически не познават явлението „бойни профсъюзи“, способни да стачкуват много седмици, да оказват физическа съпротива на полицията и на работодателите, да окупират предприятия. Реално погледнато, такива профсъюзи вече няма почти никъде в света. Изключение е страната, в която такива синдикати наистина представляват мощна обществена сила и могат да бъдат наречени „бойни“ – Южна Корея. От двете най-мощни организации, Корейската конфедерация на професионалните съюзи (ККПС) се счита за по-„бойна“ – доскоро емблематична с червените ленти на главата и водопроводните тръби в ръката, докато Федерацията на корейските професионални съюзи (ФКПС) е по-„бюрократична“. Миналата година три големи синдиката се отцепиха и създадоха нова синдикална „шапка“, наречена „Трудова солидарност за нова надежда“, която възприема по-съглашателски подход към капитала и държавата. Бойните традиции на корейските работнически съюзи датират още от въоръжената съпротива срещу японския колониализъм от 1910 до 1945 г. и по-късно – срещу военните диктатури през 70-те и 80-те години на миналия век.
По думите на южнокорейския политолог Ом Гу Хо, синдикатите всъщност не се занимават с посредничество в трудовите конфликти, а „вдигат шум“, дават публичност на конфликта, като с масови митинги, стачки и съдебни искове принуждават властите да се намесят да решат проблемите вместо тях. Един от водещите руски коментатори, специалист по Южна Корея, А. Ланков, изтъква, че профсъюзните организации често демонстрират крайно демократични практики, решават всички въпроси на общи събрания, настроени са доста настъпателно, макар и не всички.
С други думи, виждаме ситуация, сходна с някои събития в Русия (стачката на железничарите през 2009) и във Франция (окупации на заводи и вземане на мениджърите за заложници). Локалните синдикати упражняват пряка демокрация и имат готовност да стигат далеч в протестите си. От друга страна тези низови синдикални звена не са напълно самостоятелни и нямат опит гладко да ръководят собствените си действия, като ги координират директно с действията на други локални звена – сиреч опират до вътрешното посредничество на профсъюзните централи, предавайки им контрола над себе си. Централите се състоят от добре платени чиновници, отдавна уютно наместени в капиталистическата система. Те нямат интерес от разгром на системата, не желаят радикализиране, самоорганизиране, повече автономност на низовите звена. Ако това се случи, привилегиите им отиват на вятъра. Веднага щом обикновената работническа членска маса се радикализира, профсъюзната централа (лидерите-чиновници) започва да спъва борбата. Радикалната вълна винаги тръгва отдолу – не синдикалните функционери, а редовите работници в Южна Корея и Франция атакуват полицейските части по време на стачки, докато профсъюзната върхушка гледа да ги спре.
Какво да се прави?
Тактическата цел на привържениците на социалната революция и антиавторитаризма е разрушаване на легалните профсъюзни структури. Нужно е ново работническо движение от местни автономни организации, може и съществуващи, стига да са достатъчно решителни. То ще предприема не само чисто икономически стачки и ще брани социалните придобивки, но и ще осъзнава необходимостта от промяна на съществуващия строй, тоест борба срещу цялата днешна система на „законни“ профсъюзи, срещу държавата, срещу бизнеса. Само такава борба е способна да подготви хората за живота в безкласово общество на всеобщо самоуправление. Тя може да се води по време на стачки от работнически съвети, независими от централи, но строго подотчетни на събрания на трудовите колективи. Същите съвети извън стачните действия се разтурят, а инициативните групи от по-активните работници продължават нелегално да подготвят нови стачки, протести, окупации.
Другите начини са само една илюзия за борба.
Михаил Магид
превод: Николай Теллалов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *