Прогнозите ми за края на капитала и държавността

печат

Jean-Baptiste_Perronneau_-_Portrait_of_Jacques_Cazotte_-_WGA17210_fmtсе оказаха прекалено удължени

На границата между годината на Оруел „1984“ и последвалата я 1985 г., когато над „съветския небосклон изгря звездата на последния генерален секретар на КПСС – Горбачов“, написах две нови статии по може би най-близката до разума и до сърцето ми тема, под общото заглавие Роботронната революция, днешното общество и бъдещето на човечеството. Поради нечистоплътни обструкции на покойния „отговорен редактор“ на излизащия в Париж в-к Наш път те бяха отпечатани като негови „подлистници“ през месеците декември 1984 и януари 1985 г.
Двете статии, както и перипетиите около този инцидент, любопитният читател може да намери в издадения вече в България „сборник статии за една съвременна теория за СР (Социалната Революция)“, озаглавен Краят на държавата и капитала, както и в третия том от емигрантските ми спомени. В тях, приемайки твърдението на американски генерали, че всяка следваща година е равна по интензитет на събитията и развитието на един век от предшестващата история на човечеството, която беше траяла 60 века, бях определил настъпването на този край в 1985 + 60 ± А5 = 2045 ± А5, където ± А5 е допустимата грешка в „прогнозирането“ в границите от –5 до +5 години, според която формула СР (социалната революция), имаща за своя основа РР (роботронната революция), трябва да започне през десетилетието от 2040 до 2050 г.
По всичко изглежда, че краят на двете институции ще настъпи по-рано от „предвидения“, както ще покажем (и докажем) с примерите и данните в следващите страници, а сега ще разкажа някои спомени от „Оруеловите“ 1984 и 1985, които са начални години в горната прогноза, и един, струва ми се, съвсем подходящ исторически анекдот от времето на Великата френска революция.
От Хаджията и неговите полуграмотни „оръженосци“ моите тези бяха посрещнати с абсолютно неразбиране и дори враждебност. За съжаление и нашият Марулевски, по неизвестни причини, се зае да си чупи зъбите с една материя, която изобщо не беше за неговите уста. Но би трябвало да му благодаря, защото неговата „критика“, публикувана в бр. № 1 от 1989 г. на Бюлетина Анархокомунистическа революция (АР) и озаглавена РР – едно свободно мнение, ми даде повод да изложа по-системно тезите си и да внеса повече яснота в тях. Резултатът беше една по-обемиста статия Още веднъж и за последен път върху общата част на хипотезата за РР и СР, която беше поместена в бр. № 3 на АР от същата 1989 г. и която може да бъде намерена в горния сборник на стр. 264-318, след което дискусията приключи.
По-оцветена беше реакцията на читатели вън от нашите среди. Например, Ценко Барев, председател на БОД (Българско освободително движение), след като я прочете, беше впечатлен, ако не и смутен от логиката на фактите, които тогава бяха още в зародиш и от тяхната екстраполация, която не вещаеше нищо добро не само за болшевишката диктатура (което бе посрещнато със задоволство), но и за пазарната демокрация, която беше скъпа на партиите на едрия капитал и на влачещите се след тях, волю-неволю, дребнобуржоазни политически мъже.
При следващата ни среща, след консултации с някои видни френски социолози и политолози от рода на Раймон Арон, с които той беше близък, явно успокоен Ценко ми каза:
– Ти ми говориш за неща след 500 години, които никой от нас не ще доживее…
По този повод в паметта ми възкръсна историята с „пророчеството“ на френския поет-мистик Жак Казот, което бях чел като юноша в биографията на Робеспиер от Ралф Корнголд и запомнил, тъй като е впечатляващо, и го разказах на моя приятел и другар по съдба от емигрантските години:
В навечерието на Великата френска революция от 1789-1794 г., в началото на 1788 г., поетът бил поканен, навярно за да ги забавлява в ролята на клоун, на вечеря у Себастиан Рок Никола дьо Шамфор, получил благородническото „дьо“ при краля – остроумец, моралист, член на Френската академия, комуто приписват известния девиз: Мир на колибите, война на палатите! (След година домакинът приветствал революцията и участвал в щурма на Бастилията. Той бил приятел на Мирабо, чиито прочути речи е писал; през 1790-1791 г. станал секретар на Якобинския клуб, но се държал настрана от санкюлотите, а в 1792 г. бил назначен за директор на Националната библиотека.) Сред поканените от Шамфор са били Байи – астроном, член на Френската академия, маркиз де Кондорсе, поетът Жан Руше и др. все известни от историята имена. На всеки от присъстващите Казот предсказал недалечното бъдеще, но нека да продължим разказа си по реда на събитията.
Сбирката става в столичния литературен салон на Шамфор като този на мадам баронесата дьо Стал-Холщайн (друга френска знаменитост – писателка и дъщеря на швейцарския банкер, виден държавен мъж и финансов министър на Луи XVI – Жак Некер, която също била сред поканените). Изобщо в салона се е събрала блестящата част от либералния аристократичен елит на Париж, заобиколена от кюрета, придворни, литературни, академични и пр. лакеи и шутове, както е от край време, сред които, като в небрано лозе попада и поетът-мистик Жак Казот. Софрата е елитна и апетитна. След превъзходното меню и виното малвазия гостите се развеселили, поведението им напуснало рамките на приличието и постепенно разговорите преминали от непринуденото и лекомислено салонно бръщолевене към зловещи предсказания и заключително тържествено-библейско иносказание.
Случаят е засвидетелстван от друг писател Жан Франсоа дьо Ла Харп – очевидец на тази знаменателна вечер, която прилича на загадъчна история, сравнявана от някои със сеанс на черна магия, проведен във въпросния парижки литературен салон в навечерието на Великата френска революция, в началото на 1788 година.
Прочее, подобни „пророчества“ в тези години не са били изключение. Например, Жан-Пол Мара (Марат), една от забележителните фигури в историята на революцията, дълго преди нея е предвещавал едни или други събития – например разни заговори, които като „по чудо“ се сбъдвали, сред тях и измяната на Лафайет с Дюмурие, двуличието на Мирабо, предателството и бягството на краля и много други. За да не мине за мистификатор, Мара обяснявал: „аз чисто и просто разглеждам много по-внимателно това, на което вие не обръщате внимание. Изучавам щателно хората, на чиито думи вие вярвате, и като познавам различните комбинации от всички елементи на политическата машина и игри, които вие наблюдавате като обикновени зрители, предугаждам събитията“.
Та „литературната част“ протича така: Шамфор прочита някои свои непристойни богохулни приказки, а светските дами го слушат, без да помислят да се изчервят срамежливо и прикрият лицата си с ветрилата. Потокът от остроти срещу религията предизвика възторжени аплодисменти. След това събралите се се разсипват да хвалят Волтер, който произвел революция, и решават, че това е най-голямата му заслуга: „Той даде тон на своето време, като застави да го четат и лакеите, и господарите!“ Откъдето последвал изводът, че революцията няма да закъснее – нали е съвършено необходимо суеверието и фанатизмът да отстъпят мястото си на философията. След това всички се заемат да изчисляват кога ще гръмнат събитията и кой от събралите се ще доживее до Царството на разума. Най-старите съжаляват, че не ще успеят да го видят, а младите се радват на съзряването на този триумф, превъзнасят Академията за издаването на великия труд („Енциклопедията“) и за това, че самата тя се е превърнала в средоточие, център и символ на свободомислието. Само не съвсем любезният и оригинален господин Казот не взема участие във всеобщата веселба и дори се присмива над ентусиазма на гостите. Накрая взема думата и заговаря съвсем сериозно:
– Господа, радвайте се, вашето желание ще се изпълни, всички вие ще видите тази велика, потресаваща революция. Вам е известно, че аз си падам малко пророк – така че повтарям, вие всички ще я видите… Знаете ли обаче какво ще се случи след революцията с всички вас и че това ще бъде нейният непосредствен резултат, логическо следствие и естествен извод?
Шамфор го прекъсва:
– Господин Казот, вашето предсказание ми е повече от забавно, но какъв дявол ви е набил в главата всички тези затвори, отрови и палачи? Какво общо имат те с философията и с Царството на разума?
– Да, точно това искам да ви обясня: в името на философията, човечността и свободата, на вас ви предстои да загинете при тържеството на разума, в неговото Царство, тъй като то ще издигне храмове на Разума – навсякъде във Франция по това време ще останат само те.
– Дявол го взел! – възкликнал със саркастичен смях Шамфор. – Дали и вие няма да се окажете в числото на жреците в някой от тези храмове?!
– Надявам се, че не, обаче самият вие, господин Шамфор, ще станете един от тях и след достойната си служба ще срежете вените си с двадесет и два удара на бръснача, за да умрете няколко месеца по-късно.
– Вие, господин дьо Никола, ще умрете на ешафода. Вие, господин Байи – на ешафода и вие, господин дьо Малзерб, ще завършите своя живот на ешафода. Няма да минат и шест години, и всичко, което ви казвам, ще се случи.
Херцогиня дьо Грамон казва на поета:
– Ние, жените сме по-щастливи от вас, към революцията сме непричастни, тя не е наша работа.
– Вашият пол, мадам, този път няма да може да ви послужи като защита. С вързани на гърба ръце, вас ще ви отведат на ешафода в прост затворнически фургон, така както и другите дами от вашия кръг. И по-високопоставени дами ще бъдат откарани на ешафода с вързани зад гърба ръце.
– Нима и принцеси по кръв?
– Още по-високопоставени!
Сред гостите настъпва объркване.
– Няма да има духовник – продължава Казот – нито за вас, нито за другите. Последният гилотиниран, комуто ще бъде оказана тази величайша милост и ще бъде подарено правото на изповед… – Казот замълчава.
– Хайде, доизкажете се, кой ще е този щастлив смъртен, който ще се ползва от подобна привилегия?
– Това ще бъде кралят на Франция.
– Ех, слава богу! – възкликнал поетът Руше.
– Струва ми се, че господин Казот е решил да приключи наведнъж с цялата Академия, подлагайки членовете ѝ на мъчения и екзекуции… – се обажда друг от присъстващите – Жан Антоан дьо Кондорсе, маркизът философ-просветител, математик, обществен деятел, енциклопедист, сътрудник на Дидро и секретар на Академията. Той отправя към поета язвителна подигравка и казва с груб тон:
– Нека да чуем! Винаги е интересно, какво може да предскаже пророкът на един философ?
– Вие, господин Кондорсе, ще завършите своя живот върху сламата на каменния под в тъмницата и ще умрете от отрова, която „щастливите“ събития от това време ще ви заставят да носите постоянно със себе си и която ще погълнете, за да избегнете секирата на палача.
Първоначално присъстващите посрещат тези думи стъписани, онемели от изумление, но, спомняйки си, че добрият Казот често бълнува наяве, отново се разсмиват, само че този път – с поизкривени усмивки.
На това място се вмесва мадам дьо Стал:
– Ех, г-н Казот, да се надяваме, че никой от нас няма да доживее до сбъдването на вашите мрачни пророчества.
– Не, мадам, вие всички ще ги доживеете, но малцина ще ги преживеят. Вие ще сте сред „щастливките“ – когато побегнете от Париж и ви заловят, ще бъдете спасена от разярената тълпа, благодарение на застъпничеството на влиятелни приятели…
– Както виждаш, драги Ценко – заключих аз, – сбъдването на някои „пророчества“ не се нуждае от толкова дълги срокове.
След тази продължителна, но поучителна история, ще преминем към новите факти и доказателства за края на капитала и държавността. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *