Проклети граници!

печат
Акция събра младежи от цял свят и побърка полицаи и граничари от две държави

22 – 30 август, 2005. Ключ-Кулата-Ксанти-Солун. Кореспонденция в телеграфен стил от нашите хора на акцията

No BordersКъм 10:00 на 22 август лагерът в с. Ключ, на около 30 км. от Петрич в планината Беласица, много близо до македоно-гръцко-българската граница, беше открит. Лагерът беше палатков и се проведе в изоставена застава. Имаше хора от Федерация на Анархистите в Полша, Gegeninformationsburo от Германия, Антиавторитарно движение – Гърция, активисти от Индимедия Австрия, анархисти от Франция, хора от списанието за Източна Европа „Abolishing The Borders From Below“, както и активисти от автономна безвластническа група “АнархоСъпротива”. Общо на лагера от българската страна на границата присъстваха около 3540 души от цяла Европа. Паралелно с това, нашите приятели от Антиавторитарно движение в Гърция организираха своите акции преди предстоящото преминаване на границата и сливането на двете групи. Малко преди обяд на едно знаме на ЕС активисти от Полша написаха „No Fortress Europe“ (Не на крепостта Европа). В разговори с местните деца на около 10-12 години стана ясно (а по-късно повечето неща бяха потвърдени и от самия кмет на село Ключ), че преди е имало минни полета по билото на Беласица. Част от тези полета са премахнати, но въпреки това наскоро местен овчар е загинал от мина. В района има и загинали имигранти. Децата разказаха, че се страхуват да ходят към гръцката граница, защото се страхуват да не бъдат застреляни – гърците „ще стрелят, ще пращат самолети“. В 14:00 започна планираната дискусия на тема „Миграция и национализъм в региона“, като активисти от АнархоСъпротива представиха причините за зараждането и развитието на национализма в България, след което бяха обсъдени начини за противодействия срещу разрастващия се национализъм.

Привечер към 18:00 започнаха проблемите с гранична полиция…

Местен цивилен полицай с мерцедес дойде да разпитва защо и къде ще ходим и по каква причина сме тук. В крайна сметка се оказа, че гранична полиция иска списък с имената и номерата на личните карти и паспортите на всички. Тридесет минути по-късно полицаят се върна с още трима свои колеги и започнаха да проверяват имената, адресните регистрации и всички останали данни на всеки поотделно. Стриктно си записваха имената и ЕГН-тата на участниците в лагера. В началото заявиха, че ще проверят единствено адресните регистрации на чужденците, но в последствие явно промениха решението си. Оказа се, че заставата (изоставена от близо 5 години според местни жители) е собственост на гранична полиция (по техните думи). В крайна сметка полицаите заявиха, че искат другата сутрин незабавно да напуснем. По думите на самия кмет на село Ключ проблемът се корени в далаверите на граничарите, което не е изолиран случай в пограничните райони. Около 22:00 започнаха прожекциите, на които присъстваха и местни жители. Голямата част от проблеми, представени във филмите бяха познати за тях. Прожектирани бяха:

• „Meen Erhabe (Who’s the Terrorist)“ – „Кой е терористът“ – късометражен филм за насилието на израелската армия в Палестина
• „Изкоренени – бежанци от глобалната икономика“ – филм за бежанци от страни, в които големи корпорации експлоатират евтина работна ръка
• „Господарят на пръстена на свободната търговия“
• „Белите лебеди“ – филм за ромския бит и изкуство (лично за мен най-показателна беше репликата на един от участниците относно стената разделяща ромския квартал от останалата част на града: „Изолирани сме от града, това е истината. Ами защо!? Защото сме роми.“)

На 25 август на границата от гръцка страна чакаха около 100 души, солидарни с групата от България. Бяха закачили транспарант: „Техните границите ни разделят, нашата солидарност ще ги събори.“ Имаше проблем с камерата на един германец на нашата граница, българските ченгета му я взеха и последва скандал. Двата микробуса, с които пътуваха част от активистите, също имаха проблеми. Явно е имало информация за пристигането ни, подадена на гръцките граничари от българска страна…

Искам да поясня, че желанието на полицията в Ключ да вземе копие от документите ни беше, защото списъкът не се разчитал. Ние от своя страна отидохме в училището и преписахме списъка на компютъра и го принтирахме. Благодарим за любезното съдействие на дежурната преподавателка там. Преминаването на границата определено не беше безпроблемно. Един от немските анархисти извади по невнимание камера и реши да снима на нашето КПП. Това е забранено по закона и съответно си навлякохме гнева на митничарите. Започнаха разправии. Всички, които се придвижвахме пеша, бяхме пуснати да минем, но двата микробуса, които караха продукти за лагера в Гърция, бяха щателно претърсени. Ченгетата изсипаха всичката храна, която беше останала от лагера в България, за да търсят в чувалите „нещо“! Другият микробус се забави още повече. Вътре беше само едно момиче, щателно претърсено, разбира се, и ние чакахме докато не мине границата, както се бяхме разбрали. Имаше блокада на гръцката граница, докато всички не минем. Видяхме ченге от Петрич, което явно донесе някакъв списък на гръцките полицаи… Органите на властта унищожиха голяма част от хранителните продукти и си взеха фланелка на Христо Ботев за спомен без позволение, демек кражба. Групата на пешеходците премина безпроблемно границата и се присъедини към гръцките другари, които наброяваха около 50 души, а не 80, защото автобусът с който пътувахме после за Ксанти беше с такъв капацитет (двуетажен). Като имаш предвид, че ние бяхме над 30 души, значи те са били около 50. До сблъсъците с гръцката полиция се стигна, защото нарочно затруднихме предвижването на МПС-тата, за да принудим митничарите да приканят българската страна да действа по-бързо с претърсването на микробусите. След като микробусите минаха в Гърция, всички потеглихме към Ксанти, макар и с няколко часа закъснение. След 1 час мотаене на българската граница един джип от Гърция дойде и взе документите на всички и ни пропусна към гръцката граница. Последваха сблъсъци между полицията и гръцките активисти, дошли да ни подкрепят с възгласи „No borders, no nations“. Бяхме пуснати, след което изчакахме двата микробуса. Единият беше направо разпарчетосан и се забави близо 2 часа.

На 26 имаше демонстрация в Ксанти за малциствата. Ние направихме транспарант на български – „Свят без граници“. Много хора се зарадваха. Вечерта имаше концерт. На 27 август в 9:00 от университета потеглиха 2 автобуса с анархисти към Комотини, първо за демонстрацията и после към Вена, където е лагерът за бежанци. В Комотини демонстрацията беше от около 100 човека и премина през квартала, населен с помаци и през центъра на града. Скандираха се лозунги в подкрепа на малцинствата. „Гърция, Турция, Албания – враговете са в банките“. При Вена лагерът беше празен, имаше само няколко бежанци. Имаше около 30 ченгета и ние атакувахме веднага, за около 2 минути ченгетата бяха изтикани до входа на лагера. По време на битката един полицай падна паникьосан на земята, извади си пистолета и стреля във въздуха. Техният шеф дойде в паника и викаше „Стига, стига какво искате!“. Полицаи в пълно бойно снаряжение за масови безредици блокираха пътя, водещ към лагера. Много от нас бяха сериозно обгазени. Едно момиче е със счупена глава от хвърлен от полицаите камък! Заявихме, че искаме делегация от нас да влезе в лагера и да говори с бежанците.

Вътре в лагера имаше малка медицинска стая, бюро за полицията и главната секция, където се държат затворниците, но в която не бяхме допуснати, така че да не видим условията във вътрешността на затвора. Отведоха ни в бюрото и изкараха трима човека, един афганец и двама палестинци. За съжаление те не разбираха гръцки и не владееха много английски, но в крайна сметка се разбрахме с английския. Уведомихме ги, че имат право на политическо убежище и трябва да го поискат. Някои хора вътре са там от три месеца и въобще не са имали достъп до адвокат. Те казаха, че е възможно да ги преместят към Атина, но не знаят нищо за бъдещето си. Все още не са направили исканията си за политическо убежище и все още могат да бъдат депортирани.

Все пак успяхме да вземем имената на 17-те души, затворени в този лагер, а на четирима записахме и националностите. Те са: Басак Хасан, Ирак Дилсат Хасан Ама Али Халим Сунабан, Мавритания Ахмед Али, Палестина Амин Аиса Халил Дару Джахангир Хармани, Афганистан Восар Мохамед Кармал Ибрахим Плес Виргилиу, Молдова Бурдух Константин Охрилова Елена Зоп Иливана Вердес Мария Чирита Мариана Закон Татяна

Допълвам, че при боя във Вена бяха счупени няколко щита и три куки бяха пребити и откарани в болница.
Момичето, което беше ударена, беше само с охлузване на главата, макар че павето хич не беше малко.

На следващата демонстрация в Гюмюрджина взеха участие около 150 души, които после атакуваха лагера. Ченгетата бяха 20 души въоръжени, няколко цивилни, няколко с гранати, и десетина обикновени полицаи. Всичко куките бяха около 60 човека, като броим и охраната на самия затвор.

При престоя ни в Ксанти, където прекарахме всичките вечери в Политехническия университет, завързахме страшно много контакти, като изключително беше приятно да говорим с местните помаци, повечето от които знаеха приличен български. После имаше концерт, който повечето го проспах, но групите, които чух, ме изкефиха.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *