Пропуснатите звездни мигове – 2

печат
(продължава от предния брой)

– Като слушам демоничните ти слова, ми настръхват косите и се питам не си ли луд! Но все пак, да чуя! За какво ти е Кириленко? Какво ще правиш с него?

– Най-напред ще трябва да го откараме на тайно и недостъпно място. Например в пещерата при твоето лозе край испанската граница.

– Пилотът на хеликоптера нали ще знае къде сте, ще го убиеш ли, за да мълчи?

– Не. Там, където ще кажа да кацнем в Пиренеите, ще трябва да ни чака кола с наши приятели. Предварително, чрез радиовръзката на хеликоптера, ще предупредя, че всеки опит да бъдем проследени ще завърши… летално за „високопоставения гост“. След като кацнем, ще запалим хеликоптера и ще пуснем пилота да си върви по живо, по здраво, но с белезници на гърба…

– А после?

– После ли? После, в течение на два месеца, Кириленко „ще говори за своята престъпна дейност и тази на съучастниците му от Кремъл“. Всяка нощ сензационните му показания ще бъдат предоставяни на медиите, придружени от изложение на нашите позиции по всички социални и интернационални въпроси, както и нашите програмни искания и стратегически цели. Така мисля, че за тези два месеца ние ще можем да направим пропаганда на нашите идеи пред четири милиарда души, колкото не бихме могли да постигнем за 4000 години с всички вестници и списания, с които разполагаме в целия свят, включвайки в това число и „Нашия път“, за който ти ме караш да пиша статия за Апостола…

– А Кириленко, какво ще направите с него, ако това, което си измислил стане, колкото и невероятно да е?

– Той е последната ни грижа. Мисля, след като изцедим всичко от него, да го оставим някъде през нощта по прашните селски пътища и да съобщим да си го приберат. Той ще има правото на избор: да се прибере „на родину“, където ще приключи земния си път с куршум в тила, отправен от властващата мафия, задето е нарушил закона на Омертата, или да стане емигрант като нас. Е, не точно като нас, защото няма да отиде на постройките, а ще си пише мемоарите, за които ще му платят милиони. Както виждаш, планът ми е съвсем хуманен и няма нищо общо с непрекъснато заклеймявания от теб тероризъм…

– Това, което ми разказваш, е невъзможно! Тук трябват професионалисти и то от най-висока класа.

– Ами кое ни пречеше да ги създадем, бе?

Тук вдигнахме рамене, млъкнахме и двамата, след което Хаджията предложи да отидем да вечеряме при Мадлен, но аз отказах, защото бях преуморен и поисках само да телефонирам в Б. Хаджията подхвърли:

– Няма ли да се ожениш, та да си седнеш и ти на задника, като всички ни?

… Вместо да се обяснявам, набрах телефонния номер и попаднах на Катрин. Питах я ще има ли утре път към Париж, защото искам да я видя и говоря за една важна работа. Отговори, че е съгласна да се обади в квартирата ни следобед, преди вечерната служба в църквата на „падворие“ на улица Криме. След като и това беше уредено, излязохме заедно с Хаджията и се качихме на метрото, където той слезе на „Барбес-Рошешуар“, а аз продължих до Гар дьо л’Ест и от там по линията Пон дьо Севр се прибрах. Беше станало късно, Бекяра беше заспал…

Събота, 7 февруари

Въртя се в леглото си… Моята единствена „утеха“ е, че и по времето на Диоген е било същото… Само че ме е срам и съм безпомощен. За акциите, които могат да разтърсят света, един войн не стига! Заех се с нещо по-земно, да приготвя една голяма тенджера с леща… След около два часа това ми занимание беше прекъснато от „графинята“. Уговорих я за утрешния неделен ден да ме заведе с колата си до Бурже, поради голямото ми желание да видя как протичат „мероприятията“ на тукашната компартия, която беше най-голямата в Европа след италианската. Тя нямаше нищо против. Каза, че ще дойде да ме вземе преди 9 часа. Митингите започваха след 10. Поканих я на готов кекс с кафе, но тя отказа – тези храни не били здравословни. Докато разговаряхме за нейната работа, се прибра и Бекяра. Казах му, че ако иска, утре мамзел може да ни заведе да видим как минават тук политическите митинги и му обясних за какво иде реч. За него това беше разнообразие и той се съгласи веднага…

Неделя, 8 февруари

Сутринта станах рано, разтърсих съквартиранта и го питах ще дойде ли с мен на митинга в Бурже. Нужно му беше известно време да се съвземе, след което стана и закусихме. Аз се обръснах, подстригах стърчащите косми от брадичката ми, облякох сивия си костюм с небесно синята риза, поставих една сива кадифена папийонка, взех си и елегантния бастун и заприличах на социалист от края на миналия век. Бекяра беше облечен като за работа, сложи си само един нов панталон, с който се беше снабдил от „пазара на бълхите“, на Клинянкур. Бяхме готови, в очакване на госпожицата. Взех несъстоялия се свинар със себе си, не защото можеше да ми бъде полезен в „работата“, но ми трябваше като свидетел пред Хаджията, който иначе можеше да си помисли, че фантазирам или че… провокирам.

Точно в 8:30 часа разжалваната графиня позвъни. Без да се бавим, слязохме и се качихме в колата ѝ, която тя беше паркирала под прозорците ни на Авеню де Версай. По улиците в неделния ден още нямаше движение, минахме през града, избягвайки обичайните парижки задръствания, и го напуснахме през Обервилие, след което продължихме на североизток, заобиколихме градчето и пристигнахме на летището в 9 часа и 10 минути. Макар че имаше още близо час, партийци и любопитни бяха започнали да се събират. Мамзел гарира колата в определения за целта паркинг, след което се разходихме сред хората. Видях улицата, по която щяха да пристигнат колите с делегатите на конгреса и техните гости. Те ще слязат пред входа, откъдето водеше път за залите, в които щяха да се състоят митингите. Разстоянието между двата пункта беше не повече от стотина метра. Постепенно около тоя път започнаха да се събират на купчини млади хора. Това бяха френски комсомолци, които щяха да охраняват „вождовете на европейския пролетариат“. В десет часа комсомолците се бяха строили вече в три редици от двете страни, прегърнати през рамене, образуваха жив „тунел“, известен ми още от червенково време, през който щяха да минат височайшите гости и техните домакини, защитени с телата на младите. Откъм пътя се зададе първата група, в която един до друг вървяха Марше и Кириленко. Нямаше време да разсъждавам, приближих се, оставяйки зад себе си двамата и потупах с ръка прегърналите се комсомолци. По лицето ми беше изписана най-невинна усмивка и казах „Прашу прашчение!“ Мислейки, че съм съветски другар, който е сбъркал пътя, те ми отвориха пролука през живия плет от тела и аз влязох в тунела, точно когато първата делегация отминаваше. Зад нея идваше на около 15-20 метра следващата. Ускорих крачка и се залепих за водещата група, бях на около метър от „тавариш Кириленка“. Моята поява не направи никому впечатление, толкова благопристоен беше външният ми вид. След по-малко от минута приближихме входа за залите. Трябваше да съобразявам бързо. Вместо да вляза с делегацията и да заема полагащото ми се място в деловия президиум, счетох за по-благоразумно да си изляза по същия начин през тройната жива верига, която, докато скандираше приветствията си, ми направи път и аз излязох от тунела. След това се промъкнах през тълпата към мястото, където бях оставил придружителите си. Бекяра, като че ли беше разбрал смисъла на маневрата ми и рече:

– Гоше, ами то човек ако рече, може с отвертката да ликвидира тоя тупан.

Не отговорих нищо и казах на смеещата се глуповато графиня:

– Дойдохме, видяхме и сега можем да си ходим, без да сме победили.

Тя отиде да вземе колата си, а Бекяра ме гледаше, очаквайки да му кажа нещо, но аз продължавах да мълча и си мислех, че експериментът можеше да завърши и с известни компликации. Независимо от това какво са си мислили комсомолците, ако изобщо са били способни на това в състоянието на екстаз, в което бяха изпаднали при близостта до „ръководителите на френския и световния пролетариат“, аз доказах, че планът ми не беше фантастичен, тъй като изпълних първата му част. За втората липсваха неколцината мъже.

По обратния път с колата замолих мамзел да ни остави на Порт дьо Клинянкур, благодарих ѝ и се сбогувахме, а ние с Бекяра, минавайки край сергиите на битпазара, се запътихме към пасаж Пенел. Само че Хаджията отсъстваше. Не ни оставаше друго, освен да се приберем и да довършим тенджерата с лещата. •

Феранте Пала

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *