Пропуснатите звездни мигове – 2

печат
„Докога с кокалите на Левски ще си измиваме срама от историческата ни парализа?!… Трябват ни нови… кокали!“

Четвъртък, 5 февруари

Сутринта, докато се бръсна и слушам новините, радиото съобщава, че в „крепостта на френската компартия“ Сен-Дени е започнал нейният ХХII конгрес, на който присъстват много делегации на източни и западни „братски“ партии. Наострям уши, защото около така наречения еврокомунизъм от доста време се вдига шум и е възможно на конгреса да се получат пукнатини в „моралното и политическото единство на международното раб. и ком. движение“. Понеже ще закъснея, отказвам закуската и моля „графинята“ да ме отведе с колата си до гарата. Освен билет, купувам и вестник „Юманите“ – органът на ФКП. В него намирам материали за откриването на конгреса, делегациите и състава им. Вниманието ми привличат „съветската“ и българската. На Лионската гара си купувам „Фигаро“ и „Либерасион“ и вземам метрото за две спирки.

В тези вестници има допълнителни информации за тукашния ХХII конгрес. Във „Фигаро“ пише, че съветската делегация се ръководи от Андрей Кириленко – третият човек в йерархията на Кремъл след Брежнев и Суслов (годината е 1976). Отново преглеждам „Юманите“ и виждам програмата на домакините. След закриването на конгреса, в неделя, на 8-ми, ще се проведат митинги на закрито в 14-те зали на летище Бурже (до Париж, където се провеждат демонстрации на новостите в световната авиация). Залите са наети за случая от ФКП. Мозъкът ми работи на бързи обороти… Вниманието ми е приковано от Кириленко, украински апаратчик, който е въведен във висшите партийни сфери от покойния Хрушчов, който е бил по времето на Сталин първи секретар на украинската компартия. Кириленко остана при Брежнев и се бе закрепил, както пишат, на трета позиция – член на политбюро и секретар на ЦК на КПСС. Двамата със Суслов са заместници и евентуални наследници на болния и грохнал Брежнев. В главата ми се ражда план, който ще нарекат, както обикновено, химера. Ще трябва да го обмисля всестранно, но по-важното е дали ще се намерят хора за изпълнението му – ето кое, както толкова често досега, е химеричното.

За да завърша и да не се връщам повече към този „важен персонаж“ според тукашната преса (в интерес на истината, аз никога не съм смятал, че сред висшите ръководства на компартиите, включително съветската, има личности, чийто интелект и теоретичен багаж заслужават внимание), ще разкажа и онова, което научих впоследствие за моя „обект“. През 1982 година умира Суслов. Брежнев също напуска божия свят и мястото му се заема от шефа на КГБ Юрий Андропов. Една от първите му работи е да елиминира конкурентите. Всъщност единственият е 76-годишният Кириленко, за който на Пленум на ЦК на КПСС е обявено, что „он впал в старческий маразм и в ноябре 1982 года отправлен на пенсию“. (Ако старческото оглупяване беше критерий, отдавна трябваше като „маразматици“ да бъдат отправени на „заслужена пенсия“ почти всички членове на Брежневското политбюро!) Биографичните бележки за тази „бележита личност“ завършват с още един интересен факт. В своята книга (в която става дума за папата) „Шпиони във Ватикана“, излязла през 2009 г., американският журналист Джон Колър съобщава, че през ноември 1979 г. съветското ръководство е издало неофициална смъртна присъда срещу папа Йоан Павел Втори (полският „папа Войтила“). В свръхсекретна заповед, то е разпоредило на КГБ да употреби срещу папата “средства, които, ако е необходимо, могат да бъдат повече от дезинформацията и дискредитирането“. В нея се казва още, че “трябва да бъдат използвани всички достъпни средства, за да бъде избегната новата насока в политиката, започната от полския папа“.

Под заповедта стояли подписите на членовете на политбюро или Президиума на ЦК на КПСС Михаил Суслов, Андрей КИРИЛЕНКО, Константин Черненко и на секретарите на ЦК Константин Русаков, Владимир Пономарьов, Михаил Зимянин, Иван Капитонов, Владимир Долгих и, кой още мислите,… Миша ГОРБАЧОВ!

Всички тези събития обаче се разгръщат доста по-късно, а аз пиша за началото на февруари 1976 г. Още с откриването на конгреса, Жорж Марше е заявил, че „пролетарският интернационализъм“ трябва да бъде реципрочен, тоест на пазара, ако перифразираме Шейлок, трябва да бъде ока за ока! Като се дешифрира фразеологията (за това не е нужно да си Шамполион), се разкриват прозрачните противоречия в конфликта между КПСС и западните компартии!

Петък, 6 февруари

Събудих се много рано. Планът беше узрял в главата ми. След работа ще отида до Хаджията, за да споделя с него обмисленото, макар и като сценарий, без да го посвещавам в намеренията си. Исках да чуя неговата преценка, знаейки отнапред реакцията му. За свършеното щях да му разказвам после, ако всичко минеше благополучно… Тогава, а и години след това, аз не криех от него своите идеи срещу бездействието, което убива организацията или я превръща в нещо подобно на религиозна секта със смешни ритуали и изпразнени от съдържание проповеди. Споделях с него, защото, независимо от враждебното му отношение срещу всяко действие, което е „вън от закона“, той имаше изключително богати връзки в международните анархистически среди, създадени през изтеклия четвърт век, откакто беше пристигнал от Турция през Италия в Париж.. При нас, макар и „неформално“, както казват днес (или без организационни връзки) в движението винаги е имало, ако не в една страна, то в друга, групи, организации и течения, адепти на различни методи за противостоене на властта, от просветителството до въоръжената борба. Независимо от различията ни, съществува солидарност и взаимопомощ, дори когато „пацифистите“ се разграничават рязко и „осъждат“ публично акциите на „авантюристите“… Такива млади и решителни хора ми бяха нужни за някои повече или по-малко „велики дела и грандиозни планове“ и аз се надявах с помощта на другари като нашия стар „носорог“ да ги намеря. Затова разисквах с него често тези теми и споделях някои от своите идеи… С тези мисли се отправих на работа. Продължавахме да се давим в прахта на пробивания бетон, която запълваше ноздрите, влизаше в ушите и очите, въпреки очилата и като че ли правеше още по-разбираем поета, който пишеше „и хладен гроб – сладка почивка“. Главата ми бучеше и дявол знае колко беше кръвното ми налягане, а аз не можех да си обясня мощния инстинкт за самосъхранение, който поддържаше жаждата за живот на милиони като нас, които срещу много по-малки жертви и по-малко усилия биха могли да променят и да направят значително по-поносим, по-достоен и по-желан собствения си живот и този на себеподобните…

След като привърши работният ден, отидох при Хаджията. Започнах нашия разговор с това, че на днешния ден преди 103 години обесиха Дякона Левски, а той ми предложи да… напиша статия за „Наш път“. Избухнах:

– Хаджи, докога с неговите кокали ще си измиваме срама от историческата ни парализа? „Нашите“ всеядни властници продължават да ги оглозгват, а народът се прави, че не разбира шмекерията на управниците си и собственото си падение… И ние ли трябва да им подражаваме? И не ти ли е минавало през ума, че остарелите и излъскани от употреба кокали на нашите герои от миналото, чиито биографии се поместват регулярно всяка година във вестници и списания, няма да ни помогнат… Казвам му, че се срамувам от тоя ритуал, който е амортизиран. Трябват ни нови… кокали!

– Лесно е да се говори, но ти мислиш ли сериозно, че можем да направим нещо друго, по-различно, така както ни гледаш?

– Да, ако можеха да се намерят половин дузина истински мъже и жени…

– И какво би направил, ако ги имаше?

– Ето какво: нали знаеш, че в момента се провежда ХХII конгрес на ФКП…

– Е, и какво?

– Имай малко търпение и не ме прекъсвай! Дошли са делегации от всякъде, включително и от СССР. „Съветската“ се води от Кириленко. Конгресът приключва работата си утре, а в неделя ще се провеждат митинги на закрито в 14-те зали на летище Бурже. Главните действащи лица ще бъдат оратори от „братските партии“ в страните на „строящия се комунизъм“ и на „прогнилия капитализъм“. Във всяка от залите ще се проведе по един такъв митинг. Най-важният ще бъде с Марше и Кириленко…

– И ти искаш да ги взривиш ли?

– Не, Хаджи, намеренията ми са много по-миролюбиви. Ще се приближа до госта, преди да са влезли в залата и ще го подпра с нагана – калибър 11,45 – в ребрата, след което, пред алтернативата да го взема за спътник по пътя до свети Петър или при Луцифер, ще поискам да ми докарат хеликоптер, с който да отлетим двамата…

– Става за сценарий на филм, само че в реалния живот или охраната му ще те разоръжи, или снайперистите ще ти пръснат черепа…

– И това е предвидено: когато извадя револвера, ще извикам гръмогласно, че митингът е инфилтриран с мои другари, които при една „трудова злополука“ („аксидан дю травай“) ще хвърлят бомбите си в тълпата. И понеже там ще има поне стотина хиляди „възторжени посрещачи“, можеш да си представиш каква хекатомба ще се получи. И не толкова от шрапнелите, колкото от паниката и бягството на обезумялата от страх тълпа…

– Значи ти си готов да загинат няколко хиляди невинни жертви.

– Хаджи, аз давам на организаторите и на охраната възможност за избор. Ако всичко завърши по план, няма да има нито една жертва, а за „невинността“ нека не говорим…

(Следва)

Феранте Пала

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *