ПУТИН И ГАЗОБЛИЗЦИТЕ

печат

КОЙТО НИ ОСВОБОДИ, ТОЙ ЩЕ НИ ЗАРОБИ. ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Управляващите обявиха настоящата 2008 г. за „година на Русия в България”. Официалният повод е 130-годишнината от края на Руско-турската война от 1877-1878 г. Тази година започна на 17 януари с пристигането в България на руския президент Путин и сключването на договора за петролопровода „Южен поток”. В рекламната кампания се включиха явните и тайни „путинисти” от всички власти: изпълнителната, законодателната, съдебната, четвъртата (на медиите), петата (на „бизнеса”, парите и крадците) и шестата – „сива” (на гангстерите от охранителните, застрахователни и сикови групировки).

В този исторически преглед на „годините на Русия в България” няма да се връщам към 1878 – годината, в която „освобождението на България от турско робство” бе осъществено като страничен резултат от експанзията на самодържавния руски империализъм в посока на „топлите морета” и Цариград. Само ще напомня, че Левски и Ботев, чиито портрети и сега висят по кабинетите на българските властници и патентовани патриоти, бяха категорично против всякакви външни „освобождения” и най-вече срещу това от крепостническа Русия на абсолютните монарси, чиито най-светли умове я наричаха „тюрма на народите”!

Апостолът казваше „Който ни освободи, той ще ни зароби!”. А мнението на Ботев за „освободителната мисия на Русия” беше най-ярко изрезено чрез редовно поместваните във вестниците „Тъпан” и „Будилник” карикатури на Хенрик Дембицки (15.08.1830-23.01.1906), полски анархист-бакунист и емигрант в Румъния след зверски смазаното от руската армия (под командването на нашия „освободител” – кървавия генерал-фелдмаршал Йосиф В. Гурко) въстание на полския народ от 1863 г. С неговите забравени и забранени карикатури си струва редовно да освежаваме историческата памет на отечествените лакеи на Москва всеки път, когато пристъпите на русофилската им хистерия ги задавят в сополи и сълзи. Когато говоря за „хистерия”, нямам предвид психическия им статус. Русофилството на нашите слуги на Москва се обяснява с техните съвсем прозаични материални и политически интереси: те знаят, че никога не биха се озовали в креслата на властта, не биха се задържали там през 45-те години, нито биха имали сегашните богатства без „безкористната и братска помощ” на своите господари. Опасенията на нашите национал- и социалреволюциионери намериха своето потвърждение веднага след края на „освободителната” руско-турска война. В първото правителство присъстваха шестима руски министъри, начело с княз Дондуков-Корсаков, назначени от палача на полския народ и по съвместителство наш „цар Освободител” Александър II, чиято сметка бе видяна от руските народоволци на 1 март 1881 г. в Санкт Петербург. А първото „народно събрание” бъкаше от руски и турски мекерета и шпиони, сред които бяха такива родолюбци като нотабилите хаджи Пенчович Ефенди, който подписа смъртната присъда на Васил Левски, подкрепяните от султана срещу Гърция (която се беше освободила вече от турско робство с въстанието си от 1829 г.) цариградски „борци за църковна независимост” и други „истински патриоти”. От участта на „задунайская губерния” ни спасиха само противоположните имперски интереси на останалите „велики сили”, които бяха в абсолютен разрез с въжделенията на „Третия Рим”.

Няма да говоря за Източната Римска Империя – Византия, за чието наследство руските самодръжци са предявявали апетитите си още от вермето на цар Иван IV Грозни (16 век). Хората от по-възрастното поколение, които са гледали соц­реалистическата фреска на Айзенщайн за „Страшния цар”, чиято роля е поверена на „народния артист” Черкасов, едва ли са забравили бълнуванията му за „Третия Рим” – Москва („И Четвертый Рим не будет!”), произнасяни с апломб и маниакален блясък в окото, които галеха ушите и очите на обитаващия покоите на своите царствени предшественици Йосиф Джугашвили, самоназовал се Сталин. Нито ще се ровя още по-назад в тъмните времена на Средновековието (10 век), когато киевският княз Светослав и византийският му колега император Йоан Цимисхий със задружни усилия смазаха България, за да я оплячкосат, в резултат на което тя стана част от Империята на ромеите за две столетия.

В няколко последователни статии ще се спра на най-новото време (от 1944 до 1989 г.), т. е. на епохата, когато нашите традиционни и „тройни освободители” назначиха в края на Втората световна империалистическа война своята „пета колона” БКП на власт в България. Епоха, от която „паметниците на братята освободители” не са единствените последствия и за чиято същност и днес българските историци и политици продължават да спорят. При това ще разгледам по-детайлно само един от аспектите на „богатите” взаимоотношения между „освободители” и „освободени”, по които изглежда между спорещите съществува пълен консенсус, защото никой, включително и най-яростните „опозиционери”, не само че не поставя пред днешните обитатели на Кремъл, но дори не дръзва да пристъпи към изследването му, камо ли да поиска да се разсекретят отнасящите се до него партийни, държавни и полицейски архиви.

Това е въпросът за икономическите и финансови взаимоотношения между метрополията и „задунайската” колония. Разбира се подобна класификация на „връзките” между „братски страни” се нуждае от едно глобално изследване на политически, междупартийни, търговско-финансови и прочее отношения на субординация между метрополията и колониите и (в частност СССР – България) в течение на близо половин век от края на Втората световна война до края на „Студената”, която завърши с краха на „Третия Рим”.

В тази встъпителна статия, като повторя още веднъж, че империализмът на Москва не започва и не свършва с „ерата на социализма” (съществувал е в царска, ще съществува и в „посткомунистическа” Русия, докато Социалната революция не сложи край на всеки империализъм, включая великоруския такъв), бих искал да обърна вниманието на читателите върху някои особености на „съветския” империализъм. Той се поражда на основата на държавния капитализъм, който от своя страна е създаден в Русия посредством извъникономическата принуда, упражнявана от болшевишката диктатура. Последната е резултат от завземането на властта от РКП(б) с октомврийския преврат през 1917 г.

За разлика от „класическите” буржоазни революции (като холандската, английската, френската и др.), Руската революция поради своята закъснялост се извършва в друг международен контекст и при друго ниво на развитие на икономическите и социални отношения. Интересуващите се от този проблем мога да насоча към моите статии: „За характера на Руската революция”, „За Троцки, троцкизма и същността на СССР”, „Положението, причините и лечението на „болния човек” на Планетата”, „СССР: Реформа или Революция” и други, писани в емиграция между 1974 и 1989 г. и преиздадени в сборника „Барутни (по)мисли” (издателство „Шрапнел”, 2004 г.)

Тук само споменавам ролята на полицейско-милитаристичната държава при създаването на руското държавнокапиталистическо общество, чиято вътрешна политика на експлоатация и терор срещу руския пролетариат намери своето продължение в милитаристичната и завоевателна политика на диктатурата, която с помоща на същите военно-полицейски методи и средства и на „петите колони”, представлявани от местните компартии от рода на БКП, създаде „Империята на доброто” с нейните три периферии:

Първата периферия, завоювана още по времето на Ленин чрез въстановавяне на властта на Москва над бившите колонии на царска Русия, прекръстени в т. нар. съветски социалистически републики без Финландия, Полша и трите балтийски държавици Литва, Латвия и Естония, които бяха включени отново във Втората периферия, завоювана от Сталин в резултат на империалистическата Втора световна война, която недобитите руски империалисти продължават да величаят и до днес като „отечествена”, „антифашистка” и други подобни нелепости.

Към тази фаза от историята на Империята принадлежи и злополучното ґ разширение в Азия, вследствие на маоистката революция в Китай, с която всъщност започна упадъкът на „съветския” империализъм. Въпреки „идеологическите” маски на Москва и Пекин, въоръжените конфликти, които на моменти заплашваха да се превърнат в начало на нова световна война, и противоречията между двата „ком”-мастодонта бяха империалистически. Проблемът за тези противоречия, антиколониалните въстания и отскубването от „братските” прегръдки на метрополията е отделна, голяма тема, на която заслужава да бъде посветено самостоятелно изследване.

Третата преиферия бе създадена като продължение на Империята в „задморските територии” в Латинска Америка и Африка, посредством т. нар. националноосвободителни революции, най-вече по времето на Брежнев. С изключение на Кастристката, която в началото беше подпомагана от САЩ, тези „революции” бяха въоръжавани и снабдявани със „специалисти” от СССР и сателитите (колониите) му, а Афганистанската беше резултат от окупацията на страната, както това ставаше при създаването на Втората периферия.

Тези военни, политически, икономически и финансови отношения между Империята и българската колония се представяха от българските слуги на Москва като „слънцето, въздуха и водата”, като „безкористна и братска помощ”. Те и днес предизвикват носталгични възпоминания и изблици на рецидивизъм у поклонниците на малкия полковник от КГБ, чието задниче временно е окупирало престола на руските самодръжци и техните болшевишки наследници.

Всъщност с имперския диктат и колониалния грабеж на Москва се обяснява до голяма степен изоставането на България (от Финландия например). В следващи статии с помощта на някои „свръхсекретни” договори и доклади, със статистически данни и самопризнания, с цифри и факти, с документи и аргументи ще докажем тези твърдения. Заедно с това заявявам, че ако българският народ ни подкрепи, сме готови да накараме Путиновци, Станишевци, Първановци и техните западни „партньори” да си избършат задниците с всеки неравноправен икономически, политически и военен договор!

Георги Константинов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *