Работническите милиции и милитаризацията

печат
(продължава от миналия брой)

Няма съмнение, че бойният дух на бойците е бил много по-висок, когато не е съществувал нито правителственият контрол, нито милитаризацията.

Следователно е ясно, че от самото начало революционните лидери стичат, че ролята им в борбата няма да се сведе до тази на вождове и координатори на народния ентусиазъм, а по-скоро на негови контрольори; че алтернативата на фалита на централното и на каталонското правителство не е една нова форма на организация, а едно Якобинско правителство, маскирано от централния Комитет на антифашистките милиции; че отговорът на военния пуч не е въоръженият народ, а една „народна армия“ от доброволци и запасняци, която трябва да си съперничи с милитаристите в тяхната професия – войната!

При тези условия не е странно, че позицията на революционните вождове се променя с всяка изминала седмица. В края на 1936 г. може да се забележи едно ново поведение. Солидаридад обрера от 29 август отделя широко внимание на постановление, „публикувано във всички сектори, окупирани от колоната Дурути“, подписано от делегата на стотниците, Хозе Еспулго, в което се декларира, че:

„От името на антифашистките комитети, тълкувайки постановлението на правителството в Мадрид, с който се свикват под знамената 34-и и 36-и набор, ние свеждаме до знанието на заинтересованите, че тяхно неотменимо задължение е да се явят във военните части – тоест в съответните зони или в колоните, с предпочитание към последните, където те ще бъдат по-добре и по-полезни“ (курсивът е на автора).

За някои лидери като Гарсия Оливер стадият на милициите е преминат още в началото на август. Пред голямо събрание в Барселона той заявява: „Народната армия, родена от милициите, трябва да се организира върху една нова концепция“ и подчертава приетите мерки в тази насока:

„Ние сме за организирането на едно революционно военно училище, където ще формираме специалисти, но не върху старите традиции, а в качеството на „технически пример“. Тези кадри ще се водят като цяло от познанията на офицерите-инструктори, които са дали доказателство за своята вярност към народа и пролетариата“.

(Пейрац, том I, стр. 198)

След 7 месеца, в друга своя реч пред школниците от Военното училище, същият Гарсия Оливер декларира:

„Офицери от народната армия, вие трябва да спазвате една желязна дисциплина и да я наложите на вашите хора, които, влизайки в редовете ѝ, трябва да престанат да бъдат ваши другари, за да се превърнат в трансмисии на военната машина на нашата армия…“

Ето ви я „народната армия“, създадена върху основата на una conception nueva (нова концепция – б. ред.)!

Създаването в началото на септември 1936 г. на правителството Ларго Кабалеро и растящата власт на сталинистите в него е сигнал за енергичен опит да се създаде военна машина, контролирана от правителството. Дали една такава мярка може да осигури победата над Франко, не е никак сигурно, но че това, че тя е удар срещу революцията, е вън от всякакво съмнение. Единното командване е мит, приспособен към преследваните цели, а генералите – пионки в ръцете на политическите партии. Политикански съображения определят избора на военните командири, а кампаниите, които струват ужасно скъпо като хора и материали, се решават в зависимост от тяснопартийните интереси.

Не вярваме лидерите на CNT-FAI да са хранили илюзии относно искреността на политиците, но след като елиминират революционното решение в полза на правителственото, те се компрометират от самото начало с политическата игра, в която вярваха, че могат да играят важна роля, тъй като са заели ключови постове в държавната машина. През първите месеци, активистите на CNT търсят начини да се съпротивляват на реакционната и правителствена политика, поддържана и от „отговорните другари“. Макар че в последствие, благодарение на своя монопол върху пресата и другите средства за пропаганда, бързото напредване на франкистите, застрашаващо Мадрид, както и поради други материални затруднения, те успяват да прокарат различни мерки като „продиктувани от обстоятелствата и т. н.“, те изостават зад политическите партии при назначаването на ключови позиции. Придобивайки един бюрократичен и легалистки манталитет, те по приемат влизането си в политическата игра с някаква маниакалност.

Реакцията на конфедералните бойци срещу милитаризацията е описана от Пейрац по следния начин:

„Конфедералните и анархистически колони се противяха най-силно на този нов начин, който те тълкуваха като решителна крачка в посока на класическия милитаризъм, законите на войната и казармената дисциплина. Когато висшите комитети на CNT-FAI се съгласяват с общата милитаризация на милициите, ускорена на правителствено ниво от министрите на CNT, тежко объркване настана по всички фронтове, на които бойците на Конфедерацията се бяха ангажирали. Имаше бурни събрания и делегации на Комитетите заминаваха за фронта с трудната мисия да опитват да ги успокояват. Много непреклонни милиционери, заминали на фронта като доброволци, прекратяваха ангажиментите си и се връщаха в тила. По-късно се ангажираха отново. Колоната Дурути се трансформира в милитаризираната 26-та дивизия. Революционният климат и другарството между новите шефове и войниците като по чудо продължи чак до края на войната“.

(Пейрац, том II, стр. 38)

Може да се приеме, че добрите отношения, за които говори Пейрац, „между новите шефове и войниците“ се отнасят само за колоната Дурути и едва ли за дивизията на полковник Сиприано Мера, който сам твърди: „От сега нататък, желязна дисциплина. Дисциплина, която ще има същата стойност като тази, която се спазва доброволно. От тук нататък ние ще дискутираме само с капитаните и сержантите“.

Дори Желязната колона, за чиято революционна непреклонност през първите дни на борбата вече говорихме, се разпуска на едно от своите общи събрания и декларира, че го прави, „за да не остане встрани от борбата срещу фашизма“.

Тези храбри мъже имат впоследствие достатъчно основания да съжаляват за решението си. Веднъж възприели идеята за милитаризиране, лидерите на CNT-FAI се отдават на задачата да докажат, че всички техни привърженици са най-дисциплинираните и най-храбрите сред войниците от въоръжените сили. Конфедералната преса помества безброй фотографии на тези военни ръководители (в униформи естествено!), интервюта и хвалебствия, когато са произвеждани в по-високи чинове като така желаните полковник или майор!

С влошаването на военното положение тонът на конфедералната преса става по-агресивен и войнствен. Солидаридад обрера публикува ежедневно списъци с имената на осъдени на смърт от военните трибунали на Барселона и разстреляни за „фашистка дейност“, за „пораженство“ или за „дезертьорство“. Може да се прочете за смъртна присъда, издадена за подпомагане на новобранци да преминат границата. В статия от Валенсия, публикувана в Солидаридад обрера от 21 април 1938 г. и озаглавена „изпълнена смъртна присъда“ пише:

„Лейтенантът от Интендантството Мариано Санц Наваро, след издадената присъда на 17-ти т. м. от постоянния трибунал на ХХII армейски корпус, за изоставяне на своя пост вчера във Вилафамат, беше разстрелян публично за назидание. Военните части, които асистираха на екзекуцията, след това дефилираха пред трупа, приветствайки Републиката“.

На тази кампания за дисциплина и подчинение със страх и терор ние се спираме тук съвсем накратко. По този въпрос конфедералната преса дава изобилни материали, но това не пречи на масовото дезертьорство (макар и много рядко в посока към франкистите), нито на намаляването на производителността във фабриките.

Документите сочат спад на производството във военните индустрии, вследствие национализациите на всички фабрики за производство на оръжия; това доказва също, че предишният работнически контрол във фабриките позволява по-голяма производителност, отколкото след като е премахнат от правителството уж в името на същата тази производителност. (Всъщност, целта на правителството е да контролира арсеналите, които преминават в ръцете на въоръжения народ.) Няма съмнение, че поради същата причина, бойният дух на бойците е бил много по-висок, когато не е съществувал нито правителственият контрол, нито милитаризацията.

От анархистическа гледна точка, има две фундаментални възражения срещу милитаризацията:

1) Тя води до деформирането на въоръжената борба, която в началото има социално-революционен характер, но се превръща в национална война, резултатът от която е най-изгоден за господстващите класи;

2) Тя води до концентрация на властта, до мобилизация и задължителна военна повинност за целия народ – тоест до отричане на личната свобода.

Тези въпроси ще бъдат обсъдени по-подробно в последната глава. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *