[РАДИКАЛНОТО КИНО] Вим Вендерс: киното „По пътя“

печат
Вим Вендерс
Вим Вендерс

„Road movies“ е името на създадената през 1976 и работеща до днес филмова компания на Вим Вендерс. Името само по себе си изразява битническата философия на един кинотворец, но освен негови филми, къщата продуцира много други.

Няколко години поред знаменитият режисьор е фокус на българските киносъбития. Тази година той беше официален гост и закри 13-тия „София Филм Фест“ с най-новия си филм „Снимки в Палермо“.

Авторът на емблематичните „Криле на желанието“, „Париж, щата Тексас“ и „Буена виста соушъл клуб“ е роден на 14 август 1945 година в град Дюселдорф, Германия, в семейството на хирург.

От малък е потиснат от разделението на Германия и запленен от „Американската мечта“ – комикси, Мики Маус, флипери, битническата литература, непознатата идея за „свобода“ и най-вече рокендрола. Отдаден на мечтата си за живот по пътя, младият Вендерс тръгва по нейните следи. Живее и работи в Париж, но се връща Мюнхен, където учи кино. През тези години гледа всички филми, които успее да намери, и пише статии по тях. Създава някои късометражни филми и се запознава с хора, с които работи и до днес – операторът Роби Мюлер, монтажистът Петер Пржигода и писателят Петер Хандке. Признанието на Вендерс идва с първия от „роуд“ филмите „Алис в градовете“, който е част от трилогия и бързо го прави най-известният режисьор в Германия. Още тогава се появява неговата голяма тема: взаимоотношенията Европа-Америка. Преследвайки своите търсения, режисьорът заминава да живее и работи в САЩ. Там претърпява културен шок от разминаването на детския идеал и потискащата действителност. Разказва, че първите дни е прекарал пред телевизора, не вярвайки на очите си, зашеметен от американската телевизионна машина за промивка на мозъци. Шумна, безвкусна, раздърпана, презираща хората – нарича той американската система, работеща чрез телевизията. Осъзнава как образите и телевизията в САЩ са само реклама и не вършат нищо друго, освен 24 часова пропаганда. Години наред все пак остава в САЩ, макар да констатира за американската мечта, че е „Безследно изчезнала“, правейки паралел с първоначалното заглавие на романа на Кафка „Америка“.

Въпреки това в САЩ Вендерс създава едни от най-големите си шедьоври като „Париж, щата Тексас“, който печели Златна Палма, и по-късния „Хотел за милион долара“, който отново обръща погледа на зрителя към отритнатите, странните – онези, за които обществото не говори, и техния антипод – любимците, „избраниците на съдбата“, като поставя въпроса за противопостяването на човечността и „успеха“ в съвременния свят. Днес Вендерс се завръща на Стария континент със „Снимки в Палермо“. В центъра на историята е градът, видян през очите на скитник, пътешественик, пришълец.

При Вендерс местата не са просто места, а главени герои. Това започва още от „Криле на желанието“, където главният герой е Берлин и немското заглавие на филма е „Небето над Берлин“. Заедно с Петер Хандке започват да работят по него, без сценарий, а идеята за ангели, наблюдаващи града, изниква от само себе си, докато се разхождат. Имената на улиците, надписите – „Ангелски двор“, „Улица на ангелите“, „Ангелски шадраван“, дори самият Енгелс, който още присъствал тогава в пространството, случайно дочута в таксито песен. На пръв поглед приказен, филмът, както и продължението му „Далечна близост“, засяга философски, екзистенциални проблеми, а едно от многото послания сякаш ни напомня, че „ангелите“ – това сме ние, живите хора, а съдбата на човека е в неговите ръце.

Подобно на местата, друг участник във филмите на Вендерс, който се радва на повече внимание от актьорите, е музиката. Тя не е просто фон. Няма нито една случайна песен или изпълнител – те всички носят духа на свободата, рокендрола, блуса, джаза – подземният и паралелен на комерсиалната страна свят на истинското творчество. Героите му много често са неизявени артисти, търсещи, но непризнати творци. В документалните си филми „Буена Виста Сошъл клуб“ и „Душата на човек“, той ни запознава с реални хора, срещата, с които докосва зрителя по неповторим начин. За Вендерс музика и рокендрол е почти едно и също, чрез него той още като дете открива удоволствието от това неповторимо изкуство. По този повод пише: „Лу Рийд, вокалистът на „Велвет Ъндърграунд“, казва „Рокендролът спаси живота ми“. За мен беше точно така. И ако не е било съвсем спасяване на живота, то при всички случаи беше спасяване от някакъв друг, безрадостен живот“.

В последния си филм „Снимки в Палермо“ – историята на пътуващ фотограф, осъзнаващ, че е смъртен – Вендерс отново изследва, пътувайки, местата и музиката. Главните герои са Палермо и вокалистът на Ди Тотен Хозен, Кампино. Филмът сам определя като рокендрол филм, защото е за смъртта, която авторът нарича табу в киното. Действително, за разлика от рокендрола и блуса, седмото изкуство не говори за смъртта по такъв откровен, наивно-патетичен начин. Тази форма на представяне на „вечния спътник на човека“ е сравнима със старинните фрески, като тази която виждаме в „Снимки в Палермо“. Филмът е противоречив, но не оставя зрителите безразлични. Това, което прави Вендерс, е гротеска, подобна, действително, на рокендрол песен за смъртта – където Смъртта се „явява“ като кичозно „средновековен“ типаж – гримирана и абсурдно костюмирана, тя ни „говори“ мъдрости в разрез с фетишисткия си имидж. От друга страна има и сериозен поглед върху вечния въпрос. Достатъчно сериозна е идеята, че лицето на смъртта е всъщност лицето на всеки един човек… Вендерс сам се представя като ревниво дете на 1968. Без свян, че може да бъде отхвърлен като творец, или да „развали ореола“, който му е създаден, поставя пред съвременния зрител, така както може, отново култовите за бийт и хипи поколението идеи – за любовта и живота тук и сега. Колкото и познато да звучи, хубаво е, че има кой да ни подсеща, без да му пука за имиджа. Вендерс признава, че говоренето за смъртта е трик, начин да говори отново за живота и че филмът „от самото си раждане е проблемно дете“, противопоставяйки го на „Криле на желанието“ като филм за живота. Във филма за живота става дума за смъртта – един ангел се отказва от безсмъртието, за да разбере какво е да бъдеш човек… и обратното, „Снимки в Палермо“ е уж за смъртта, а всъщност – за преоткриването на радостта от живота. Отговорът на древния съвет „Помни, че си смъртен“ е „Помни, че си жив“. Това ли е, според вас, имунизацията срещу тази, както я нарича режисьорът „глобална болест“ – липсата на време и постоянното бързане?! Филмът е хибрид между американско и европейско кино – въпреки обвиненията в комерсиализъм, за мен той е един вид експериментален за самия Вендерс. Неприемането му масово от публика и критика го доказва по свой начин. Според автора това е интерактивен филм и очаква от публиката „обратна връзка“ – дава много, но колко ще ти даде зависи от това доколко ще му се отдадеш. Така и го представи на срещата си с публика, почитатели и журналисти в София. Той разговаря с нас в „Дома на киното“, където се появи и съпругата му, Доната, която е фотограф. С радост установих, че мнението ми за любовта и това на любимия ми режисьор съвпадат.

Вендерс: В песните любовта винаги продължава вечно, защото думата завинаги, на английски „forever“, се римува с много други думи. И в живота може да продължава вечно, но той самият е ограничен във времето. Погледнато по-общо, мисля, че именно любовта е двигателят. Тя е, която движи човешкия род, цивилизацията въобще. Защото омразата просто убива всичко.

Вярвате ли в любовта след смъртта?

Вендерс: Да, удивително! Единствените работи, които съм правил в своя живот и които имат смисъл са тези, които съм правил с любов. Не е важно дали сте кино режисьор. Има хора, които правят съвсем дребни неща и те се получават прекрасно.

Рокендролът се възприема исторически като един вид бунт. Мислите ли, че е така и днес или той е вече просто музика?

Вендерс: Наистина вече има много рокендрол, който не е особено бунтарски. Ролинг Стоунс отдавна не са бунтари. Вярвам, че все още има музиканти, които правят музика с идеята да променят света… Музиката, както и киното, има свойството да се възражда… Днес има групи, не задължително рокендрол, които още носят в себе си този дух на съпротива.

Вие пътувате много – какво е впечатлението ви от Балканите?

Вендерс: Като чужденец и пътешественик осъзнах, че на Балканите и в България има много история, тайнствена за моите очи. И много болка, която аз не разбирам, но в същото време има силно желание за мир, едно от най-силните, с които съм се сблъсквал, с изключение може би на Палестина. В много от местата, из които съм пътувал, в Азия, Америка, Европа, хората изглеждат уседнали, улегнали и не задават въпроси. А във всички страни, в които съм бил на Балканите, хората са пълни с въпроси и просто се вижда в очите им, че търсят отговорите. Това е наистина едно от местата в света, където те още търсят бъдещето си. Моят живот се определя в огромна степен от пътуването и по един странен начин най-важната ми професия е да бъда пътешественик.

Вярвате ли в Бог?

Вендерс: Моята представа е, че ако Бог изобщо присъства около нас, той го прави, като гледа през очите на всеки един човек едновременно.

А значи ли това, че според вас нашият живот зависи от самите нас? Можем ли да променим нещо?

Вендерс: Можем. Например можем да използваме очите си, да гледаме на света и другите с любов и така, както бихме искали Бог да ни вижда и възприема.

На тези и други зададени въпроси отговори Вим Вендерс при престоя си в България. Някои от тях бяха съвсем стандартни, като например защо е избрал Палермо за своя филм. Отговорът беше: „Избрах го по много повърхностни причини – защото е изключително беден и едновременно с това изключително красив.“

Филмът е посветен на двамата „учители“ в киното и приятели на Вим Вендерс – Микеланжело Антониони и Ингмар Бергман, които умират в годината на снимките. Нека оставим настрана критиците и „простим“ на един прекрасен режисьор, че е направил филм повече за себе си, отколкото за масовия зрител. Въпреки огромния успех, Вендерс остана верен на авторското кино, следователно и на онази част от публиката, която търси именно него. Човек разбира филмите лично, като гледа кино. •

Чичката

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *