Реформа или революция

печат

Пет часа са дълго време. Особено когато вали. Време за наблюдение. Време за разсъждение. Няма никаква еуфория по време на пет студени, мокри часа – те просто трябва да бъдат изтърпени. С желязната воля и твърда вяра в едно по-справедливо общество, в един по-добър свят. Като начало, точно в дванайсет на обяд, под чадърите на кафене Екстраблат в Бокенхаймер Варте се блъскат демонстранти и полицаи. Всички сме под дъжда, би казал някой шегаджия. Но в този ден вицовете не вървят. Демонстрацията е изключително сериозна. Липсва само бирата. Накрая, на Рьомерберг (централният площад във Франкфурт на Майн), малко преди пет следобед, на паважа има сплескани пластмасови чаши от бира и други от къснокапиталистическото чудо coffee-to-go, заедно с позиви, които са отпечатали както емоцията, така и протеста. Почти всеки съюз и клуб, организация и партия отпечата своя собствена прокламация (раздаваше се дори „утопично“ издание на „Ди Цайт“). Единствено анархистите гледат над хоризонта и призовават: „Работници, оставете работата, елате на демонстрацията“. Строителите от четвъртия етаж на нова административна сграда махат весело. Как реагират те на революционното изискване на партията на левите (десет евро минимална надница, 40-часова работна седмица), не се предава в печата.
Почти всеки в Германия, който в левите сектори носи някакво име или съкращение, поддържа тази демонстрация – профсъюзи, организации за опазване на околната среда и развитие, емигранти, социални инициативи и християнски групи. Налице е и дежурният ретрограден шпалир, който непоколебимо мъкне овехтялата галерия от полупрофили и бради на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин.
Прави впечатление, че зелените липсват. Очевидно в очите на критичните граждани те принадлежат към сбирщината на парламентарната върхушка. А тъй като и левите са слабо представени, би могло да се говори за нова извънпарламентарна опозиция. С оглед на многото развели се червени знамена, на които буквите К, М и Л в различна последователност доминират, трудно би било да не се сетиш за „Животът на Браян“ на Монти Пайтън, за безсмъртните думи на великия председател на Народния фронт на Палестина: „Единствените, които мразим повече от римляните, са тези от другия Народен фронт на Палестина“. Многото групички стоят една до друга и се правят, че не се забелязват. Идеята за широк народен фронт отново и отново се издига от организаторите – по-късно следобед посивял китарист усърдно представя един от класиците пред народния фронт – но единността на несъвместимото от край време е опасна илюзия и мнозина повярвали в нея са били наказани от сталиновите палачи със смърт. Колко малко е общото между участниците проличава в лозунга на демонстрацията: „Няма да платим за вашата криза!“ Това или е въздух под налягане, или радикален призив за гражданско неподчинение. Но нито един от ораторите и нито един от плакатите не призовава към данъчен бойкот, към изземане на имуществото на всички финансови спекуланти от страна на гражданите, към блокада на немската федерална банка. Докато скандира „Няма да платим за вашата криза!“, всеки един от двайсетте хиляди демонстранти си плаща, защото частните инвестиции, пенсиите, осигуровките, спестяванията всеки момент губят стойността си. Как в такъв случай да се спре това парично кръвопускане? Обяснението на организаторите приключва с призива: „Натискът за непрекъснат икономически растеж, конкуренция и печалба се противопоставя на организирането на икономиката към социални и екологични цели. Нуждаем се от алтернативи на капитализма – няма да остане така, както е в момента“. Компромисът ясно прозира зад тази фраза. Немощен е гласецът на резолюцията, която приключва с думите: „няма да остане така, както е в момента“. Разбира се, керванът си върви. Барикадите от 1848, 1918 и 1968 ще потреперят.
Републиканската традиция на протест и непокорство отново е омаскарена от сивото ежедневие на демонстрациите във Франкфурт. „Jump you fuckers“ (Скачайте, мръсници!) е написал млад мъж на сив картон. Това са викали анархистите през 1929 г. пред банките на Уолстрийт и бурно са ръкопляскали, когато банкерите (навремето водени по-скоро от срам и унижение, за разлика от днес) са се струпвали по прозорците. Историята ми я разказа Джин Т. – един от онези демонстранти, които носят раница със спомени и сравняват съвременността с миналото. Джин бил симпатизант на самонастаняващите се, свободен дух, който както мнозина други радикално свободомислещи хора, не вижда повод да „приземява“ идеалите от своята младост. Да ходиш с него из Франкфурт означава да изучиш топографията на протеста. Скоро след като шествието потегли, тръгваме покрай „блока“ – навремето това са били четири триетажни къщи, собственост на Игнац Бубис, при чието разчистване през 1974 г. се стига до голям уличен бой с полицията. Днес този ъгъл принадлежи на банката КфВ. Малко по-нататък виждаме балкона, от който Александър Клуге снима кадри за „Германия през есента“. Няколко крачки по-нататък се намира Институтът за социологически изследвания, в който се е намирала „франкфуртската школа“ на Адорно и Хоркхаймер. Речите от сцените и камионите се вплитат в това осъвременяване на пейзажа, напомнят женски глас и прочутата къща с номер 93 от ноемврийската революция през 1918-1919. И докато се скандира „Държавата е предател, да живее синдикатът“, се появява сграда, в която се е намирал автосервизът на Йоахим Клайн, който през 1975 г. напада конференция на ОПЕК, а иначе поправял стари таратайки. Още звучи един саркастичен глас („пътувай, яж наденички, прибирай се вкъщи и си мисли, че си направил нещо“), докато летят тортите от кафене Лаумер, тогава през 1969 г., когато дългокос мъж бил уволнен и замерял Комуна 1 – Фриц Тойфел (идеологът на „забавната революция“ от 1969 г. – бел. ред.) във фрак на верандата с парчета торта.
Зиги Б., едно поколение по-млад от Джин, също е преживял своята демо-социализация на този асфалт. Бил шлосер, подтикнало го убийството на Бено Онезорг (студент, убит от цивилен полицай в Западен Берлин по време на демонстрация през 1967 г. – бел. ред) на улицата. „Беше втори юни и бяхме възбудени, гневни, агресивни, съвсем различни от днес. Противниците ни бяха не банките, а вестник Билд. Малко след това имаше голяма демонстрация против Виетнамската война, издигнахме знамената на Виетконг на покрива на една сграда. Тогава дойдоха цивилните ченгета и свалиха един от нас на земята, а друг падна така лошо от покрива, че остана завинаги инвалид. Побеснях, отидох в парка, намерих камъни и за първи път ги хвърлих“. В този ден няма опасност от такова възпламеняване на емоциите. Напротив, по-скоро имаш чувството, че на демонстриращите немци е даден валериан. Малко жива музика, малко скандиране на лозунги – да не говорим, че някога лозунгите бяха по-добри, и музиката към филма – също. Иначе Джин и Зиги нямаше непрекъснато да изравят стари мъдрости и песни: „Унищожавай онова, което те унищожава“, или „Без дъх“, „Историята се създава“. „ Липсва дори очевидното“, казва Джин: „Кой плаща това, кой има толкова много пари?“ и показва Републиканския клуб и Клуб Волтер. Наистина малко дадаистична отвара нямаше да е зле. Докато демонстрантите необезпокоявано преминават покрай барикадираната борса, двамата мъже си спомнят за равносметката на списание Пфластерщранд. „По-важното беше колко стъкла са счупени на последната демонстрация, а не броят на демонстрантите“. Затова улицата за плюскане на Франкфурт, луксозната Гьотещрасе беше плътно отцепена от полицията. Луксът трябва да бъде защитен.
По-рано Рьомерберг беше в състояние да поеме големи маси хора. Когато реставрираните исторически сгради още липсваха, голият хълм побираше десетки хиляди. Междувременно кръглият площад с тесните улички към него е заприличал на надут пъстър балон. Не могат да се видят ораторите, защото някои от активистите са се наредили плътно един до друг и са издигнали големите си знамена точно пред сцената. Гласовете им все пак се чуват и човек би се усъмнил или в недостатъчен кураж, или в противоречивост.
Водещ немски вестник формулира подходящо заглавие за преобладаващото настроение: „Профсъюзи: Медорн трябва да отстъпи“ (председателят на националната германска железопътна компания Хартмут Медорн подава оставка през март 2009 – бел. ред.). Така беше на тази демонстрация: искаме нов икономически ред, искаме да променим отношенията, искаме социална революция, но преди това Медорн да си ходи“. Или по думите на една организаторка: „Някои от вас питат дали трябва да подписваме писмото в подкрепа на Опел, или да спасим света? Ние ви предлагаме: подпишете писмото и спасете света“. Междувременно Медорн си отиде, какво правим сега? При такива думи едва ли има настроение. По краищата демонстрацията оредява, стари познати разговарят помежду си, някои хапват от дюнерите пред историческия музей.
Исканата от много хора национализация на банките едва буди въодушевление. Прекалено очевидно е, че това не е нито универсално лекарство, нито стъпка към истинския социализъм. Фактът, че водещи представители на старата финансова система като Алън Грийнспан подкрепят национализацията, кара критичните леви да разсъждават. В недалечно бъдеще една одържавена финансова система неизбежно ще доведе до познати проблеми: всевластие на бюрократите, корупцията и бездействието. Независимо как е организирана една икономика, тя изисква управление на микрониво и свободни структури, вместо централизирани, йерархизирани апарати. И извинявайте, но толкова ли е осъдително да се поучим от катастрофалните грешки на двайсети век?
Като лайтмотив звучи и голямото заглавие СОЛИДАРНОСТ, понякога свързано и с „международна“. Солидарността обаче може да бъде осъществена само с общи действия. Примерите за това са дефицитна стока. Никой от говорещите не посочва наскоро решеното дотиране за експорт на млекопроизводството на Европейския съюз, което ще ограби стотици хиляди дребни животновъди, най-вече в Африка, за сметка на някои малко по-големи млекопроизводители. Един дълбоко недемократичен и аморален акт, който прави смешни думите на президента Кьолер да не забравяме Африка в кризата. Промяната на това решение би било международна солидарност.
Отделни гласове по периферията на официалното мероприятие дискутират с нарастваща сила други въпроси. Дали тази криза ще помогне на прогресивните сили? „От една страна – казва Зиги Б. – обедняването често служи като катализатор за революциите, от друга страна държавният апарат не спи, работи превантивно, за да има ответен удар. И в такъв случай положението може да стане по-зле“. Много можело да се чете за гнева на хората, казва жена в еко-униформа, ама къде се е дянал този гняв? Няма размирици пред Комерцбанк или Дойче банк. Няма акции срещу директори и министри. „Преди да говорим за алтернативи – допълва трети – трябва да има съпротива. Виж хората – летаргични, егоистични, затъпели пред телевизорите. На демонстрация за нашето бъдеще идват много по-малко, отколкото обикновено ходят на Валдщадион (градският стадион във Франкфурт на Майн, вече се нарича Комерцбанк Арена – бел. ред.). Имаме нужда от съпротива, масова съпротива, тогава можем да продължим да говорим“.
Действително е изненадващо, че най-голямата криза от памтивека насам не предизвика почти никакви сериозно нарастващи протестни акции. На какво се дължи това? Не вярваме ли вече на другите, на групата, на обединението. Така индивидуално и атомизирано ли живеем? Не вярваме ли вече в бъдещето на нашето общество, на Европа, на света? Или трябва само да търпим? В крайна сметка само няколко години след срива на борсата в Ню Йорк през 1929 г. избухват големи протести и въстания. И тогава хората чакаха търпеливо няколко години, осланяха се на действията на тяхното правителство, но след това ограбваха магазини и биеха полицаите, които изхвърляха обеднели семейства от жилищата им. Може би икономическото положение трябва още повече да се влоши, докато се стигне до гражданско неподчинение. Или всички ние сме постмодерни его-чудовища, всеки с фейсбука си и персоналния си плейлист в ухото.
Истинското въодушевление дойде едва когато заговори Оскар Лафонтен. Автономните очевидно се бяха подготвили, наизвадиха суровите си яйца и ги захвърлиха към оратора, чиито бодигардове отбиваха яйцата със стъклени щитове, сякаш играеха крикет в свободния си следобед. Думите на Оскар се губеха сред скандиращите, облечени в черно, които подскачаха, подвикваха и свиркаха, и пееха като рап: „Без бог, без държава, без родина“. Една част от хората се присъедини, другата се възмути. Когато една организаторка напомни, че човек трябва да насочи яда си към отговорните, ѝ отвърнаха: „Той е един от тях“. За няколко мига стана осезаемо чувството на възбуда и мобилизация, действително искрица политическа амбиция, защото млъкването на Лафонтен би помогнало толкова, колкото и оставката на Медорн.
Освен това самите автономни и анархисти изглеждат заразени от оеснафяването на обществото, както по-рано този ден се оказа. От своя камион те първо заплашиха полицията, че трябвало да спазва дистанция, а няколко минути по-късно оповестиха, че полицията се била отдръпнала малко. Когато анархистите и полицаите се споразумяват по административната процедура, ясно е, че има нещо гнило в държавата.
„Все се питам“, казва Зиги Б. на раздяла, по образование учител и издател, цял живот убеден марксист, „какво ли би означавало да спечелим? Мисля, че това би било окончателното изземване на властта на капиталистическия елит и олигарсите. Но струва ми се, че едва ли ще се случи в обозримо бъдеще“.
Мислещият демонстрант ще си тръгне към вкъщи изпълнен с подобно съмнение и неизяснени въпроси. Как би се оставила една империалистическа, брутална, използваческа и потисническа система да бъде сменена с подписки и плакати? Как би могъл човек да мисли утопично и същевременно да действа реалистично, ако проблемът е в това, че назованият противник (капиталистическият и политически елит) задава рамките за това кое е реалистично? Трябва ли да развиваме отделни идейни концепции или да се доверим на повсеместното подобряване на съществуващите структури? Нуждаем ли се от готов модел или да се доверим на learning-by-doing (учене с правене)? Старият въпрос: революция или реформа?
Видният социолог Имануел Валерщайн очерта наскоро в една статия за списание „Нейшън“ върху структурната криза на капитализма следните алтернативи: „Ако левите скоро не създадат план, капитализмът като световна система ще бъде заместен от нещо по-лошо, вероятно много по-лошо от системата, в която живеем от пет века. Достигнахме момент, в който нито далновидните капиталисти, нито техните противници искат да запазят системата. Това е битка между духа от Давос (нова система, която не е капиталистическа, но която е йерархична, експлоататорска и поляризирана) и духа от Порто Алегре (нова система, която е относително демократична и насочена към социална равнопоставеност). Тук няма по-малко зло. То е или едното, или другото. Нашата победа съвсем не е сигурна. Но е възможна“.
Всеки, който вярва в мъдростта на тези редове, трябва да пожелае в Германия една по-ясна, по-смела, по-многобройна опозиция. Необходимите стратегически и програмни дебати за бъдещето на нашето общество и икономика могат да се разгърнат само ако едновременно се повиши „глобалната температура на улицата“ (Майк Дейвис). Масовата съпротива може да създаде свободни пространства, в които промяната първо да бъде обмислена и после приложена. Иначе ще завещаем на бъдещите поколения не само един разрушен свят, но и куп неизплатими дългове.
Превод: Мариола Зяпкова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *