Религиозният атеист

Възпитан съм като атеист. По едно време, в началото на 1990-те, когато изведнъж стана модно да „търсим духовното“, и аз се подведох на течението. Сдобих се с Библията – тогава се случваше да ги раздават безплатно по улиците. Един колега арабин ми донесе Корана като подарък за рождения ден тримесеца преди самата дата. Зачетох и двете свещени книги, честно търсейки вяра в себе си. Наистина потърсих сериозно. Ходих на срещи и проповеди, говорих с хора, пак четях. Полза имаше за т. нар. ми обща култура. Ама „вяра в сърцето си“ не открих. Както и преди, вълнение в мен предизвикваха страниците на други книги. Например пътешествията на Тур Хейердал, хем географски, хем исторически. Астрономическите разходки на Паоло Мафей в пространството и времето. Разказите на Айзък Азимов, не като фантаст, а като популяризатор, за химическите и биологически науки. Въведения на Рем Петров и Конрад Лоренц в генетиката и живота на зверове и птици. Всяка статия за науката и техниката от Агоп Мелконян будеше у мен повече трепет от Сурите, повече вдъхновение от Псалмите. Вярата ми е скучна, знаенето ме възхищава. Упованието без доказателства ми е като превръзка на очите, като когато ме лекуваха след калпавите маски при работа с електрожен. Разбирането на природните факти и явления ме правеше повече зрящ от времето, преди да стана заварчик.

Така си останах атеист, равнодушен към религията. Ама да си призная, напоследък все по-често се дразня и се нервирам, и се карам с по-агресивните вярващи. И хептен се ядосвам, щом отсреща ме нарекат „богоборец“. Не се боря с несъществуващи неща! Хайде, нека са недоказани, недоказуеми и рационално никак не можеш ги опроверга. Моментите ми на палене и заекване да кажа най-точните думи са „църквоборчество“. Не правя разлика черква ли, джамия ли, синагога ли – всички наред. Нямам нищо против всеки човек да си има някакви вярвания, щом му е мило да мисли за извънземни рептили и духове от „фини измерения“. То и аз си нося още разни смешни суеверия – примерно гледам от бакалията да вземам разни неща все тек, никога чифт. Обаче не го натрапвам на околните като единствено верните правила на живота, нали? Бъдете и вие така добри да не ми натрапвате какво кога да ям, какви морални забрани да спазвам. Не ми оправдавайте властта, че „всяка била от Бога“, моля ви се, след като познавам що за стока са депутатите от моя избирателен район, съветниците в кметството, самият кмет и неколцина министри даже. За разни бизнесмени, сега цели милионери, хич да не приказваме. Не един или двама от тях съм видял отблизо. Ако Господ на тях е заложил да бъдат властници, значи или е психопат, или идиот, или завършен мръсник. Блазе му, че го няма, с тия диагнози на врата. За поповете дума и да не става. Срещал съм доста. И покрай тях Бог не се е завъртал, което може и да е добре с тия му анамнези, ама и Дяволът не ги е доближавал, навярно от погнуса. Като видя поп, привиждат ми се пагони и куфарчета с пари. Като видя ченге, чудя се дали няма и той расо да навлече и да тръгне да покръства и блага вест да разнася. Само трима свещеници знам, дето даже някоя хала да отнесе Синода и всичките му имоти, те пак ще останат там, където са, ще правят това, което и сега правят, а хората ще ги уважават заради делата и обноските им. Обаче не богове ги карат да помагат и окуражават изпадналите в беда, а тяхната човешка съвест. Разбиране за съвест има и кучето ми, дето библии не чете.

Та така, бях атеист. До един ден, когато ми попадна старовремско, още от царщината, томче на Пьотр Кропоткин „Хлеб и воля“. Разчиствахме с колегите едно пожарище, пълен таван с книги. Съвсем малко не бяха изгорели, а после и оцелели от маркучите на пожарникарите. Корицата още мирише на пушек, опърлените страници бяха се слепнали от водата. От 7 години имам ново издание, при това на български, ама това, руското, си го обичам повече.

Защо казах „бях атеист“? Ами защото веднъж, пак като се събрахме с втората ми бивша, както винаги стана кавга заради църковните ни разногласия. И тя ми викна да спра да й дудна за вярата, понеже и аз съм бил вярващ. – Аз ли? – Ти я! Тоя Кропоткин ти е Евангелието! Може хубави неща да е казал, ама и Христос също! И Христос повече ми харесва!

Направо ме срази. Чакай, казах, другарко моя, почини си от караницата. Взех тълковния речник от библиотеката, скована от щайги за зеленчук. И чета в него: религия идва от „религаре“, което значи „свързвам отново“ или „връщам към същността“.

Ха така.

Не съм сигурен, че боговерските книги връщат човека към някаква същност, но „Хляб и свобода“ със сигурност ме е върнала където трябва. Макар отначало да се дърпах. Харесвах написаното, но ми се струваше като някаква мечта за нещо безкрайно хубаво, но далечно. И постепенно, има-няма за десетина години, през които окончателно си казахме „край“ с втората, ама останахме приятели, понеже деца заедно отчувахме, се убедих, че всяка мечта ще е далечна, докато хората я чакат сама да дойде. Една мечта трябва да се живее, за да се превърне в истина, да стане реална, колкото е реален този свят, пълен с мъка и облажени от тази мъка.

Затова сега се шегуваме с първата бивша, отново настояща, че съм правоверен религиозен анархист.

Понякога този майтап ми идва байгън. Знаенето, че може да има по-достоен живот, не е вяра. Но се иска бая твърдоглавие, за да не вярваш на тия, дето сегашният лош свят им е изгоден, когато приказват, че нещата трябва да останат такива, каквито са, пък някога ще настъпи нещо по-различно.

Тази лъжа вече съм я чувал, когато управляваше БКП. Затова моята религия е да не вярвам на лъжите. А за анархията знам, че е изход от задънената улица. Ето такъв „религиозен“ атеист съм. •

Хасан Девринджи