Реплика за “Исландския модел”

печат
Протестиращите улици и площади издигнаха като искане прилагане у нас на “Исландския модел”. Смятам това за значителна крачка напред в гражданското осъзнаване на народа. Преди да кажем прогрес ли е това или компромис между бурето мед и канчето катран, да погледнем към източника на модела.

Какво направиха в Исландия? Възродиха една егалитарна, пряко демократична традиция от дохристиянската си епоха – Тингът, общото народно събрание. Традиция, която им е вършела работа 4 века. И е могла да им върши същата още много столетия, защото не се проваля от само себе си, а е насилствено прекъсната в резултат на завоюване на острова от датчаните и присъединяването му към държавната структура на Дания.

Днес обаче исландците имат кръстоска между Тинг и Държава. На самоуправлението е нахлузена тясна институционална обувка. Защо? Защото се запазва институцията “частна собственост” и произтичащите от нея социално неравенство, парично-стокови отношения и експлоатация на нямащите от имащите. Социализираната собственост не би се нуждаела от защитник като държава, Тингът като съчетаната воля на хората ще е достатъчен.

Разликите в интересите, стремежите и възможностите за изява и упражняване на влияние между имащите и нямащите – това е факторът, който бързо ще докара хибридния (“хем власт, хем самоуправление”) исландски модел до изчерпване. Колкото и малко да е социалното разслоение в Исландия, рано или късно ще се случи. Неудовлетвореността и на двете социални групи от компромисите ще изправят тамошното общество пред избора “или власт, или самоуправление”. И тогава Исландия или ще довърши своята половинчата социална революция, или ще регресира до предишното състояние на подчинение на народа на държавната власт, която при този регрес най-вероятно ще придобие по-диктаторски форми, поне така показва историческата практика.

 

У нас, ако се приложи сегашният Исландски модел, навярно би било прогрес, но също половинчат, при това той ще натрупа напрежение още по-бързо. И ще постави ребром въпроса за собствеността, от която произтича всяка власт, за охрана на която тази власт съществува. Колкото по-рано Инициативните комитети на протеста си дадат сметка за това, толкова по-малко разочаровани и буквално пострадали ще има. И толкова по-кратка ще е агонията на системата, която заробва голяма част от населението в България. Същата система, работи прекрасно за удобството на малцинството от “успешни бизнесмени” (включително мутри), висши чиновници, политици – при това често съчетаващи се в едни и същи физически “лица”.

Възраженията, че “у нас това не е приложимо”, защото “Исландия е малка, а ние сме големи”, са просто глупост или преднамерена измама. Вижте данните за числеността на населението в българските градове. Погледнете и самата столица – Софийските квартали са почти самодостатъчни единици с население до 100 000 души. Исландският модел ще работи прекрасно във всеки наш град и село, а София ще се самоуправлява като съюз на жилищни комплекси. А щом градовете се самоуправляват, значи могат и чрез пряк диалог помежду си да управляват и цялата страна. Така че не в демографските разлики между Исландия и България е проблемът. Нито в природните дадености – Исландия в това отношение може само да мечтае за климат и ресурси като нашите.

Проблемът е в съпротивата на олигархията срещу разрастването на популярността на “Исландската идея”. Проблемът е и, както вече посочих, в половинчатостта на този модел.

Но може би има смисъл да извършим прехода към свобода на два етапа? Кой знае. Просто, опасявам се, рисковете от пропадане са повече. И затова съм привърженик на пряко самоуправление и социализирана собственост. Накратко – анархия.

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *