Революционната организация и слабостта на рационализма

печат

tumblr_mkrbkbR9nl1s7dwnpo1_500_large-001Нямаме силата да убеждаваме хората в нашите аксиоми, докато вездесъщата пропагандна машина ги убеждава в нещо друго. Но обществените отношения се променят, все-повече хора стават излишни и, изглежда, единственото, което би ги спасило от изхвърляне зад борда, е стъпването върху анархистките аксиоми за солидарност и безвластие.

Всяка работа се върши с определена цел. Всяка цел изисква определена работа. Това важи и за революцията.

Революцията изисква организирани, непоклатими хора, които да я подкрепят в решителния момент. Нашата работа, тук и сега, е да намерим такива хора, да ги създадем, ако трябва, и да ги сплотим в организация, която да превърне революционната ситуация в революционен процес.

Готови революционери обаче няма. Никой не се ражда революционер, човек трябва да израсне като такъв. Не можем да му помогнем с друго, освен да подкрепим такова израстване.

Израстването е укрепване на убежденията, задълбочаване на разбирането, натрупване на опит. Разбира се, тези процеси са взаимно зависими, бих казал дори, че се проникват взаимно. Преди всичко обаче е убеждението. Ако човек е убеден в правото си, ще намери начин да задълбочи разбирането си за проблемите, които го вълнуват, ще хвърля усилия, а опитът ще дойде с времето.

За да убеждаваме хората, ние говорим, пишем, печатаме книги, издаваме вестници, поддържаме интернет сайтове. Голяма полза няма.

Не че говорим или пишем неверни работи. Липсва ни обаче разбиране за психологията на… не на масите, на хората. Липсва ни дотолкова, че дори не си даваме сметка за него.

Казвали сме неведнъж, че търсим един на хиляда. Останалите просто няма да тръгнат с нас. Не защото не говорим вярно и точно. Не защото биха провалили живота си, ако хванат нашия път, а просто защото не искат.

Анархизмът почива на няколко елементарни аксиоми, които не се доказват (ще оставя на другарите с повече склонност към академична точност да ги изброят). На основата на тези аксиоми, чрез научния метод за изследване, се гради и актуализира анархистката теория. Ние се стремим да оправяме теорията, да я осъвременяваме доколкото можем. Хвърляме сили, буквално с пот по челото, да я обясняваме, и може да е твърде нескромно, но ми се струва, че повечето уж логически критики към нея, дори не са логични.

Въпреки това, почти никой не остава убеден. Защото много му се иска да не бъде убеден.

Проблемът не е в логиката ни. Проблемът е в аксиомите. Солидарност, свобода, равенство – все хубави неща, които на думи повечето хора споделяме. Много малко от нас обаче ги живеят. Животът ни, както на бедните, така и на властниците, е пълен с малки компромиси, за които намираме малки оправдания. Няколко милиарда, иначе добри и загрижени хора, я докарахме дотам, че един на всеки осем от нас си ляга гладен – при всичките претенции за любов, загриженост и солидарност, които повечето хора предявяват.

Реалните мотиви, които ни движат, които ни карат да търсим оправдания, аксиомите на нашето поведение, често са в противоречие с аксиомите, които анархизмът проповядва и които обществото претендира да възпитава у нас. Всички оправдания и обяснения, като се започне от множество социални теории, преподавани в университетите, мине се през техните преразкази по медиите и се стигне до обобщението, че „интересът клати феса“, служат да примирят в ума на човека поведението му с аксиомите, които той твърди, че го мотивират. Същинските му мотиви обаче често остават скрити за самия него.

Никой не знае колко хора – може би един на хиляда – стои достатъчно здраво зад анархистките аксиоми, за да поиска да бъде убеден в нашия идеал. Достигнем ли до него, по-нататък е лесно. Той сам търси, пита, отговаря си на въпроси, помага ни да му помагаме да се изгради като анархист. Ако човек обаче е дресиран някой да решава вместо него, ако се има за по-значим от клошарите покрай кофите за боклук, дори най-голямото красноречие за свободата или равенството не може да ни помогне – не можеш да убедиш никого да не се съгласи със себе си.

„Вярата“ в аксиомите (да, те затова са аксиоми, защото човек „вярва“ в тях) се възпитава у хората. От рождението, та до смъртта им. Можем да перифразираме известната мисъл на Клемансо: „Ако след 30 години си все още анархист (т. е. системата не е успяла да ти избие идеализма от главата), значи нямаш акъл (т. е. ще ти го избие по трудния начин)“. А „системата“ не е просто „държавата“ – „системата“ започва още с родителя, който бие детето си, когато взема „чуждите“ играчки и свършва с общинските власти, които официално ти разрешават да бъдеш погребан в съответния гроб, срещу съответното заплащане.

Тук вече чувам другарите да питат – и какъв е изводът от всичко това?

Преди всичко, нека не си мислим, че логичността, последователността и точността са най-силното ни оръжие! Много често те дори не са нужни. Целта на пропагандата ни „навън“, „сред хората“, „на улицата“ трябва да бъде нашите аксиоми да бъдат разпознати максимално точно. Няма нужда от много обяснения там. Обясненията са за онези, които питат. Които търсят. Които очакват да бъдат убедени, че тези аксиоми си заслужава да бъдат спазвани, защото могат да доведат до нещо добро. Онези, които системата не е успяла да умъртви.

За тези хора трябва да създадем среда за израстване. Която да затвърждава убеждението им и да им предоставя възможност да трупат разбиране и опит. Това не става с даване на готови отговори, с разясняване на следствията от аксиомите, с подробното рисуване на логически изведеното общество (макар, разбира се, и от това да има нужда). „Вярата“ в аксиомите се гради в личния живот – с личното им следване и с очарованието на личния пример на другарите. Нужно е да създадем условия за участие на онези, които биха тръгнали с нас, и, щом те са с нас, да бъдем на висотата на идеалите си.

Дори да успеем, разбира се, няма да станем милиони. Нямаме силата да убеждаваме хората в нашите аксиоми, докато вездесъщата пропагандна машина, с помощта на самите обществени отношения, ги убеждава в нещо друго. Но обществените отношения се променят, все-повече хора стават излишни и, изглежда, единственото, което би ги спасило от изхвърляне зад борда, е стъпването върху анархистките аксиоми за солидарност и безвластие. В такъв момент ние трябва да бъдем там готови да ги подкрепим, да ги убедим да променят живота си.

Струва ми се, че написаното е далеч от основната цел, към която насочваме усилията си в момента – пропагандирането на нашия анализ на съвременния свят и неговото бъдеще. Това е задача полезна и интересна, но тя няма да създаде революционери. Може би е дошло времето да се ориентираме към други задачи. А може би още не е. •

Златко

 

Остави коментар

  • Mnogo polezna i pouchitelna e statiqta!Blagodarq VI !!!

  • Аз съм председател на Съюза на собствениците в България,което означава индивидуалист, антиномунист и консерватор. Въпросът за свободната воля и свободната мисъл ми е близък и живо ме интересува – аз ще следя с интерес развитието на вашите идеи и с удоволствие ще се срещна с ващите ръководители. Моля посочете къде и кога?

    • Първо да попитам, наясно ли сте, че:
      1. Няма как да се срещнете с „ръководителите“, защото нямаме такива :). Ако ще се срещате с някого, то ще е с хората, които се занимават с тази работа, но те няма да бъдат нищо повече от посланици.
      2. Ние имаме по-специално отношение към собствеността… За да го обобщя, ще цитирам Прудон – „Собствеността е кражба“. Не знам как, след като сте председател на Съюза на собствениците, можем да намерим обща почва :).

Вашият отговор на проф.Янаки Караджов Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *