Революционното значение на Майските дни

печат
(продължава от миналия брой)

Все още не е установено чрез документирани свидетелства дали Майските дни не са част от един грижливо подготвен план. В своята книга „Аз бях агент на Сталин“ генерал Валтер Кривицки твърди, че е бил посветен в тайните на предстоящите дни в Барселона през май 1937 г. Ето цитат от докладите, които той е изпращал в Москва: „…Беше очевидно, че ГПУ заговорничеше, за да елиминира „неконтролируемите“ елементи в Барселона и да осигури контрола на Сталин… Факт е, че в Каталония грамадното болшинство от работниците беше открито антисталинистко. Сталин знаеше, че конфликтът е неизбежен, но знаеше също, че силите на опозицията бяха разделени и можеха да бъдат смазани чрез една бърза и енергична акция. ГПУ раздуха пламъците и противопостави едни срещу други синдикалистите, анархистите и социалистите.“

Кривицки твърди също, че Негрин е бил избран от Москва да наследи Кабалеро няколко месеца по-рано и че майските дни са имали за цел, между другото, да провокират криза в неговото правителство, която да принуди „испанския Ленин“ да си подаде оставката. Всичко това може да е вярно, но не е подкрепено с очевидни доказателства. Пейрац, например, който поддържа тази теза, се ограничава с дълги цитати от книгата на Кривицки. Ако атаката на телефонната централа е трябвало да даде сигнал на сталинистите и техните съюзници, то тогава опитът да се ликвидира с оръжие революционното движение в Барселона претърпява пълен и безнадежден крах. Родригец Салас и хората му пристигат в 15 часа на 3 май. Тяхната атака според Пейрац е спряна и „…вдигнатата от обсадените тревога беше чута от предградията и тяхната енергична намеса отбеляза началото на кървавата борба на барикадите и в укрепленията.“

Агостино Суши в своя подробен анализ на боевете отбелязва, че преговорите между CNT и правителството продължават до 6 часа сутринта на 4 май и добавя: „Сутринта, работниците започнаха да строят барикади в предградията. Първата нощ нямаше сражения, но общото напрежение растеше.“

Битката започва, когато Съдебната палата е окупирана от полицията, но дори и тогава преговорите между Регионалния комитет на CNT и правителството продължават. Правителството отказва да приеме исканията на CNT да оттегли полицията и да уволни Салас и Айгуаде и не иска да преговаря, докато улиците не бъдат освободени от въоръжените работници. Това е критичен момент за Компанис и неговите политикани, защото, ако приемат условията на революционните работници, те ще покажат, че властта им се крепи върху един мит и че въоръженият народ е твърде силен, а правителството – твърде слабо, както се оказва на 19 юли 1936 г. Това означава, че всички месеци на политически интриги и на маневри могат да бъдат пометени за един ден. За правителството има само един път: никакъв компромис с революционните работници!

„Свалянето на картите“ се избягва и успехът на правителството е осигурен, благодарение на колаборационизма на шефовете на работническите организации, чиято роля през всичките дни на боевете през май е да ги усмирява. Когато правителството отказва да преговаря, тези шефове се обръщат към работниците, за да ги накарат да сложат оръжие, като използват вече добре усвоения политически жаргон: „Какво биха си помислили другарите на фронта?“ или „Тези събития са в полза само на Франко“ и т. н., и т. н. През същото време Правителството подава оставка и се сформира временен комитет, съставен от по един член от всяка организация, представяна преди това в него (така става възможно да се елиминират Салас и Айгуаде, за да не се изложат съвсем). По това време от Валенсия пристига делегация на Секретариата на Националния комитет на CNT с Мариано Васкец и Гарсия Оливер. Към тях се присъединява „анархистическият министър“ на здравеопазването Федерика Монсени. Усилията, поне що се отнася до шефовете на CNT, са насочени към умиротворяване на всяка цена. Тази позиция обаче не се основава върху нашата слабост на барикадите.

Според Суши сведенията на всички партии в Барселона и каталанските провинции за втория ден от събитията свидетелстват, че: „Огромното мнозинство на населението беше със CNT, по-голямата част от градовете и селата бяха в ръцете на нашите организации. Би било лесно да се атакува центърът на града, ако Комитетът беше решен на това. Той трябваше само да се обърне към Комитетите на отбраната в тези най-отдалечени зони. Вместо това обаче Регионалният комитет на CNT се противопостави. Всички предложения за атака бяха отблъснати единодушно, включително и от FAI.“

Тезата на говорителите на CNT-FAI е, че враговете на революционните работници искат тази борба като претекст, за да ги ликвидират и следователно не трябва да се поддаваме на играта на враговете. От друга страна много бойци мислят, че CNT-FAI играе твърде дълго играта на правителството за сметка на Социалната революция и на борбата срещу Франко и че е време Барселона „да свали своите карти“.

Суши, който заема позицията на „шефовете“, приема, че: „В друг момент тази атака срещу Телефонната централа не би имала такива последици. Натрупването на политически конфликти през последните месеци обаче създаде една твърде напрегната атмосфера и беше невъзможно да се спре негодуванието на масите.“

Пейрац също казва, че работниците на CNT не желаят да следват препоръките на шефовете за „примирие“, за „спокойствие“ и за „прекратяване на огъня“. „Тяхното недоволство растеше. Една важна част от общественото мнение започна да изразява своите възражения срещу поведението на Комитетите. Начело на това екстремистко течение застанаха „Приятелите на Дурути“. Тази групировка се беше формирала от елементи, които бяха враждебни на милитаризацията и много от тях бяха напуснали войсковите единици, създадени наскоро от разпуснатите доброволчески милиции.“

Техният орган „Приятел на народа“ повежда кампания срещу министрите и Комитетите на CNT и се обявява за продължаване на започналата на 19 юли 1936 г. революционна борба. Комитетите на Конфедерацията веднага осъждат „Приятелите на Дурути“. Въпреки това, те не изчезват“ пише Пейрац. Жалко е, че историкът на CNT е посветил на този важен сектор от общото мнение само 18 реда.

Според друг автор – троцкист: „Регионалният Комитет на CNT обяви в цялата републиканска преса, включително в сталинистката и в буржоазната, че „Приятелите на Дурути“ са провокатори“.

Както и при защитата на Барселона през юли 1936 г., така и през май 1937 г. всичко е резултат от едно спонтанно движение на работниците. Както вече видяхме и през юли, ръководителите работят за сдържането на движението. Те се страхуват, че пожарът, който армиите на Франко запалват, ще тласне Социалната революция извън техния контрол. Политиците не пропускат да се възползват от това поведение на ръководителите на CNT. Какво по-голямо осъждане на тези ръководители от отговора на Компанис пред един чуждестранен журналист, който предрича през април 1937 г., че убийството на анархиста от Пуигсерда и на тримата негови другари, ще предизвика бунт:

„Смеейки се, Компанис каза, че анархистите ще капитулират, както винаги“.

Той има право, ако говори за шефовете, които в същия месец помагат да се реши правителствената криза. Те се отказват от предишните искания, подменят стремежите на пролетариата, като наблягат върху необходимостта от война срещу фашизма, и ги отлагат под претекст, че ще концентрират силите си през периода, който би последвал… поражението на фашистите.

Следователно, не трябва да се учудваме на неуспехите на Васкец и Гарсия Оливер да убедят работниците да напуснат барикадите. Федерика Монсени е поканена от правителството във Валенсия да докаже качествата си на оратор пред „неконтролируемите“ работници на Барселона. Преди да напусне Валенсия, тя получава гаранциите на правителството, че „войските му няма да бъдат изпратени срещу революционните работници, преди министърът на здравеопазването да реши, че това е необходимо“.

Възможно е Федерика да не е имала намерение да иска изпращането на армията, за да се сложи край на уличните боеве, но това не променя смисъла на нейната публична декларация. Това е още един пример за чувството на гордост и власт, обхванало така наречените „министри-анархисти“.

Доколкото можем да съдим, намесата на влиятелните членове на CNT-FAI внася смут в редовете на работниците и принуждава сенетистите да правят всякакви отстъпки. Така, в четвъртък, 6 май 1937 г., за да докажат своята „воля да възстановят мира“, работниците от CNT напускат Телефонната централа. Властта обещава да оттегли в същия момент жандармеристите, но вместо това те окупират цялата сграда и заместват работниците сенетисти с членове на UGT. Суши пише: „Членовете на CNT, след като разбраха, че са предадени, информираха незабавно Регионалния комитет, който се обърна към правителството с искане полицията да се оттегли. Компанис обаче им отговори: „Свършеният факт не може да бъде анулиран!“ Суши продължава: „Това неспазено споразумение предизвика силно възмущение сред работниците от CNT. Ако сенетистите и от най-отдалечените зони бяха информирани незабавно, нещата можеха да се развият по друг начин, например с един ултиматум, че ще предприемат нова атака. Когато по-късно въпросът беше разискван, в Комитета се наложи умерената гледна точка.“

За пореден път работниците са отстранени от вземането на решение – това вместо тях правят „отговорните“ шефове. И за пореден път работниците са предадени. Този компромис не слага край на борбата. Единственият резултат е загубата на централата, с което тяхната задача се оказва по-трудна, тъй като възможностите им за връзка стават ограничени. Налага се да се инсталира радиостанция на къси вълни в седалището на CNT-FAI, от където могат да се чуят заповедите… за връщане на работа и приемане на капитулацията.

Когато в петък, 7 май, боевете приключват, с изключение на някои епизодични схватки, Правителството се чувства достатъчно силно, за да отхвърли всички работнически искания. От Валенсия пристигат войскови части, контролът върху силите на реда и войсковите единици на Каталония преминава в ръцете на централното правителство. Заложниците, взети от правителството по време на сраженията, не са освободени въпреки тържествените обещания. Според „Соли“ (в. Солидаридад Обрера) от 11 май 1937 г.: „В карцерите на префектурата на полицията има около 300 другари, които трябва да бъдат незабавно освободени. Те са задържани от шест дни и никой още не ги е разпитвал“. В действителност, след края на боевете, много от арестуваните са екзекутирани. Наложена е сурова цензура върху пресата, а множество от декретите-закони, които провокират априлската правителствена криза, са утвърдени и влизат в сила. Буржоазията удържа победа, а Социалната революция претърпява решителен провал. •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *