Революция или смърт

печат

Страните от Латинска Америка винаги са били поставяни пред избора между революция и смърт. Още от началото на 19 век започват борбите за независимост и опитите за измъкване от примката на колонизатора, разграбил през изминалите две столетия богатствата на старите цивилизации и народи. През 20-те години редица страни от Южна Америка успяват да извоюват независимостта си от метрополията по един или друг начин.

Емоционалният латиноамерикански темперамент, примесен с дошлите от Европа и САЩ революционни идеи, лесно се възприемат в борбите срещу колонизаторската политика. След извоюването на независимостта на повечето латиноамерикански страни обаче бившите генерали на метрополията успяват да образуват политическа върхушка, лоялна на колониалните икономически интереси. Така страни като САЩ, Испания, Франция и Великобритания продължават да държат огромни капиталови позиции в тези страни, обезсмисляйки по този начин автономността, която е чисто формална.

Латинска Америка през 80-те

През втората половина на 20 век Латинска Америка е обсебена от генералски диктатури, служещи на чужди икономически интереси. Поставени в пълна безизходица, глад, мизерия, безмилостна експлоатация, липса на каквито и да било социални придобивки и заплашени от бърза смърт, народите от Латинска Америка са поставени пред избора или да въстанат срещу диктатурата, или да бъдат удушени бавно и мъчително в нейната хватка.

Никарагуа

Жестока е битката за прогонване от Никарагуа на диктатурата, която управлява повече от 40 години страната като собствена асиенда. Гражданската война, водена в страната на моравите езера и незатихващите вулкани, е безмилостна. На 19 юли 1979 г. бойците от Сандинисткия фронт за национално освобождение (СФНО) пленяват генерал Анастасио Сомоса. Червено-черното знаме на СФНО, символ на борбата срещу всяка несправедливост и власт, гордо се вее над Манагуа. Въстаниците са готови да пренесат борбата в съседните Салвадор и Гватемала, където бушуват гражданските протести срещу местните хунти. Изправен пред реална опасност от свалянето им и виждайки застрашаване на корпоративните американски икономически интереси, Роналд Рейгън, едва поел президентската власт през ноември 1980 г., изпраща финансова помощ и елитни американски част в помощ на контрите в Никарагуа. Така след близо 10 години неравна борба младите сандинисти, сражаващи се под испанския анархистки девиз от 1936 година „No passaran“, отстъпват. Провеждат се „демократични“ избори и през 1991 г. окончателно е установена проамериканска власт.

Венецуела

Две години преди това, във Венецуела цените на петрола се сриват. Един литър петрол струва почти колкото литър минерална вода. За да „спаси“ страната, Международният валутен фонд налага „структурни реформи“ – окончателен удар срещу народа на Венецуела, който не може да си позволи нито брашно, нито захар, нито олио, нито ориз. Цените на обществения транспорт скачат със 100% за една нощ.

На 27 февруари без лидери, без лозунги и знамена, абсолютно спонтанно и самоорганизирано народът изпълва улиците на Каракас, скандирайки „имаме право да живеем, и ние сме хора!“ Гражданското негодувание прераства в стихиен метеж. Изгорени са хиляди коли, нападнати са правителствени сгради, разграбени са абсолютно всички супермаркети и търговски обекти.

Президентът социалдемократ Карлос Перес заповядва на националната гвардия да възстанови незабавно властническия ред. Последвалото „El Car(a)casso“ (клането в Каракас) отнема живота на три хиляди души.

Еквадор

Положението на народа в Еквадор е подобно. През 1990 година гражданите блокират главните пътни артерии, завзети са именията на местните богаташи и експлоататори, окупирани са черквите, а голяма част от свещениците са прогонени. Подновява се дългата история на съпротива срещу колонизатора, земевладелците и църквата, местното население кара властта да трепери. Всичко това обаче е стихийно и позициите на властта са скоро възстановени. Революцията е отложена за по-добри времена.

Боливия

В Боливия през 1985 г. се развихря дива приватизация на калаените мини, която изхвърля за една нощ на улицата 24 хиляди миньори. Изоставени на произвола, те виждат единствен изход в отглеждането на кока. Вашингтон обаче вижда в това застрашаване на своите позиции, обявява хората за наркотрафиканти и стоварва репресиращия си юмрук, като прогонва бившите миньори от областта Чепаре.

Латинска Америка през 90-те

След бунтовете и размириците, Латинска Америка – някогашният рай за диктаторите – се превръща в арена на разюздан неолиберализъм – „демократизиране“, внесено, разбира се, от САЩ. Статистика на Световната банка сочи, че през 1980 година в страните от Латинска Америка бедните наброяват 120 милиона. Тридесет години по-късно те достигат 300 милиона.

Въпреки това социалните движения не стоят със скръстени ръце – от Бразилия и Парагвай на юг до Боливия на север, всички водят „водни“ или „газови“ войни срещу многонационалните компании. Бунтовете понякога са изключително яростни, защото целите са тясно концентрирани и непосредствено постижими.

Мексико

„Започнахме борбата, която трябва да водим, за да постигнем това, което мексиканската държава никога не е искала да ни даде: работа, земя, покрив, препитание, здравеопазване, образование, независимост, свобода, демокрация, справедливост и мир“, това е част от прокламацията от декември 1993 г. на Сапатистката армия за национално освобождение (ELZN), която на 1 януари 1994 година преминава към въоръжена борба.

След установяването на автономността на Чиапас, шест години след започването на бойните действия, не може да се отрече приносът на ELZN са свалянето на Институционно-революционаната партия (ИРП) след 70 годишна абсолютна власт. Субкоманданте Маркос заявява, че сапатистката армия няма за цел установяване на власт над цяло Мексико и призовава хората от всички щати да последват примера на Чиапас. Никой от тя, освен Уахака донякъде, не успява да последва примера на Чиапас. Междувременно Партията на националното действие (ПНД) успява да затвърди властта си начело на държавата.

Падането на президентите

На юг от Мексико, държавните глави не могат се закрепят и под обществения натиск падат един по един. В Еквадор за кратко падат Хамил Мауад и Лусио Гутиерес, в Перу – Алберто Фуджимори, в Боливия – Гонсало Санчес де Лосада и Карлос Меса, за да се стигне до свалянето на Фернандо де ла Руа в Аржентина. Последният е прогонен с възгласи „Не на глобализацията! Вън МВФ! Que se vayan todos!“ („Да се махнат всички!“). За 30 години в Латинска Америка 14 президенти не са могли да завършат мандата си.

Но от кого бяха заместени? Последвалите избори се превръщат в панаирджийски цирк с потоп предизборни обещания и рекламни заклинания. Народите стават заложници на пазара в разгара на създадената отгоре икономическа и социална криза. Всички традиционни партии – леви или десни – служат на мултинационалните корпорации. Точно затова управляващите се оказват съвсем безпомощни, когато бурята на недоволството ги връхлети – защото независимо от превратностите, народите имат колективно съзнание. А в Латинска Америка колективното съзнание е като буре с барут, готово да избухне, нуждаейки се само от една искра. Искрата на народната спонтанност се крие изключително в духа на латиноамериканската съпротива и разбирането „нито бог, нито господар, нито закрилник“!

Ал. Пешунски

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *