Революция на турската граница

Изглежда възможно хората да отидат много по-напред от самата Партия и нейните лидери да се окажат в ролята на догонващи в идейно отношение.

Когато се говори за революция, мнозина си представят гневни тълпи и отрязани глави. И са доволни, че рядко се случва.

Но революциите се случват по-често и са много по-различни.

Днес, на границата между Сирия и Турция, се случва революция. Не от онези с гилотината, а социална, безвластническа революция, която създава по-добро бъдеще на всички местни хора. Поне така изглежда от информацията, която различни анархисти, видели и виждащи събитията с очите си, ни изпращат.

След Първата световна война, държавите-победители разпределят земите, населени с кюрди, между Турция, Ирак, Иран и Сирия. Днес близо 40 милиона кюрди живеят в границите на тези държави и навсякъде биват третирани като втора ръка хора. Това стимулира различни съпротивителни движения сред тях, като може би най-значимото е ПКК (Работническа партия на Кюрдистан).

ПКК се бори с оръжие в ръка срещу турската държава от 1980-те години. В началото целта е създаването на кюрдска национална държава по марксистко-ленински образец. В турските затвори вождът на партията, Абдула Йоджалан, попада под влиянието на анархистическия социализъм и постепенно преминава към призиви за „демократически конфедерализъм“. Самата ПКК се разделя на различни регионални партии в рамките на различните държави. Днес ПКК има значително влияние в сирийската част на Кюрдистан под името ПДО (Партия за демократично обединение) и може би за пръв път има възможност да осъществи идеите си в по-значителен мащаб.

След като арабската пролет подпалва Сирия, Асад оттегля войските си от сирийските територии, населени с кюрди, като запазва контрол само над част от двата най-големи града в региона. Сирийски Кюрдистан все още се счита подвластен на правителството в Дамаск и то продължава да финансира някои свои служители. Икономическият и общественият живот в изоставените от армията територии обаче се организира от Движението за демократично общество, в което главната движеща сила е ПДО.

Движението не е стройна организация и в никой случай не е йерархична. По-точно може да се опише като редица съвети, решаващи (или по-скоро обсъждащи) различните въпроси, пред които се изправя една или друга част от обществото. Най-значимият съвет е „Къщата на народа“, в която всяка местна комуна изпраща свой делегат, за да участва при вземането на решенията, представителни за цялото общество. Ако този съвет напомня донейде нашето Народно събрание, то институцията на „Демократичното самоуправление“ – 22 мъже и жени, чиято задача е да превърнат абстрактните решения в писани наредби – би трябвало да играе ролята на правителство. Техните изпълнения обаче зависят от добрата воля и преобладаващите настроения сред населението, защото Самоуправлението няма репресивен апарат, с който да ги наложи.

Въоръжената сила, която би могла да му послужи, са Народните звена за отбрана. Те обаче изглеждат твърде неподходящи за тази цел. Една трета от участниците в тях са жени, има отделни звена само от жени. Офицерите се избират от самите войници. Няма изисквания за пол, етническа, религиозна или политическа принадлежност.

При оскъдната информация за институциите на Движението за демократично общество трудно бихме могли да съдим дали то е параван за овластяването на поредната банда, или автентично народно движение, т. е. изразител на преобладаващите настроения сред хората. Вероятно налице са и двете тенденции. Някои косвени признаци ни дават надежда, че народът по тези места засега държи живота си в своите ръце.

Преди всичко, анархистите, които имат лични наблюдения в региона, не забелязват признаци на цензура или натиск върху политическите противници на Движението. Единственото, което то не позволява на идеологическите си конкуренти, е създаването на собствени въоръжени сили. В пропагандно отношение те изглежда са напълно свободни и критиките им най-често са насочени към негласното примирие, което Движението поддържа с правителството на Сирия.

Административните служби са само изпълнителни и се подчиняват на местните съвети. Няма данни въоръжените звена да са наложили на хората нещо, което не е одобрено от местната общност.

На територията на Турция ПКК също развива трескава дейност, мотивирана от стратегията на Букчин за демократизиране и овластяване на местните административни единици за сметка на държавната власт. В турски Кюрдистан общите събрания в кварталите са вече установена практика, макар да са определяни от Турция и така наречената „международна общност“ като „терористически“.

Може би най-силният аргумент да говорим за революция дава обсадата на град Кобани. Армията на Ислямска държава в Ирак и Сирия, далеч по-многобройна и по-добре въоръжена, повече от месец се опитва да превземе града, защитаван от доброволците от Народните звена за отбрана. Стотици хиляди напускат града, медиите излъчват десетки интервюта, но не се чува и дума против опълчението. В европейските столици се провеждат демонстрации на солидарност с тях, а в Турция горят площади и обират оръжейни магазини. Кюрдите и другите местни общности, обикновените хора, изглежда са напълно солидарни със защитниците. А самите защитници с твърдостта си доказват, че знаят за какво воюват. В пълен контраст с деморализираната армия на марионетното иракско правителство, която масово напуска позициите си, още преди да влезе в сблъсък с бандитите на Ислямска държава, и оставя в ръцете им модерното си оръжие.

На този фон на безрезервна подкрепа и самоотвержена борба, пасивността на международната коалиция срещу Ислямска държава ясно показва, че кюрдското Движение не влиза в плановете ѝ. Военната помощ на САЩ, на която се отделя телевизионно време за милиони долари, се изразява в няколко бомби на ден, които рядко уцелват нещо. А когато градът е почти превзет, американският Държавен департамент открито заявява, че подкрепата за кюрдите в Кобани не влиза в плановете им. Турция обявява опълченците за терористи и максимално затяга контрола по границата, за да спре потоците от бежанци и доброволци.

Най-удобен за турското правителство е сценарият, в който Ислямска държава първо свършва мръсната работа по изчистването на непокорните кюрди, а след това турските танкове пресичат границата и прогонват джихадистите от завзетата територия. Под закрилата на турската армия, хора, продоволствие и боеприпаси редовно пресичат границата със Сирия в посока базите на Ислямска държава.

Защитниците на града обаче не отстъпват и става ясно, че Ислямска държава няма моралния ресурс да го превземе. Едва тогава САЩ започват военни доставки по въздуха, а Турция допуска военен контингент на автономния Иракски Кюрдистан, чиято управляваща партия дълго време воюва срещу ПКК. Какъвто и да е новият сценарий, едно самоуправляващо се общество в сирийски Кюрдистан е неудобно на всяка държава с амбиции в региона.

Не е много ясно какво оформя новото общество. Със сигурност не са само идеите на Йоджалан и предвожданата от него ПКК, колкото и осъвременени и безвластнически да са те. Безспорно, те търпят развитие, ПКК дори организира свое представяне на конгреса на Интернационала на анархистките федерации през 2012 г. Идеологията сама по себе си обаче не е достатъчна. Зад нея се крият различни групи – в обществото, в политиката, дори в самата партия. Ако наистина идеологията на Йоджалан се е реализирала в такава форма, каквато я описахме по-горе, това значи, че тя пуска корени сред населението на региона. Като съдим по пропагандата на ПДО и по случващото се там, изглежда възможно хората да отидат много по-напред от самата Партия и нейните лидери да се окажат в ролята на догонващи в идейно отношение. Няма да бъде прецедент обаче и ако реакцията, загубила почва сред местното население, смачка революционните зародиши чрез външна агресия. Армията на Ислямска държава може и да е сбирщина аматьори, но всеки ден тя получава два милиона долара от държавите, с които уж „воюва“, а турските танкове чакат, наредени по границата. •

Наблюдател

print

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *