Революция от мрежата

печат
Съвременните революции (преди всичко арабските) показаха, че за свалянето на един режим е достатъчно едва около 5% от населението да се включат в продължителни улични акции на пряко действие, каквито са внезапните стачки, несанкционираните от властта митинги (понякога събиращи стотици хиляди души), блокади на градски центрове, окупация на площади и др., стига режимът да се колебае или да няма възможността да отвърне на тези акции с въоръжена сила, най-вече армията. Главен инструмент на революцията стана интернет, неговите виртуални мрежови съобщества (т. нар. социални мрежи), посредством които се осъществяваше координацията на предприеманите действия и се разпространяваше информация. Египет, с неговите 23 милиона интернет потребители, се оказа изненадващо подходяща за мрежова революция страна, макар че едновременно в протестните акции не участваха повече от 3-5 милиона души и то като максимум. От друга страна, виртуалната съставка не отмени, а дори засили важността на реалното присъствие на хората по площади и барикади, хора с решимост и опит от пряко живо общуване.
Проблемът се състои в това, че без активното присъединяване на мнозинство трудещи се маси към революционния процес, вълненията се израждат в малцинствени игри на надмощие, които по начало не са способни да прераснат в социална революция, главното в която е поемане на средствата за производство от самите работници.
Участието на военните
Отначало египетското ръководство не можеше да използва армията за смазване на бунта заради опасенията, че войниците, повечето от които израснали в бедни семейства, ще застанат на страната на народа. Въпреки пасивността на армията, въстаналите египтяни трябваше да създават свои сили за самоотбрана, народна милиция за защита на площада Тахрир от наетите от правителството бандити, в сблъсъците с които (при съдействие на полицията) загинаха 850 души и близо 5000 бяха ранени.
В Либия и Сирия също имаме примери на мрежови революции, но властите там се оказаха по-решени да употребят оръжие. Народните вълнения в Либия бързо стигнаха до фазата въоръжено въстание, на места същото става и в Йемен, макар че йеменската специфика е, че няколко милиона мъже в тази страна притежават, законно или не, огнестрелно оръжие, поради което масовите разстрели на въстаници не стигнаха до същите размери както в Сирия и Либия. В джамахирията народът нахълтваше във военните бази и си вземаше оръжие или част от военните преминаваше на негова страна – така възникваха въстаническите милиции.
Подобна тактика си спомняме от Иран, по време революцията от 1978-1979, станала почти веднага ислямска и политическа, но и с определен социален елемент. Протестиращите преди повече от трийсет години иранци атакуваха казармите, агитираха войниците да се присъединят към въстанието или да предадат пушките си. По този начин революционните маси неутрализираха основните сили на армията и накараха голяма част от нея да премине на страната на народа.
За съжаление, силите на държавните режими не се изчерпват с редовната армия. На страната на властта остават практически докрай редица специални части, готови без колебание да откриват огън срещу тълпите. Сред бранителите на режима винаги се оказват и гангстерите. Преминаването на военните в революционния лагер може да накара тези групировки да кротуват.
Въоръжено опълчение (милиции)
Трябва да отбележим, че бойните клетки на Ал-Кайда не изиграха никаква забележима роля в тези събития. Градските партизани-ислямисти не се проявиха никъде, освен отчасти в Йемен, но и там участието им е съмнително като организирана сила.
Ветераните ислямисти обаче, минали през войните в Ирак и Афганистан, успяват да заемат ключови места в народните милиции, понеже притежават нужния военен опит.
Проблемът на арабските революции се състои в това, че те, макар и предизвикани от отчаяното социално положение на нисшите народни слоеве, в крайна сметка са насочени към политическите въпроси. Мощните стачки прекършиха съпротивата на режима на Мубарак. При това обаче движението на фабричните работници не излезе от контрола на профсъюзите, чиято нагласа беше да постигнат споразумение с бизнеса и държавата. Работническото движение в Египет не узря за създаване на работнически съвети.
Без преминаване на промишлеността в ръцете на трудови органи за самоуправление, изградени по образец на съветите в Русия през 1918, по примера на съветите в Будапеща през 1956, никоя революция не ще успее. Остава тежката експлоатация в предприятията, остава политическата всекидневна зависимост на работещия човек от началници, мениджъри, олигарси.
Част от проблемът на арабските революции е също така въпросът дали те ще предизвикат детонация в Европа. Горещите точки традиционно остават Испания и Гърция. Перспективите засега не са съвсем ясни, макар че европейците, подражавайки на арабите, издигат все по-осъзнати лозунги със социална и дори социално-революционна насоченост (например искания за повече пряка демокрация).
Михаил Магид
превод и редакция Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *