Резолюцията на ИАФ за терора

печат
на Третия конгрес на Интернационала на анархистическите федерации (ИАФ), проведен в Карара (Италия) от 23 до 27 март 1978 г.


Участие в работата на конгреса взимат 56 делегати и 348 наблюдатели или общо 404 души от 12 страни: Англия, Австралия, Гърция и Венецуела участват с по един делегат. Испания с 11 делегати и 12 наблюдатели, Франция с 11 делегати и 9 наблюдатели, страната домакин Италия – с 23 делегати и 299 наблюдатели, Португалия и Швеция с по двама делегати, Германия с 18 наблюдатели и Чили и Аржентина с по един.

В състава на нашата делегация бяхме включени Хаджията, Антон Николов и аз. Хаджията беше в стихията си. Проявил свръхактивност в комисията „срещу терора“, той предизвика възмущението дори на испанците, които порязаха неговите предложения конгресът да осъди безапелационно и се разграничи от всякакви терористически увлечения, което доведе до елиминиране на неговата каучукова проекторезолюция срещу… „немотивирания терор“, от която не се разбираше дали отвличания като това на Алдо Моро са достатъчно мотивирани, или не. След последната си редакция, резолюцията съдържаше известни еклектични моменти, както се вижда от долния текст:
„Интернационалът прокламира за анархистите свободата на избор на всяка акция, която не противоречи на анархистическите принципи и крайни цели на движението. Били те индивидуални, малцинствени или масови, насилствени или мирни, революционни или представящи искания, подкрепяни от масови, легални или нелегални изяви, те трябва да отразяват моралната висота на фундаменталните анархистически постулати. Индивидуалното или колективно право на неподчинение, на бунт и на въстание е нерушимо и не се нуждае от разрешение. То е един естествен и спонтанен акт.
Организираните в ИАФ анархисти, които гледат сериозно на революцията, тоест на премахването на икономическите, социални и културни привилегии, имат съзнанието, че ще бъдат поставени пред необходимостта от насилие.
ИАФ отхвърля политическите акции, основаващи се върху сляпото и ненужно насилие, отсъствието на уважение към човешкото достойнство дори на враговете и още повече на неутралните и невинните. Той отхвърля всички форми на държавна и милитаристична манипулация, насилие и тероризъм, които придружават често действията на политическите организации, днес преследвани и борещи се за справедливи каузи, но които се стремят да се превърнат в утрешна държавна власт. Прибягването до борба с оръжие трансформира класовата борба във военен сблъсък чрез войната между специализираните апарати, въоръжените групи и репресивните банди на държавата. Тази борба води до засилване на репресивните мерки на държавата и капитала, които, след като са успели да накарат тружениците да платят разноските за кризата, засилват репресиите срещу тяхното недоволство. Анархистите не вярват, че пропагандата чрез дела може да бъде успешна в подобна ситуация. Ако такава линия на поведение се утвърди, тя може само да задълбочи пропастта между активистите и населението.
Липсата на капацитет да се извърши революцията „веднага и на всяка цена“ тласна множество другари от левицата и крайната левица към една ежедневна практика на компромиси в сянката на парламентарната политика или към едно оттегляне в нелегалност. Такива са плодовете на една концепция, която води до реформизма или до един милитаризиран екстремизъм.
Ние считаме, че е време да поставим революционната дейност върху нейния собствен терен – социалните борби, като ги наситим със специфичната анархистическа пропаганда. Анархистическата солидарност означава преди всичко защита на всички, които се борят срещу капитала и държавата, упражнявайки коректно нашата критика, а не клеветата спрямо тези борци. Солидарност и критика са двата аспекта на нашата етика, защото съзнаваме, че чрез физическата ликвидация на тези бойци държавата започва атаката си срещу всяко антиреформистко и антиавторитарно поведение.
Анархистите потвърждават отново своето убеждение, че единствено социалната революция ще създаде безкласовото и бездържавно общество, в което насилието ще изчезне. Същевременно, ние не вярваме, че господстващите класи ще се откажат от своите икономически, социални и културни привилегии, без да бъдат принудени да го сторят. Ето защо насилственият сблъсък е неизбежно вписан във фазата на въстанието. Насилието на пролетариата може да бъде само колективно, както е било във всички минали революции.
Като организирано движение, анархизмът трябва да разработи своята стратегия на борба с интелигентност, извличайки необходимите уроци от историята на революциите, и да анализира проницателно ситуацията и бъдещето на нашето общество. В това лежи фундаменталният интерес на пряката акция, насилствена или мирна, като средство за ускоряване на капацитета за колективно самоорганизиране и социално освобождение.
Като Ерико Малатеста, ние не сме съгласни нито с тези, които се противопоставят на всяко насилие, така и с другарите, които са готови на всяко насилие. Ние нито утвърждаваме, нито осъждаме безусловно всяка форма на „тероризъм“. Същевременно констатираме, че терористичните актове отдолу винаги са мотивирани от терора на господстващата класа срещу народа, но установяваме също, че най-често последиците от тях за работническото движение изобщо и анархистическото в частност са били негативни, ако не и вредни. Практикуването на революционното насилие може да бъде разбрано и възприето само когато паралелно съществува мощно, организирано работническо движение, обхванато от анархистическите идеи.“
Георги Константинов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *