Риба в мътна (и кървава) вода

печат

Без изненади, изборите издигнаха олигарха Порошенко за президент на Украйна. Шоколадовият крал е ориентиран към руския пазар, но е собственик и на най-големите автомобилостроителни заводи в страната. Биография на типична мутра, забележителен с умението си да остане встрани от сътресенията от края на миналата и началото на тази година. Днешният киевски султан бе избран като „по-малкото зло“.

Общата поука от електоралната шашма в Украйна е, че набедените за ударна сила на „преврата“ (или „демократичната революция“, споровете за това не секват) крайно десни националисти събраха общо по-малко от 2-3%, дори „умерените“ им съидейници се провалиха.

Не президентските избори обаче определят нататъшното развитие на Украйна. Дестабилизацията на страната още не е изчерпала напълно възможността за социално революционно решение, а основното огнище на напрежение са Югоизточните („сепаратистки“) области.

Както и да тълкуваме събитията в Украйна, било като начало на революция, по-мащабна и дълбока от обузданата „Арабска пролет“, било като политически преврат в контекста на „голямата“ геополитика, отражението им върху света като цяло и конкретно България не е за пренебрегване.

Днешният украински „горещ регион“ – антифашистка или националноосвободителна съпротива? Съвременна „Вандея“, крайна реакция в служба на руския империализъм, реваншът на сваления Янукович? Достоверни данни се събират трудно предвид пропагандната война, водена от всички замесени страни, както и от наблюдателите вътре и вън от страната.

Движението „Антимайдан“ изниква още през ноември 2012 г., буквално три дни след началото на „Евромайдана“ в Киев. В началото Антимайданът критикува, отчасти основателно, евроинтеграцията; изразява подкрепа към феодалния владетел Янукович; настоява за сближаване с Русия и Беларус („славянско братство“); предприема православни шествия и носталгично превъзнася съветското минало. В началото на декември лозунгите се променят, започва кампанията за плашене с „бандеровци“ – според антимайдановците единствено „фашистите“ се бият с полицията по киевските площади, респективно бурно одобряват садизма на жандармите от подразделение „Беркут“. Основна теза: „против разцепването, за единството на страната“.

Първите митинги на Антимайдана са предимно в столицата, в Крим и югоизточните области. Автобуси развозват служители от бюджетни предприятия и мобилизирани улични хулигани („титушки“) да „протестират“. Инициатори на акциите са управляващата тогава Партия на регионите (ПР), Комунистическата партия на Украйна (КПУ), както и проруски десни формации. Над митинга в Симферопол на 2 декември се веят държавни знамена на Русия, Украйна и партийни на ПР, ехтят типичните скандирания „Долу бандеровците“ и „Полицията с народа“; в Донецк на 7 декември организатори са „Славянско единство“, „Донецка република“, нацисти от „Руски блок“ и местни звена на комсомола. На 15 декември в Одеса преобладаващо пенсионерски митинг е ален от флагове на КПУ.

През януари 2014 Антимайданът се спотаява в интернет – хули Майдана и жали жандармите. В края на месеца обаче се активизира. Изведнъж в Югоизтока се появяват „дружини за самоотбрана“ (подобни на Майдана), твърда „антифашистка“ риторика, опознавателен знак става черно-оранжевата георгиевска лента от някогашния царски орден за храброст (с него последни преди края на СССР са награждавани руските подразделения във вермахта през Втората световна война), заради която противниците им ги кръщават „колорадски бръмбари“.

„Колорадите“ приветстват полицейското насилие и убийствата на активисти от Майдана. По-късно им спускат „опорна точка“ да нарочат снайперистите за провокатори от самия Майдан, който вече е в конфликт с иницииралата го първоначално парламентарна опозиция.

Бягството на Янукович е изненада. Подир няколкодневно стъписване Антимайданът подема вълна призиви за „помощ от Русия“, съпроводена с антиукраинска пропаганда, синьо-жълтите знамена на уличните акции остават само като материал за показно изгаряне. Рязка промяна в курса – заговаря се за „Новорусия“ и „несправедливо подарени на Украйна територии“. В края на февруари и началото на март 2014 г. многобройни акции в анексирания после Крим, Донецк, Луганск и други градове оформят „сепаратисткото“ движение на Югоизтока.

Март е наситен с протести срещу новата украинска власт в Киев. Сепаратистите подвеждащо наричат правителството на Турчинов-Яценюк „правителство на Майдана“ (което още се опитва да прочисти площада от протестиращи) и настояват за: федерализация на Украйна, като под „федерализъм“ разбират устройството на фактически централизираната Руска държава; автономия на областите и/или тяхното присъединяване към Русия. Първото регистрирано убийство на майдановец е в Донецк на 13 март. В същия ден избухват сблъсъци между „бандеровци“ и „колоради“ в Харков.

През април следват окупации на административни сгради, полицейски участъци и телевизионни студиа в областите Донецк и Луганск, все по-агресивно отношение към местните майдани при бездействие на полицията. В отговор киевското правителство започва своята „антитерористична операция“ (АТО) – изпраща армейски, полицейски и „доброволни“ части (бившите Вътрешни войски, участвали в репресиите срещу Майдана, прекръстени в „Национална гвардия“ и посолени с кариеристи от майдановските самоотбрани и… пак „титушки“).

През май се случва трагедията в Одеса (нападнато от въоръжени „колоради“ шествие на майдановци отвръща с контраудар, преследва противника до Дома на профсъюзите и пали сградата), жестоките улични боеве в Мариупол и референдумът за отделяне от Украйна.

Дейните групи в „Движението на Югоизтока“, родено от и погълнало Антимайдана са „опълченци“, активисти на политически организации и местни жители от различни обществени слоеве.

„Опълченците“ се представят като „обикновени хора от народа, браним Родината от укрофашистите“. За обикновени граждани обаче те притежават твърде скъпо съвременно оръжие, прекалено професионално боравят с него, което не се учи за ден или месец. Не са и до един руски офицери от специалните служби и армията – нямат същата пряка подкрепа, за разлика „неизвестните зелени човечета“ в Крим. По-скоро става дума за придошли наемници, платени от местни милиардери и силови държавни структури (които се опасяват от лустрация и съдебно преследване, ако не и народен линч). Във всеки случай, телата на загиналите биват изпращани на семействата им… в Русия. Спонсорите на „опълченците“ със сигурност поддържат контакти с руските търговци на оръжие, които пък в „суверенната демокрация“ не играят без позволение от Кремъл. Създава се даже впечатление, че руската държава поощрява своите „луди глави“ да ходят на заколение в размирна Украйна, за да не им хрумне да се бунтуват на Червения площад – телевизионното хвалене на „патриотичните действия“ току виж внушило на руснаците, че „контролът над властта“ става само чрез въстание.

Участващите в „движението на Югоизтока“ политически партии също не будят симпатии. Ключовата, задаваща идеологията организация „Донецкая республика“ съществува от 2005 г., а от страницата ѝ в руската социална мрежа ВК лесно се вижда, че става дума не просто за проруска, а за имперско-националистическа, ултрадясна организация. Партията „Русский Блок“ издига лозунги за „руско държавничество“, православие и национализъм. КПУ, подобна на българската БСП, прелива от милионери в ръководството си, само че на политическата арена в Украйна играе ролята по-скоро на ДПС. На нея се дължи отвращението на обикновения украинец към слова като „социализъм“.

Липсват системни проучвания за социалния състав на движението. Преобладават хора от средната и пенсионната възрастова група. По думите на благоразположени към движението местни анархисти „бойното ядро е доминирано от ченгета, бивши и настоящи, от дребни и едри мутри, а ролята на масовка играят отчаяни безработни, бедни работещи и пенсионери“. На барикадите в Луганск преобладават жители на околните села и градчета.

Работническите среди не симпатизират на сепаратистите. Стачките в Краснодон, Харков и Кривой рог са подчертано аполитични, често закичени с украински знамена. Дори казионните профсъюзи изказват опасения, че след присъединяването към Русия новите собственици ще затворят въгледобивните предприятия. Някои работнически сдружения настояват да получат оръжие, за да се разправят с „терористите“ или да поведат партизанска война срещу евентуална руска окупация. Разбира се, това са само декларации, но като се има предвид че „колорадите“ вземат заложници, разтурват работнически събрания, осуетяват опити за окупация на предприятия от трудовите колективи и жестокото преследват „врага в собствените редици“, декларираното не е далеч от делата. Особен гняв на работниците будят приказките на сепаратистите за „национализация в полза на народа“ (и сочат отдавна закрити заводи) при реално покровителство и защита на сегашната фабрична и финансова собственост на местните олигарси (като опазената от стихийна експроприация банка на Янукович). Не говорят добре за Донецката народна република (ДНР) погромите срещу цигани в Славянск.

Ако „революцията на Майдана“ все пак издига социални лозунги поне около „санитарния минимум“, то единственият призив на „федералистите“ от Югоизтока е „Долу олигарсите“ без конкретни имена. Изобилни са други настроения: против САЩ, ЕС, НАТО, киевската хунта, ционистите, „фашистите“… и гейовете (последното – направо любима, едва ли не най-масова тема).

Показателен е проектът за конституция на ДНР, който на фона на действащите буржоазни конституции на Русия и Украйна е меко казано реакционен.

Сред хипотезите за първопричината на конфликта в Югоизточна Украйна правдоподобно е предположението, че става дума за добива на шистов газ. Евтиният му добив сериозно би ощетил монополиста Газпром, който няма интерес да инвестира, а напрежението в района ще отпъжда конкурентните корпорации – както западни, така и украински. „Горещите“ градове Славянск и Краматорск се намират тъкмо в средата на Юзовските шисти – областите Донецк и Харков. Русия рискува да задълбочи икономическата криза, ако поеме издръжката на още „присъединени територии“, но и не желае да допусне нито конкуренция, нито независимост на опърничавия си съсед от вносни енергоносители.

Движението в Югоизточна Украйна не е антифашистко – под „фашизъм“ там разбират изключително враговете на Руската държава, като системно преувеличават ролята на Десния сектор. Преобладаващите искания и намерения не са социални, а твърдо политически, при това крайно консервативни и реакционни. Движението не е националноосвободително, не решава етнически противоречия, а нарочно ги нажежава и експлоатира. Виждаме пряко продължение на Антимайдана, реакцията срещу опита на Майдана да наложи по-демократичен режим в замяна на произвола на олигархични кланове. Движението на „федералистите“ е движение в защита на руския империализъм и религиозно подплатения великодържавен национализъм.

Украинските олигарси използват размириците, за да се спазарят с киевските управници за по-добри позиции в режима след стабилизирането му. Украинският бизнес, легален и криминален, на думи е за евроинтеграция, но на дело предпочита сигурните далавери с руските корпорации и вътрешните партньори – подялбата на страната не им е изгодна. Напротив, за част от политиците и кадрите от репресивните органи е по-добре да се озоват в „присъединена област“, където няма да им търсят отговорност и ще им плащат по-добре да тормозят гражданите и да пазят властимащите.

Руският империализъм, освен гарантиране на икономическите си интереси, се мъчи да задуши наченките на революционна борба в пространството на бившия СССР. Стремежът му е да внуши на всички народи, че революцията е „лошо нещо“, води само до „хаос“.

Да, ще кажем в отговор, революцията е страшна, но по-страшна от нея е само липсата й.

За проумяването на това не е нужно изобретяване на принципно нови каузи – достатъчен е съвременен прочит на Бакунин, Кропоткин, отчитане на поуките от Испанската революция през 1930-те и Махновското движение от 1920-те години.

Колкото и малка да е тази възможност, тя трябва да се използва. •

съставител и преводач: Шаркан

Остави коментар

  • Тази статия е скалъпена само пропагандни опорни точки, все едно преписани от медиите на същия този олигарх Порошенко или приятелчето му Коломойски. Нито грам връзка с изобилното количесво факти за ставащото в Украйна през последната половн година. Срам, „свободна мисъл“, срам. Наричате „революция“ буйстването на неофашистки дружини, спосносирани от най-големите местни олигарси. Потресаващо

  • скалъпи тогава по-хубава и по-„правилна“.
    „буйстването на неофашисти“, между другото, пък е от опорните точки на путиновата пропаганда.
    И, кво праим?

Вашият отговор на Шаркан Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *