Роботронната революция и краят на държавата

печат
(продължава от миналия брой)

Отговор на хаоса в юриспруденцията е още по-голямото „производство“ на правила и правилници. Пак във Франция например националното образование към 1981 г. се регулира от 6000 страници текстове. Днес министерството „произвежда“ ежегодно над 20000 (словом: двадесет хиляди!) страници, които се оповестяват в Journal officiel („Държавен вестник“). Както се казва, коментарите са излишни. Разбира се, държавата, особено тази на XX век, не е само терор и манипулация. Вековните социални борби на работническата класа заставиха капитала и неговата държавна машина към тактически отстъпления и търсене на компромиси. През периода на „бурните устреми“ на пролетариата и увеличаване на неговото социално тегло, за да гарантират безпрепятственото си възпроизвеждане и разширение на обхвата на своята власт в условия на „социален мир“, господстващите класи бяха принудени да включат в защитния си арсенал така нар. социална политика. (Нейното начало на континента като че ли датира от времето на Луи-Наполеон III и Бисмарк.) Нуждите и условията за съществуване на модерната капиталистическа икономика (необходимост от грамотност и професионално обучение, от възпроизводство и съхранение на квалифицираната работна ръка за по-дълъг период и др.) действаха в същото направление. В резултат, политиците на буржоазията в сътрудничество с всевъзможни „работнически“ партии създадоха предимно в страните от Европейския континент институции от рода на народното здравеопазване, всеобщото образование и осигуряване (включително пенсиониране) или поп-“културата“ и евтините зрелища, които не са открито репресивни.

Етатизирането на тези функции и дейности не премахна техните класови характеристики. Достатъчно е да напомним разликите по време на „реалния социализъм“ в лечебните заведения (между „правителствените болници“ и амбулаторните пунктове за плебса) или в погребенията (на „отговорни другари“ и простосмъртни пролетарии).
Качеството на тези „социални“ услуги и грижи, независимо от това дали се извършват от частни, или държавни институции и заведения, зависи от силата на съпротивата на „низшите класи“, при това в планетарен мащаб. Само техните борби могат да принудят класите на потисниците, експлоататорите и „правоимащите“ към отстъпки. Иначе настъплението на капитала срещу нивото на живота, правата и свободите на потиснатите, грабените и париите няма други граници освен „оцеляването“ на наемните роби чрез най-евтиния калориен минимум. Последното не важи за старите, болните и безработните, които са станали „излишни“, защото повече не могат да „снасят яйца“. За тях остава примирението с болестите и смъртта от хроничен глад… Ням свидетел на това твърдение са масовите, разровени като от къртици, купчини прясна пръст, които „нежната революция“ оставя във всяко гробище.

Властта в икономическата сфера намира своето въплъщение в собствеността.
Ако тя е държавна, властниците със своята военно-полицейска и бюрократична опора са колективен собственик, независимо от „начина на производство“. Средоточието на политическата и икономическа власт (от там и на духовната) в едни и същи ръце създава една единствена класа от експлоататори. Когато двете власти са разделени, властниците са един от иманентните и специфични слоеве на класата на господстващите паразити. Капиталистическото общество, което по всяка вероятност ще бъде последното от класовите, също се развива в диапазона на тези две основни форми на собствеността. Неговите екстремни варианти са държавният и ултралибералният капитализъм на които съответстват еднопартийна диктатура и многопартийна демокрация.
Независимо от формата им, властта и трудът, както и властта и бедността се изключват взаимно. Властниците принадлежат към разряда на богатите паразити. Затова „диктатурата на пролетариата“ беше само една фикция и идеологическо мошеничество, зад което се криеше бюрократичната диктатура на партийната номенклатура (или „диктатурата на секретариата“ по сполучливия израз на един руски анархист от началото на 20-те години).

Днес над света господства безпределно частният капитализъм и неговото доминиращо положение не се оспорва от Китай и малкото на брой преживели катастрофата „соц“-страни от Третия свят. Те се адаптират към „западния вятър“, като провеждат икономическа политика и „реформи“, които подготвят деволюцията и реставрацията на частната собственост върху „средствата за производство“ и „производителните сили“ и създават почва за покълване на „пазарната демокрация“. Затова тук се занимаваме само с края на политическата (и полицейска) организация на обществото в нейния „западен“ вариант – т. е. в демократическата ѝ форма, доколкото държавният капитализъм и съответстващата му военно-полицейска диктатура претърпяха крах.
Ние сме врагове на държавността и мислим, че, достигайки определен критичен праг, РР ще предизвика Социалната Революция (СР), чиято първа задача е унищожението на държавата от „низшите класи“. Еманципирайки се от нейното господство, те трябва да сложат край на класовите формации и тяхната 60-вековна история, за да отворят перспективите пред анархокомунистическата социална система. Ликвидирането на властта и унищожението на държавата означава разпускане на държавните институции, обезвластяване на „избраниците“ и чиновниците. Втората задача на СР е „овластяване“ на всеки и всички! – т. е. „масовизиране“ на участието в обществения живот чрез привличане на колкото може повече хора (идеалът е всички) и създаване на подходящи, променящи се (и дори временни) организации, съюзи и асоциации, с различен обхват, съобразени с нуждите на членовете им, с техните индивидуални и колективни интереси.

Въпроси на теорията на социалната революция

Тази статия няма претенцията да бъде теория на Социалната революция. За една теория, заслужаваща името си, е нужно много повече. Тези, които ще се нагърбят със създаването ѝ, трябва да предприемат едно системно проучване на тенденциите в съвременната политическа сфера, за да дадат отговор на ред въпроси, свързани с доказателството на ненужността, невъзможността и вредността на държавата, следователно и за необходимостта от премахването ѝ.
Част от тях тук са само поставени:
Броят на заетите служители и властници в институциите и структурите на държавния апарат намалява ли, или расте?
Броят на държавните институции търпи ли промяна и в каква посока?
Същото за йерархическите нива?
Кои са новите фактори и „дадености“, които правят невъзможно функционирането и съществуването на досегашната държавна организация на обществото с нейните принципи, методи, институции и апарати?
Може ли „държавният кораб“ да плува в океана от увеличаваща се информация? Защо се увеличава последната и как анархията (обществото, в което държавата и властта са премахнати) ще се справи с „проблема на препълването“?
С разгръщането на РР възможностите (и мотивите) за прилагане на принудата и терора, включително медийния, ще се свиват ли, или обратно – ще стават всеобхватни?
Каква е вероятността подготвяната от РР Социална революция (СР) да абортира, като бъде сведена до пореден политически преврат?
Коя или кои социални категории и индивиди в очертаващото се на хоризонта „роботронно“ общество са заинтересовани и могат да станат разрушители на стария свят и строители на новия?

Поставените въпроси не са само технически или риторически, макар да става все по-ясно, че принудата, насилието, командването, заповедите на йерархията и властта с нейната опора – държавната машина – са несъвместими със същността, нуждите и възможностите на РР.
Точните отговори се нуждаят от сериозно проучване на историческите факти, от анализ на статистическите данни за един по-дълъг период и от усилията на един „колективен Бакунин“, защото само индивидуалната изследователска дейност, революционната интуиция и инстинкт вече не са достатъчни.
Много от изказаните твърдения също изискват по-прецизни доказателства. В една съвременна Теория за края на държавата е необходимо да се проследят и проучат влиянията на РР върху йерархията, властта и държавния апарат, да се установят тенденциите, измененията и посоките на развитието им. Нужно е да се установи въздействието на РР върху числеността, функционирането и метаморфозите на институциите и по-точно – влиянието на научно-техническата революция върху:
Армията, въоръженията, стратегията, тактиката, методите на модерната война.
Полицията, съда, затворите, правото и престъпността.
Бюрокрацията, службите и централизма.
Отношенията между тези институции и лишените от власт.
Влиянието на РР върху другите три власти, за които Монтескьо мълчи:
Четвъртата власт – на медиите (и манипулацията на т. нар. обществено мнение), която е дошла на смяна на старите форми на духовна власт в лицето на църквата или агитпропа на диктатурата. (Да се прецизира какво би означавал един осъвременен апел а ла Волтер: „Смажете Гадината!“)
Петата власт – на мафията, която е „нелегитимна“, но не по-малко вездесъща от това и абсолютно необходима за поемане функциите на произвола и терора на диктатурата при спазване на „демократичната“ фасада.
Шестата власт – на парите, която е последна само по място, но първа по значение в стоково-пазарното общество и за която обикновено не се говори или я споменават срамежливо само когато заговорят за „корупцията“.
Шестте власти и самата държава като съвкупност от институции, в които те са въплътени и посредством които се упражняват, не са вечни категории, нито „историческа необходимост“ или „израз на божията воля“. Те се появяват в определен момент от историческата еволюция, при определени социално-икономически обстоятелства и щом имат начало, би трябвало да имат и край, подобно всяко смъртно творение.

Волята за властване над другите, както и стремежът те да бъдат „ползвани“ (експлоатирани) – стремеж, с който Хегел измерва интелигентността на човекоподобните (и на някои паразити), е изява на техния „дух“, но само при наличието на конкретни обстоятелства и условия. Ограничена в историческото време (щом има начало, волята за господство не може да бъде вечна), тя трябва да има и край.
Елементи на доказателството за крайността на властта и в другата посока на времето (в бъдещето) се съдържат в следващите части на настоящето изследване. Преди да пристъпим към тях, трябва да подчертаем, че началото и краят на институции, общества и епохи не настъпват без човешкото участие. В класовите цивилизации това участие обикновено е „оцветено“ с кръв.

Срещу волята да се властва, с по-голяма или по-малка сила, винаги е съществувала и се е проявявала волята за свобода.
Нейни носители обикновено са били подвластните, чиито социален статут е пораждал заинтересованост от разкъсване оковите на властта и реализация на „утопиите“. В тези борби, на страната на „низшите“ нерядко са се присъединявали пришълци от „висшите“ класи (или стремящите се към „висшето общество“), които са искали да обсебят властта посредством политическите революции или да участват в еманципацията на всички от оковите на държавата и да разкрият по този начин поле за индивидуалното и колективното развитие на човешкия род.

Георги Константинов
(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *