Роботронната революция и краят на държавата

печат
(продължава от миналия брой)

Досегашната историческа практика поставя пред теорията и въпроси, които обикновено сме склонни да отклоняваме, например:

Защо в тези борби „низшите класи“ търпят непрекъснати поражения?

Защо балансът на нашата повече от вековна борба с държавата, която имаше своите кулминационни точки в Парижката Комуна (1871), през Руската революция в Украйна и Кронщад (1917-1921), в Испанската революция (1936-1939), с известни уговорки в Унгарската революция (1956) и отново във Франция през 1968 г., не е блестящ?

Една от причините за „залеза на анархията“ не е ли в това, че тя престана да бъде „изобретателна“? Т. е. днес тя не дава конкретен отговор на въпроси от рода на:

• Как да се борим ежедневно за текущите си нужди и в перспектива – за промяната на обществото в посока на идеала?

• Каква трябва да бъде промяната (или програмата) с оглед днешното състояние на обществото?

• Кои са обществените сили в епохата на РР, които са заинтересовани да я извършат (или ще бъдат принудени да го сторят) и към които следва да се адресираме?

• Защо позволихме на „поповете на анархизма“ да го превърнат в мъртвешка схоластика, в своего рода катехизис, в затворено учение, изобретено и постигнато веднъж завинаги, което, като му прибавим малко „испанска митология“, остава само да бъде преподадено и наизустено от анархоенорияшите, за да бъде всичко „окей“? и т. н.

Новите социални дадености, породени от РР, ни налагат не само да ревизираме „старите буквари“, но и да осъзнаем, че колкото и героични, романтични и нравствени да са били битките ни с държавата и капитала, те до голяма степен принадлежат на миналото, в което потиснатите и онеправданите са се въодушевявали от утопии и мечти, от нравствено възмущение и миленаристки пророчества и вярвания, за чиято реализация е нямало нито обективни, нито субективни условия. Борби, в които изтласканите с лакти и ритници от изворите на живота са били предварително осъдени на кървави поражения от алчните, властолюбиви и безпощадни господари, или на дегенерация и връщане в изходната точка, когато някакъв „авангард“ на низшите, обикновено излязъл от средите на лумпените, се е докопвал до властта и се е настанявал в палатите на бившите властодръжци.

Едва сега за пръв път в историята може да се докаже, че премахването на държавата става необходимост и условие за съществуването на човечеството.

Критика на държавната идея и практика в светлината на РР

Докато с космически скорости и адски ритми всички области на човешкия живот търпят от 200 години насам шеметни промени, които често са непредвидими, демократичните институции, средства и методи остават на нивото на парната машина и… римското право. От тук и днешното парадоксално положение: демокрацията „победи“ почти навсякъде диктатурите, но се оказа негодна да реши съществуващите многолики проблеми на човечеството, предизвиквайки все по-нарастваща апатия и паралич на „демоса“.

РР е на път да промени из основи икономическото и социално съдържание на обществото и неговата политическа организация. Подобно на средновековния селянин или пчелата (без да дават като тях мед) функционерите-чиновници са годни да действат в неизменна среда, в която реакциите са стандартни, еднообразни и повтарящи се. Точно тази среда обаче е подложена на непрекъснато извършващи се промени, вследствие нахлуването на научно-техническата революция в нея. С това се разрушава стабилността, която е условие за функционирането на бюрократичната или както още я наричат командната система. Така РР прибавя към класическата анархистическа критика на държавата нови основания, които показват недвусмислено нейната несъстоятелност и налагат императивно отстраняването ѝ като форма на обществения живот и арбитър в човешките отношения. Ще се спрем последователно на по-важните моменти от тази критика, насочена срещу различните държавни образувания и принципи.

Политическата система на днешното общество е затворена. Тя е обградена с непроницаеми стени, посредством които се изолира външно (от гражданите), а чрез етажирането и разделянето на министерства, служби и отдели постига и вътрешна изолация (между отделните си звена). В добавка, тя е свръхцентрализирана, тежка, бюрократична, чугунена и безчовечна. („Държавите – казваше Де Гол – са студени животни“.) Тя насърчава грандоманията и лакейството, егоизма и конформизма. В такава среда, в която никой не се интересува от нуждите и очакванията на другите, солидарността и взаимопомощта стават невъзможни. Чиновниците са се вкопчили в своите „гилдии“, статути или извоювани привилегии, което засилва корпоратизма и консерватизма им. Ако искаме да избегнем тоталното бюрократизиране на общественополезните функции и склерозирането на обществото, ще трябва да обобществим функциите на бюрокрацията!

Йерархическата организация на капиталистическото общество, чийто произход, същност и еволюции са разгледани в издадената от нас книга „Екоанархизмът“ на американския екоанархист Мъри Букчин, се характеризира с шефове, които издават заповеди, принуждават, следят, надзирават, възнаграждават и наказват, и изпълнители, които „вършат работата“, подчиняват се (или се преструват), имат право да протестират (но „умерено“!) и да стачкуват (но „не е желателно“) и трябва да искат разрешение, за да отидат до тоалетната или на демонстрация. Построена върху този антагонизъм началници-изпълнители, такава организация изразходва основната част от своята енергия за неговото преодоляване. Удобна за шефовете („давам заповеди, следователно съществувам!“) и може би за много от подчинените (да не се мисли, да се мърмори и „търси перваза“), тази организация струва много скъпо на обществото в условията на РР и затова е осъдена.

Не е тайна, че ние анархистите сме врагове на партиите, парламентарната власт, на изборите и представителната демокрация.

Големите партии, които се появиха с раждането и разпространението на всеобщото гласоподаване, са построени подобно армията и църквата като пирамиди. Феномен от света на „пазарната демокрация“, те са се превърнали в огнища на корупцията и средоточие на групировки и прегрупирания на всевъзможни собственици, търговци, борсови спекуланти, „мулти“-гангстери, политически паразити и пр. Построени по „модела“ на държавата, „генетично“ свързани със „студеното чудовище“ и неговите овластени, йерархизирани и супервъоръжени репресивни институции, те са негов ембрион в „сянка“, дори когато са в опозиция.

Тези структури на отминаващата и разбиваща се в скалата на времето индустриална (капиталистическа) вълна, ако се изразим с терминологията на Тофлър, са безнадеждно остарели, изчерпани и негодни. Днес „историческата“ им роля се свежда до организиране на изборни кампании и селекциониране на кандидатите. Партиите вече са съвършено изпразнени от всякакъв живот и не дават никакъв отговор на нуждите на обществото.

Всичко казано – и още повече неизреченото – налага да се отговори на принципния въпрос: политическите партии – с техните програми, вътрешна и външна политика и специфични интереси – овладяването на властта (и „маста“) – имат ли място в едно общество, в което няма да има власт, „държавен кораб“ и кормчии (доколкото функциите им ще бъдат „масовизирани“), или революцията ще трябва да подпомогне „отмирането“ им?

Още с утвърждаването на всеобщото гласоподаване през по-миналия (XIX) век, ние анархистите сме казвали, че по силата на свързаните с властта привилегии и богатства, връзката между „избраници“ и „електорат“, дори и да е съществувала, се прекъсва, когато „представителят на народа“ влезе във „висшето общество“. Посочвали сме и целия фалш на „избирането“ след манипулиране и обработване на „общественото мнение“ от собствениците на „Четвъртата власт“ и притежателите на пари.

При демокрацията не съществува „обратната връзка“ между избраника и неговите избиратели (ако не считаме „обработката на електората“, за „да си даде гласа“ веднъж на няколко години). Без подобна връзка във века на непрекъснато увеличаващите се информационни потоци функционирането на едно базиращо се върху РР общество е невъзможно.

Освен органичната липса на обратна връзка, поради социалния си статут, материалните си интереси и открилите се пред него възможности за забогатяване, депутатът се оказва на страната на тези, които Макиавели нарича il popolo grasso – т. е. тлъстият народ. Върху него упражняват постоянен натиск партийната и държавна бюрокрация, големите финансови групировки и техните лобита, поради което, ако въпреки всичко пожелае да остане верен на предизборните си ангажименти към избирателите, „народният представител“ ще бъде изхвърлен като чуждо тяло от „демократичната игра“.

Макар и в „кухнята на властта“, неговата роля е по-скоро на фигурант и участник в машината за гласуване на закони в полза на господстващата класа, защото разнородни бюрократи (включително тези от изпълнителната власт) и всевъзможни „експерти“ изземват функциите на парламента и го изместват, като го превръщат в говорилня, където се подвизават клоуни, хитреци и второразрядни „величия“, наподобяващи накичените с акселбанти и лампази портиери пред беззвездните хотели.

Поради тези и още ред ограничения, усложнения, „диверсификации“ и мистификации, „нашият“ депутат се оказва не само лишен от истинска власт, но се изгубва в многобройните и често противоречиви интереси, които е призван да защитава, в джунглата от проблеми и мерки, които не познава, и в крайна сметка „народният представител“ вече не представлява дори себе си, камо ли доверилия съдбата си в ръцете му „демос“.

Накрая, днес, благодарение на телевизията, всеки може да се увери, че „великите“ или обикновени депутати не знаят повече от „простосмъртните“ какво ще се случи утре, че те седят в кресла, подобни на самолетните, от които могат да ги катапултират в небитието във всеки момент, и че тяхната „легитимност“ се възприема все по-трудно от управляваните, от лишения от „слово“, но пробуждащ се „електорат“

Нарастващото бойкотиране на изборите е още един сред многото симптоми на кризата на държавата. Не е рядкост вече изборът на „народните избраници“ и утвърждаването на властта им над цялото общество да се узаконява с не повече от 20% от гласоподавателите. Това свиване на „електората“ отнема „легитимността на властта“.

Днес става още по-ясно, че досегашният двоичен избор между „левица“ и „десница“, между „мнозинство“ и опозиция, между печелиш-губиш – даже ако се абстрахираме от горните принципни възражения срещу изборите и представителната власт – вече не удовлетворява нуждите на едно комплексно общество с неговите многомерни проблеми. Време е да се разбере, че трябва да се премине към генерализирано самоуправление с участието на всички, като се създадат „неправителствени“ или още по-точно антиправителствени „асоциации/събрания на гражданството“, които да улесняват обмена на информация, мисли и анализи, да се създаде среда на търсещи, мислещи, предлагащи и действащи хора, способни да разкриват конкретни решения на големите проблеми на нашето време – нещо, което, поради комплексността на задачата, изисква съпоставяне на множество гледни точки, споделяне на различен опит, кръстосване на различни идеи и използване на модерни научни методи и на новите информационни и комуникационни системи (като Интернет), които все повече ще се превръщат в съвременна „база“ на отричания колективизъм и на взаимодействието в общността от личности, а не на стадния принцип на безличната и ръководена от авангарди и вождове „маса“.

Георги Константинов
(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *