Роботронната революция и краят на държавата

печат
(продължава от миналия брой)

Мрежовата организация или има ли живот отвъд/след държавата?

Посочените и още безброй други противоречия са израз на кризата на държавата, властта и йерархията, предизвикана и тласкана към пароксизъм от разгръщащата се научна и технологична революция. Тази криза се засилва от създадените от РР условия за преминаване от капиталистическото общество, в което проблемите се решават силово, с власт (парите също са власт), към общество, чиито начин на функциониране, вземане на решения и т. н. са революционизирани от нахлуването на компютрите и роботите. Мерило за неговото развитие е количеството на използваната, обработена, умножена и обменена информация и съответстващата ѝ колективна и индивидуална интелигентност.

Известно е че, мярката за свободата и богатството на всеки индивид или колектив днес се определя от неговия капацитет (или невъзможност) да търси, намира, обработва, интегрира или обменя информация. Капацитетът се увеличава с масовото разпространение на компютрите, но властта (във всичките ѝ видове и образи, от всички нива и обхват) възпрепятства всячески достъпа до информация и неговото разширяване. Информацията, както знаем, се обогатява, разнообразява и расте толкова по-бързо, колкото по-голям е броят на тези, които я ползват, „консумират“, обработват и обменят. Пораждането на общество, в което тя е основна енергия и „база“ на всичко останало, т. е. на „информационното общество“, предполага организация, принципи на вземане на решения, функциониране и т. н., които са антипод на съществуващите в държавния апарат, властта и йерархията. Организация, която в съвременната литература наричат мрежовидна, за да избегнат страшната дума – анархистическа.

Водоразделът между тези два типа обществена организация – Държавата и Анархията – се определя от отговора на въпроса кой взема решенията: „Органът“ или Общото събрание?

Хората в държавния апарат са отгледани в пирамиди, но пирамидите престават да бъдат сигурно убежище за „фараоните“. Мобилните комуникации, интернет, спътниковата телевизия, разпознаването на образи и кодирането на звуци, културата, идеите, интелектуалните схеми, модата, песните, емигрантите, рекламите, стоките и т. н. – днес всичко е в движение, в потоци – на всички посоки. Заедно, те ни водят неизбежно от пирамидата към мрежата. Още 20 години и информатиката с компютрите и комуникациите, свързани в мрежа, ще нанесат смъртния удар на йерархията. Ако искат да „оцелеят“, хората трябва да излязат от пирамидите!

В антийерархичната организация, която ще ги замени, членовете на обществото принадлежат на многобройни, всевъзможни и взаимно свързани компютърни мрежи в различните сфери (производство, снабдяване, разпределение, образование, наука, изследвания, творчество и т. н.), а произвежданата информация е предназначена за ползване от всеки и всички.

„Елитите“ с тяхната организация – държавата – насочват усилията си към блокиране, ако не забрана на функционирането на мрежовидната организация, която е носителят на информационната (и интелектуална) енергия. Конфискувайки достъпа до информацията и ползването ѝ, те превръщат РР в свещена крава, чието виме е забранено за гладуващите и жадуващи „низини“ под страх от наказание. Така приближава катастрофата: „горе“ не знаят какво да правят с навдигащия се информационен потоп, а „долу“ не могат да ползват информацията, защото не им е позволено. Тогава, кому служи невероятният прогрес през последните 15 години, в които се премина от концентрираните в информационните и изчислителни центрове големи системи към децентрализираното и равномерно разпространение на всички нива, във всички служби, отдели, сектори, цехове, във всеки трудов пост на милионите микро- и миникомпютри, ако организациите в администрацията, учрежденията и предприятията си остават старите, бюрократични, властнически и собственически, в които нямащите власт и собственост получават толкова свобода, колкото им „отпусне“ кукловодът – властник или собственик?

Най-адекватен за обусловеното от РР и информационните потоци общество е споменатият вече мрежовиден модел като антипод на пирамидалния. Този модел се основава на децентрализирани, взаимосвързани и взаимодействащи си мрежи, които функционират и си сътрудничат по принципа на анархията – т. е. без началства и подчинени.

За оптималното им функциониране специалистите препоръчват базовите структури (единици), също организирани мрежово, да не надминават 1000 души. Така, образуващите ги индивиди ще се познават помежду си – нещо, което градският и индустриален гигантизъм бе ликвидирал. Качеството на човешките отношения в подобни организми и особено развитието на доверието, въображението и интелигентността са от ключова важност при общуването, търсенето и обработката на информация, а кислородът за техния живот и обогатяване се нарича Свобода.

Към гражданското съзнание, самоинициатива и активност може да се апелира, само ако всеки е получил необходимите средства, познания и условия, за да си изработи свои съждения, позволяващи му да избягва капаните на манипулаторите, моментните настроения, хрумвания или инстинктивните стремежи и реакции.

Към казаното трябва да напомним и комплицираността на част от обсъжданите проблеми и на вземането на решения, които изискват привличането на всички, превръщането на зрителите в актьори, на покорните в свободни хора, на „електората“ в демос, на треперещия под плясъка на камшика или страха от уволнението в революционер, автор на инициативи, вдъхновител и организатор на радикалните промени, станали необходимост и събрали всички достатъчни обективни условия за създаване на общество, функциониращо при разпределяне на отговорностите, децентрализация, автономност, сътрудничество, взаимодействие, взаимопомощ между индивидите и разкрепостяване на човешката енергия и интелект.

Фиаското на стария и палиативите на днешния реформизъм

Вследствие съкращаване на глобалното количество наемен труд, поради РР и свиването на пазарите, от 15-20 години печалбите намаляват процентно спрямо влагания капитал и той преминава в атака срещу всички и всичко. С помощта на държавата, капиталът разрушава, премахва или „дерегулира“ системно едно по едно всички някогашни работнически придобивки и завоевания.

Така, още веднъж е доказана несъстоятелността на стария реформизъм и безплодието на стратегията на социалдемократите, които от времето на Бернщайн вярваха, че „количествените натрупвания“ на реформи ще доведат до „качествена“ промяна на обществото в посока на „демократичния социализъм“.

Оказа се, че характерната за демокрацията смяна на властващите паразити от „десницата“ с тези на „левицата“ (разноцветните паразити съответстват на „плурализма“ в интересите на собствениците и обслужващите ги бюрократи) не променя и дори не може да одраска лака на „пазарната демокрация“. Нещо повече, последните 100 години бяха за „социалистическата“ и „комунистическата“ „левица“ един непрекъснат низ от редуващи се капитулации пред капитала и държавата с интеграции в слугинските помещения на пазара и властта – до пълното им обезличаване. С това за сетен път се доказа, че реформизмът е поредната алтернативна измама на народа от „елитите“, за което предупреждаваше още… Прудон.

Наивност би било обаче, ако очакваме от опортюнисти и реформисти да се засрамят и посипят главите с пепел. „Под вънкашност чужда и под име ново“, те ще се появяват на политическата сцена дотогава, докато и те самите не бъдат погълнати от пламъците на революцията.

Така е било, така е и сега. Много от фактите, примерите и данните, които са използвани в нашето изложение, както и предлаганите „спасителни мерки“ за преодоляване на породената от РР криза на държавата и капитализма, са разпръснати в статии в текущия и специализирания печат, в дискусии в средите на Социнтерна и в ставащата напоследък все по-изобилна литература на тези теми.

На нейните автори и по-специално на
Ерве Серийкс, Големият взрив на организациите, Париж, 1992 г.
Алвин и Хайди Тофлър, Новата цивилизация, Ню Йорк, 1995 г.
Джереми Рифкин, Краят на труда, Ню Йорк, 1996 г.
изказваме нашата най-искрена благодарност, за събраните с мравешко трудолюбие примери, факти и данни, запазвайки същевременно правото си на критично отношение към направените от тях изводи. В повечето случаи те са диаметрално противоположни на нашите. Следователно, тази троица не носи никаква отговорност за извършения върху тези страници литературен „атентат“ срещу държавността.

Авторът на първата книга е французин, а на останалите две – американци. Те не са революционери и нямат нищо общо с анархизма (Ерве е професор, капиталист и видна фигура на наднационалната европейска бюрокрация. Алвин Тофлър и съпругата му са „левеещи се компаньони“ на „големите“ властници и милиардери в днешния свят, а Джереми Рифкин е съветник на Клинтън). По-скоро интелигентни защитници на стария, етажиран от неравенството и управляван от бюрократите свят, те пледират за реформирането и промяната му, защото предчувстват социалните експлозии, които няма да оставят камък върху камък от тресящата се под ударите на роботронните вълни, пропукана сграда на „Пазарната демокрация“.

Характерно за тях е търсенето на изход чрез различни програми за „демократизация“, „децентрализация“, „автономия“ и дори „самоуправление“ при съхранение на собственическия, стопански и бюрократичен абсолютизъм! В тях те ползват много анархистически идеи, без да сочат от къде са ги заимствали и твърде често ги изпразват от съдържание, превръщайки ги в социална и дори революционна фразеология и… демагогия. За плагиатството няма да ги съдим – нали сме врагове и на съда, и на всяка собственост – включително идейната и „интелектуалната“.

В повечето глави от книгата си Ерве Серийкс доказва несъстоятелността, невъзможността и вредността на днешната политическа и стопанска организация на обществото. Той сочи несъвместимостта на старата система с новите нужди, родени от РР. Като отправя апели към „елитите“ за модернизиране и дори революционизиране на тези организации и на отношенията в тях, Серийкс иска наемникът да се превърне в „автор-актьор“, в самоуправляващ се, самоинициативен, некомандван и неподчиняващ се, свободен, еманципиран гражданин. Той строи измъчени конструкции за „нов тип възнаграждение“ и изобретява „ново (западно) мислене“ за властниците и мениджърите, което в някои отношения напомня безплодните усилия на… Горбачов. В края на книгата с разочарование констатираме, че всичко това се е предлагало, за да се съхранят:

• наемните работници, но като „сърце на капитала“ („Големият взрив… „, стр. 284 от френското издание),

• капитализмът със стоките, рентабилността, конкурентоспособността на пазара и глобализирането му, но като „социален“ и

• държавата – наднационална и с още по-широки пълномощия, но „народна и свободна“…

300-те страници на книгата на Ерве Серийкс не утоляват жаждата ни. От тях така и не научаваме:

• ако надничарите се освободят от пазара на труда и от възнагражденията за него под формата на заплати,

• ако еманципираните работници се изтръгнат от лапите на икономическата принуда и експлоатацията и

• ако станат самоуправляващи се, инициативни, некомандващи и неподчиняващи се „автори-актьори“, то тогава какво ще остане от капитала и властта, с които той не иска да се раздели?

(следва)
Георги Константинов

5 коментара

  • Как би се определяло кой каква част от произведените стоки и услуги може да използва без да съществуват пари и капитал ?

    • Анархистите обикновено отговарят „според нуждите“.
      Но истинският отговор „както общността прецени“ – има достатъчно начини да се прави разпределение без частна собственост върху средствата за производство.

  • Аз питам точно как се определят нуждите и какви са начините на общността да прецени?

    • Начинът е един, прякодемократичен. По този въпрос определено има консенсус :). Вече дали прякодемократично ще бъде определена комисия или някакъв друг „специализиран орган“ е въпрос на ситуация.

      Различните общества са определяли нуждите по различен начин. В испанската революция, например, мисля че водещ е бил броят на членовете в семейството – храната, жилищната площ и други подобни са били съобразявани с това. Но примерите за безвластни (следователно – комунистически) общества наистина са много и повечето от тях не са добре документирани, а онези, които са добре документирани, са описани в дебели книги. Та си трябва ровене, за да се даде по-точен пример – ако имаш желание, можеш да се поровиш сам.

      Ако питаш за нашето съвремие, дори за него могат да се намерят различни проекти, но те не тежат много – при една реална революция едва ли някой ще се занимава да чете проектите на теоретиците, напротив, ще се наложи това, което работи на практика.

    • Теллалов

      Индивидуално. Всеки сам ги определя, както е нормалното да е.
      Потребителското сдружение на място сумира заявените поръчки и ги подава към асоциация на такива сдружения. Оттам нататък се води диалог с асоциациите на производителите, от преки контакти между потребители с производители до съгласуване на ниво локални и регионални съвети на съответните сдружения и асоциации.
      Тоест прави се баланс между желаното и възможното за момента и планове за подобряване на производството така, че възможното да се изравнява с пожеланото.
      Заявките на потребителите се изпълняват в определения от потребителя срок, в заявеното количество и заявеното качество за заявените артикули. От своя страна производителите са свободни да предлагат заместващи артикули или да искат отсрочка или да молят за помощ от работна сила.
      Мотивът на производителите да изпълняват поръчките като че го правят лично за себе си, тоест добросъвестно, е прост: самите производители също са потребители и в качеството си на потребители ще разчитат на други потребители, в качеството им на производители, да „върнат жеста“, тоест да са добросъвестни.
      Мнозина хора не разбират, че ако отделните производствени единици се конкурират „за пазар“ или за необходими ресурси (суровина, енергия, работна ръка, „инвестиции“), ако си имат „търговски тайни“ или други видове монопол над технологична инфрмация, общото им функциониране няма да е оптимално, ще е разточително и неспособно да задоволи потребностите.
      Конкуренция на идеи – да. Конкуренция за материални блага (или консумативи) – не.
      Успехът на един означава, чрез споделяне, успех за всички – това е предимството на федерализма, структурно най-благоприятната среда на пряката демокрация. Респективно, неуспехът на един не повлича останалите, служи като поука, а неуспелият не бива стъпкван в калта. Неуспешен колектив търси причините, ако трябва се преформира, заема се с друго поприще или се саморазпуска. В крайна сметка целта е всяка личност да намери своето място в обществото, което място да й носи максимален комфорт, условие за лично щастие.
      Човек, който прави онова, което го прави щастлив, няма нужда от принуда, няма нужда от инструкции как да се държи с околните, иде му от ръки, както се казва, естествено.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *