Роботронната революция и краят на държавата

(продължава от миналия брой)

Мрежовата организация или има ли живот отвъд/след държавата?

Посочените и още безброй други противоречия са израз на кризата на държавата, властта и йерархията, предизвикана и тласкана към пароксизъм от разгръщащата се научна и технологична революция. Тази криза се засилва от създадените от РР условия за преминаване от капиталистическото общество, в което проблемите се решават силово, с власт (парите също са власт), към общество, чиито начин на функциониране, вземане на решения и т. н. са революционизирани от нахлуването на компютрите и роботите. Мерило за неговото развитие е количеството на използваната, обработена, умножена и обменена информация и съответстващата ѝ колективна и индивидуална интелигентност.

Известно е че, мярката за свободата и богатството на всеки индивид или колектив днес се определя от неговия капацитет (или невъзможност) да търси, намира, обработва, интегрира или обменя информация. Капацитетът се увеличава с масовото разпространение на компютрите, но властта (във всичките ѝ видове и образи, от всички нива и обхват) възпрепятства всячески достъпа до информация и неговото разширяване. Информацията, както знаем, се обогатява, разнообразява и расте толкова по-бързо, колкото по-голям е броят на тези, които я ползват, „консумират“, обработват и обменят. Пораждането на общество, в което тя е основна енергия и „база“ на всичко останало, т. е. на „информационното общество“, предполага организация, принципи на вземане на решения, функциониране и т. н., които са антипод на съществуващите в държавния апарат, властта и йерархията. Организация, която в съвременната литература наричат мрежовидна, за да избегнат страшната дума – анархистическа.

Водоразделът между тези два типа обществена организация – Държавата и Анархията – се определя от отговора на въпроса кой взема решенията: „Органът“ или Общото събрание?

Хората в държавния апарат са отгледани в пирамиди, но пирамидите престават да бъдат сигурно убежище за „фараоните“. Мобилните комуникации, интернет, спътниковата телевизия, разпознаването на образи и кодирането на звуци, културата, идеите, интелектуалните схеми, модата, песните, емигрантите, рекламите, стоките и т. н. – днес всичко е в движение, в потоци – на всички посоки. Заедно, те ни водят неизбежно от пирамидата към мрежата. Още 20 години и информатиката с компютрите и комуникациите, свързани в мрежа, ще нанесат смъртния удар на йерархията. Ако искат да „оцелеят“, хората трябва да излязат от пирамидите!

В антийерархичната организация, която ще ги замени, членовете на обществото принадлежат на многобройни, всевъзможни и взаимно свързани компютърни мрежи в различните сфери (производство, снабдяване, разпределение, образование, наука, изследвания, творчество и т. н.), а произвежданата информация е предназначена за ползване от всеки и всички.

„Елитите“ с тяхната организация – държавата – насочват усилията си към блокиране, ако не забрана на функционирането на мрежовидната организация, която е носителят на информационната (и интелектуална) енергия. Конфискувайки достъпа до информацията и ползването ѝ, те превръщат РР в свещена крава, чието виме е забранено за гладуващите и жадуващи „низини“ под страх от наказание. Така приближава катастрофата: „горе“ не знаят какво да правят с навдигащия се информационен потоп, а „долу“ не могат да ползват информацията, защото не им е позволено. Тогава, кому служи невероятният прогрес през последните 15 години, в които се премина от концентрираните в информационните и изчислителни центрове големи системи към децентрализираното и равномерно разпространение на всички нива, във всички служби, отдели, сектори, цехове, във всеки трудов пост на милионите микро- и миникомпютри, ако организациите в администрацията, учрежденията и предприятията си остават старите, бюрократични, властнически и собственически, в които нямащите власт и собственост получават толкова свобода, колкото им „отпусне“ кукловодът – властник или собственик?

Най-адекватен за обусловеното от РР и информационните потоци общество е споменатият вече мрежовиден модел като антипод на пирамидалния. Този модел се основава на децентрализирани, взаимосвързани и взаимодействащи си мрежи, които функционират и си сътрудничат по принципа на анархията – т. е. без началства и подчинени.

За оптималното им функциониране специалистите препоръчват базовите структури (единици), също организирани мрежово, да не надминават 1000 души. Така, образуващите ги индивиди ще се познават помежду си – нещо, което градският и индустриален гигантизъм бе ликвидирал. Качеството на човешките отношения в подобни организми и особено развитието на доверието, въображението и интелигентността са от ключова важност при общуването, търсенето и обработката на информация, а кислородът за техния живот и обогатяване се нарича Свобода.

Към гражданското съзнание, самоинициатива и активност може да се апелира, само ако всеки е получил необходимите средства, познания и условия, за да си изработи свои съждения, позволяващи му да избягва капаните на манипулаторите, моментните настроения, хрумвания или инстинктивните стремежи и реакции.

Към казаното трябва да напомним и комплицираността на част от обсъжданите проблеми и на вземането на решения, които изискват привличането на всички, превръщането на зрителите в актьори, на покорните в свободни хора, на „електората“ в демос, на треперещия под плясъка на камшика или страха от уволнението в революционер, автор на инициативи, вдъхновител и организатор на радикалните промени, станали необходимост и събрали всички достатъчни обективни условия за създаване на общество, функциониращо при разпределяне на отговорностите, децентрализация, автономност, сътрудничество, взаимодействие, взаимопомощ между индивидите и разкрепостяване на човешката енергия и интелект.

Фиаското на стария и палиативите на днешния реформизъм

Вследствие съкращаване на глобалното количество наемен труд, поради РР и свиването на пазарите, от 15-20 години печалбите намаляват процентно спрямо влагания капитал и той преминава в атака срещу всички и всичко. С помощта на държавата, капиталът разрушава, премахва или „дерегулира“ системно едно по едно всички някогашни работнически придобивки и завоевания.

Така, още веднъж е доказана несъстоятелността на стария реформизъм и безплодието на стратегията на социалдемократите, които от времето на Бернщайн вярваха, че „количествените натрупвания“ на реформи ще доведат до „качествена“ промяна на обществото в посока на „демократичния социализъм“.

Оказа се, че характерната за демокрацията смяна на властващите паразити от „десницата“ с тези на „левицата“ (разноцветните паразити съответстват на „плурализма“ в интересите на собствениците и обслужващите ги бюрократи) не променя и дори не може да одраска лака на „пазарната демокрация“. Нещо повече, последните 100 години бяха за „социалистическата“ и „комунистическата“ „левица“ един непрекъснат низ от редуващи се капитулации пред капитала и държавата с интеграции в слугинските помещения на пазара и властта – до пълното им обезличаване. С това за сетен път се доказа, че реформизмът е поредната алтернативна измама на народа от „елитите“, за което предупреждаваше още… Прудон.

Наивност би било обаче, ако очакваме от опортюнисти и реформисти да се засрамят и посипят главите с пепел. „Под вънкашност чужда и под име ново“, те ще се появяват на политическата сцена дотогава, докато и те самите не бъдат погълнати от пламъците на революцията.

Така е било, така е и сега. Много от фактите, примерите и данните, които са използвани в нашето изложение, както и предлаганите „спасителни мерки“ за преодоляване на породената от РР криза на държавата и капитализма, са разпръснати в статии в текущия и специализирания печат, в дискусии в средите на Социнтерна и в ставащата напоследък все по-изобилна литература на тези теми.

На нейните автори и по-специално на
Ерве Серийкс, Големият взрив на организациите, Париж, 1992 г.
Алвин и Хайди Тофлър, Новата цивилизация, Ню Йорк, 1995 г.
Джереми Рифкин, Краят на труда, Ню Йорк, 1996 г.
изказваме нашата най-искрена благодарност, за събраните с мравешко трудолюбие примери, факти и данни, запазвайки същевременно правото си на критично отношение към направените от тях изводи. В повечето случаи те са диаметрално противоположни на нашите. Следователно, тази троица не носи никаква отговорност за извършения върху тези страници литературен „атентат“ срещу държавността.

Авторът на първата книга е французин, а на останалите две – американци. Те не са революционери и нямат нищо общо с анархизма (Ерве е професор, капиталист и видна фигура на наднационалната европейска бюрокрация. Алвин Тофлър и съпругата му са „левеещи се компаньони“ на „големите“ властници и милиардери в днешния свят, а Джереми Рифкин е съветник на Клинтън). По-скоро интелигентни защитници на стария, етажиран от неравенството и управляван от бюрократите свят, те пледират за реформирането и промяната му, защото предчувстват социалните експлозии, които няма да оставят камък върху камък от тресящата се под ударите на роботронните вълни, пропукана сграда на „Пазарната демокрация“.

Характерно за тях е търсенето на изход чрез различни програми за „демократизация“, „децентрализация“, „автономия“ и дори „самоуправление“ при съхранение на собственическия, стопански и бюрократичен абсолютизъм! В тях те ползват много анархистически идеи, без да сочат от къде са ги заимствали и твърде често ги изпразват от съдържание, превръщайки ги в социална и дори революционна фразеология и… демагогия. За плагиатството няма да ги съдим – нали сме врагове и на съда, и на всяка собственост – включително идейната и „интелектуалната“.

В повечето глави от книгата си Ерве Серийкс доказва несъстоятелността, невъзможността и вредността на днешната политическа и стопанска организация на обществото. Той сочи несъвместимостта на старата система с новите нужди, родени от РР. Като отправя апели към „елитите“ за модернизиране и дори революционизиране на тези организации и на отношенията в тях, Серийкс иска наемникът да се превърне в „автор-актьор“, в самоуправляващ се, самоинициативен, некомандван и неподчиняващ се, свободен, еманципиран гражданин. Той строи измъчени конструкции за „нов тип възнаграждение“ и изобретява „ново (западно) мислене“ за властниците и мениджърите, което в някои отношения напомня безплодните усилия на… Горбачов. В края на книгата с разочарование констатираме, че всичко това се е предлагало, за да се съхранят:

• наемните работници, но като „сърце на капитала“ („Големият взрив… „, стр. 284 от френското издание),

• капитализмът със стоките, рентабилността, конкурентоспособността на пазара и глобализирането му, но като „социален“ и

• държавата – наднационална и с още по-широки пълномощия, но „народна и свободна“…

300-те страници на книгата на Ерве Серийкс не утоляват жаждата ни. От тях така и не научаваме:

• ако надничарите се освободят от пазара на труда и от възнагражденията за него под формата на заплати,

• ако еманципираните работници се изтръгнат от лапите на икономическата принуда и експлоатацията и

• ако станат самоуправляващи се, инициативни, некомандващи и неподчиняващи се „автори-актьори“, то тогава какво ще остане от капитала и властта, с които той не иска да се раздели?

(следва)
Георги Константинов