Роботронната революция и краят на държавата

печат
(продължава от миналия брой)

Тофлърови отиват по-далече: те искат да бракосъчетаят властта с прякото участие на гражданите в обществените дела:

Старите възражения срещу пряката демокрация – казват те – отслабват точно в момента, когато възраженията срещу парламентаризма се засилват… Полупряката демокрация е умерен принцип, който може да ни помогне… да избегнем Социалната революция, с която Тофлърови ни плашат, защото щяла… да завърши само с още по-голям централизъм, осъществен от една Супердиктатура!

Приближавайки се на „опасно“ разстояние до Анархията, Тофлърови продължават: Осите на утрешния свят са минимални, невидими организации, представляващи „сплит от договори“, съхраняващи автономията и свободата на индивида.

Подобни „оси“, в които наемничеството е заменено със свободния колективизъм, са станали възможни и престават да бъдат „жюлверновски фантазии“, благодарение на предоставените от РР информационни и комуникационни средства. В тях мрежи като Интернет увеличават неимоверно индивидуалните и колективните възможности за сметка на отслабващата власт на централните структури. Някои наричат този тип организации виртуални. Ние ги наричаме анархистически или свободни, доколкото не се самовъзпроизвеждат и в тях се влиза и излиза доброволно, по собствено решение. Те се появяват и изчезват в зависимост от нуждите така, както в информатиката се създават екипи за работа над определени проекти, които се разформироват след приключването им, за да се прегрупират ангажираните в тях около нови задачи!

Съветникът на президента Клинтън – Джереми Рифкин – от своя страна се ужасява от следствията на почти доказаната от него с многобройни примери „аксиома на Винер“ за края на труда (включително наемния), поради което потегля с „пълен назад“.

Развивайки мисълта си, той изобретява „нова роля на държавата“, която трябва да ознаменува поредния „ренесанс“ на поредната класова цивилизация, поникнала върху разгъващата се РР. Този йеремиев Ренесанс (за малко щях да напиша плач) започва със:

– „Супа за бедните“; – Псевдогрижи за неплатежоспособните болни; – Мрежа от Макаренковски училища (като това в Бойчиновци?) за непълнолетните „маргинални престъпници“; – Панели и в добавка – затвори (и инжекции) за излишните, както постъпват с… бездомните кучета.

И този „философ на промяната“ не може да прескочи „дилемата“ частен-държавен капитализъм. Той търси решение на кризата в симбиоза на пазара и „новата роля на държавата“. Рифкин вижда спасението в горния „манифест“ и подпомаганата от правителството „социална икономика“, която няма да бъде нито частна, нито държавна, но ще съществува в симбиоза с тях. За да избегне злокачествения кръговрат от диктатура към демокрация и обратно, съветникът на американския президент по социалните въпроси иска брак по сметка между държавата и въпросната полукомунистическа „социална“ икономика. В подобна перспектива обаче или държавата ще „неутрализира“ комунизма, или обратното. На първото вече бяхме свидетели в 1917 г., когато болшевиките вдигнаха и взеха търкалящата се по улиците на Петроград власт.

Противно на него, Дейвид Фридман-младши – синът на пророка на ултралиберализма в САЩ – в книгата си Механизмите на свободата (1973) проектира комбинация между анархистическото самоуправление и абсолютната власт на богатите и свръхбогатите собственици върху производството и разпределението.

За да не завират пръстите си в язвите на днешното общество, цитираните автори го искат с елити, но социални, с бюрократи, но неподкупни, с наемници, но добре протежирани и платени, с полиция, но милосърдна, с фелдфебелщина и войни, но „хуманитарни“, със закони, но справедливи и със затвори, но… просторни и хигиенични.

Отново се сблъскваме с пълния отказ да се вземат под внимание историческото фиаско на реформизма и фалиралия опит на покойния СССР или „народен“ Китай и др. бивши и настоящи „соц“-страни, вследствие навлизането на държавата в икономиката и бюрократизирането на „социалните грижи“ – от яслите до… погребенията.

От друга страна обаче появата на тези „новаторски идеи“ на буржоазните мислители от епохата на незавършената РР (заедно със създадените от нея средства и възможности за обединение, координиране и мобилизиране на разпокъсаните и съществуващи „в себе си“ личен и колективен опит и познания на всеки от нас) са симптоматични. Те свидетелстват за все по-дълбоко осъзнаване на надвисналата опасност над системата на наемния труд и капитала и на навдигащата се буря, която заплашва да погълне йерархията, властта и държавата. За да ги съхранят колкото може по-дълго, заедно с „принципите“ и същността на класовото общество, новите идеолози от рода на Тофлър, Рифкин или Серийкс предлагат „разширение на елитите“ и реализацията на една полуанархистическа програма, с чиято помощ се надяват да избегнат… Анархията. Впечатляващо е желанието им да ни насочат към идеи (или по-скоро илюзии) за създаване на хибрид между нея и властта (държавата). Подобен хибрид обаче, както и „двувластието“, не може да бъде жизнеспособен. Не по-малко несъстоятелно от него и бременно с антагонистична непоносимост е и искането им за бракосъчетание на пазарната икономика с „полупряката демокрация“. Ако въпреки всичко подобни експерименти видят бял свят, те могат само да увеличат дестабилизацията на и без това минираната вече социално-икономическа и политическа система.

Тогава всяка пеперуда над Тихия океан или незначителен на пръв поглед вътрешен или международен конфликт може да предизвика урагана, да отприщи стихиите и да запали пожарите, изправяйки социалните и интернационалните „партньори“ един срещу друг в смъртоносна схватка.

Изходът от подобна ситуация, ако човешкият род не се е изчерпал в меандрите на историята, по дълбокото ни убеждение, не може да бъде друг, освен АНАРХОКОМУНИСТИЧЕСКИ.

Все в духа на същата благонамереност, всевъзможните полусоциолози, полуфилософи, полукритици и полуапологети на съвременното американско или изобщо пазарно-демократично общество подканят „просветените“ елити да се откажат от абсолютизма си и да разширят демокрацията, да преустроят старите институции и принципи, преди задълбочаващото се разлагане на съществуващите политически системи да е изкарало на улицата маршируващите деспотични сили, които ще направят невъзможен мирния преход към демокрацията на XXI век! („Новата цивилизация“, стр. 127 от българското издание)

Като повтарят многократно този рефрен, „новите мислители“ на залязващия капитализъм ни отклоняват от действителната алтернатива, пред която роботронната революция изправя човечеството: СУПЕРДИКТАТУРА или СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ!

Същевременно, те отбягват да развият мисълта си до логическия ѝ завършек и не отговарят на въпроса докъде може да доведе подобно „зацикляне“: Демокрация-Диктатура в посока на заплашително нарастващите централизъм и самодържавие, след като в предишните си книги, както и в цели глави и параграфи от „Новата цивилизация“ или „Краят на труда“, са употребили цели кофи с мастило, красноречие и интелектуална енергия, за да ни убедят, че точно тези елементи на „социализма“ го погребаха, въпреки неговата „супердиктатура“?

Като напомнят за повсеместното неодобрение, разочарование и гняв към парламентите и правителствата в капиталистическото общество, „новите енциклопедисти“ изтръпват пред възможността от прерастването им във фанатична ярост и ни изправят отново и отново пред избора: ДИКТАТУРА или ДЕМОКРАЦИЯ?

„Алтернативата“ е фалшива! Историческият опит на диктатурата в наше време – нацистка, фашизоидна или болшевишка – показа, че тя не може да бъде алтернатива. Тя е по-скоро задънена улица, в която държавата търпи поредния си крах и завършва с връщане към демокрацията с целия безсмислен, болезнен и безизходен кръговрат.

Диктатурата, както и демокрацията, имат само една действителна, истинска алтернатива и тя е АНАРХИЯТА. В епохата на РР, евентуалното ускорение на кръговото движение в тези две форми на държавността все повече ще ги превръща в преддверие на анархията, тъй като, в крайна сметка, само тя е решение на изострените от РР до непоносимост проблеми и противоречия на днешното общество!

Всеки изход от множеството конкретни конфликти ще бъде само временен.

Епичният двубой, който се очертава на фона на РР, може да завърши само с тържеството на анархията над държавата.

Дори когато държавите (и държавниците) прогният напълно обаче, те едва ли ще влязат сами в историческата гробница, ако не им се помогне да го сторят. Затова ние пледираме за необходимостта от създаване на ТЕОРИЯ НА РАЗРУШЕНИЕТО НА ДЪРЖАВАТА. Тя е неделима част от теорията на Социалната революция.

Днешното затишие на борбите срещу собствеността, йерархията, властта и държавата е затишие пред буря.

Основание за тази ни увереност са икономическите, политическите и социалните процеси, явления, противоречия и напрежения в днешното общество, които РР довежда до „критичната им маса“.

Глобализацията на икономиката и пазарите, телекомуникациите и Интернет, свръхзвуковите самолети и ракетите, които скъсяват разстоянията и настройват човечеството на една и съща „вълна“ и още безброй преки и косвени влияния и резултати от РР, част от които изброяваме по-долу, правят днешните организации негодни и неотговарящи на нуждите му. Те ерозират идеите, върху които се крепи старият свят. Все по-категорично се признава, че марксизмът, екзистенциализмът и либерализмът на Хайек са мъртви и за лъкатушенето между Кейнс и Фридман остава все по-тясно поле за маневриране.

Това засилва необходимостта от радикално скъсване с досегашните принципи, методи и средства за управление на обществените дела.

Вследствие на научно-техническата революция капитализмът с неговите „атрибути и цимент“ се разлага, деградира и дегенерира. РР ерозира държавата и я превръща в „най-слабото звено“ на „най-добрата от всички възможни“ политически и социално-икономически системи.

Роботронната революция съкращава пролетариата количествено, но заедно с него осъжда печалбите и капитала на сублимиране. Мястото на двете класи се заема от милиарден лумпен пролетариат.

С изчезването на наемния труд и експлоатацията, държавата става все по-неуместна и все по-вредна със стремежа си да монополизира информационните потоци. Последният смисъл на нейното съществуване остава насилието и варварството на желаещите да съхранят анахроничния свят на привилегии, паразитизъм и господство.

Властта става все по-негодна (и скъпо струваща) като метод и средство за решение на комплексните проблеми на преобразяваното от РР общество.

Автоматизацията и роботизацията на чиновническия труд осъжда бюрокрацията на изчезване. Заедно с нея, йерархическата пирамида става все по-плоска, понеже броят на йерархическите нива клони към нула.

Процесите на автоматизация и поемането на много от дейностите на администрацията и другите държавни институции от компютри и роботи започват да предизвикват „обезлюдяване“ на етажите на държавната пирамида, което по нищо не отстъпва на това в индустриалните предприятия и останалите стопански единици. Резултатът, особено ако „пазарните принципи“ нахлуят безпрепятствено и в държавната сфера, е още по-голяма безработица, понижаване на покупателната способност на населението, вливане на нови милиони съкратени и уволнени дребни и средни чиновници в растящите кохорти на лумпенпролетариата и блокиране на пазарния механизъм.

(следва)

Георги Константинов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *