Роботронната революция и краят на държавата

печат
(продължава от миналия брой)

Ако Винеровата логика не бъде нарушена от Социалната революция, тя ще ни доведе до държава, чиито институции, служби и учреждения опустяват постепенно, за да се стигне до абсурдното положение, в което репресивните и „социалните“ функции на държавния апарат се оказват поверени на автомати. В административната, военната и полицейската бюрокрация вече съществуват впечатляващи примери.

Подобен развой неизбежно ще среща съпротивата на политическите „елити“ и тяхната бюрократична опора. Застрашени да се окажат на свой ред непотребни, тези компоненти на господстващия клас от паразити едва ли ще се съгласят безропотно да бъдат лишени от привилегиите и властническия си статут, като попълнят редиците на осъдените на безработица милиони. Те ще се съпротивляват на научнотехническата революция и ще се опитват да я „потушат“.

Като съкращава броя на наемните работници, РР намалява общата печалба на капитала. Нейното разпределение изостря противоречията и борбите между имащи и нямащи, между капиталисти и властници и между отделните държави, транснационални групи и империалистически коалиции за овладяване на свиващите се световни пазари и на последните възможности за извличане и реализиране на принадената стойност.

Ако в обещаващия да стане кървав и смъртоносен повсеместен двубой между икономическите и политическите паразити, бюрократите потърсят тактически съюз с лумпените срещу транснационалните спекуланти, в най-добрия случай това може да доведе до временна победа на социалдемократическата шмекерия, от чийто „социализъм“ днес остана само бръщолевенето за „социална държава“ и „социален капитализъм“!

В най-лошия ще имаме безсмислена и скъпоструваща репетиция в нова постановка на ленинско-сталинската кървава драма, която току-що приключи със „скимтящото слизане на СССР от сцената“.

Тези „междувидови“ и „вътревидови“ конфликти могат да предизвикат само още по-голяма дестабилизация и неустойчивост на системата и разрушаване на вътрешното и международното статукво. Сгромолясването на СССР беше първата голяма „черна дупка“ в това статукво. Ако не край на историята, то е начало на неизчислимо умножаване на дестабилизиращите ефекти върху „сигурността“ на днешния свят.

Поради всички тези противоречия, процеси, дерегулации и т. н., в един по-продължителен период властническите функции и структури започват да се „деформират“ и „дезорганизират“ или, ако се изразим с езика на нобеловия лауреат по химия за 1977 г. Иля Пригожин, се създава ситуация на бифуркация. Пригожин пише:

Когато една система, вследствие бавните, но непрекъснати изменения, флуктуации и асинхронни осцилации на подсистемите си, е доведена до дестабилизация и загуба на равновесие, тя става свръхчувствителна за действието на вътрешни и външни сили, безпомощни до този момент в опитите си да я променят или разрушат. Действието на тези сили, подготвяно от цялото предшестващо развитие, и мащабът на неговите резултати изглеждат като случайност или „чудо“ за страничния наблюдател“… В подобни революционни моменти е невъзможно да се предвиди теоретически посоката, която ще поеме промяната: дали системата ще се дезинтегрира в хаоса, или внезапно ще се изкачи на едно по-високо ниво на организация и революционно, преобразуване?…

И така, дезинтеграция на старата система в хаоса или революционно преобразуване? Точно такива развития и ситуации са в основата на революциите. „Бифуркациите“ видяха сметката на СССР, сега идва редът на „Запада“! Въпросът е само за посоката на промяната на днешната система: дезинтеграция или революция?

Всички досегашни революции, които прокламираха за своя цел свободата, равенството и братството, претърпяха поражение или дегенерираха и абортираха. Те завършваха с победа на контрареволюцията и възстановяване на предишното статукво или с разместване на пластовете и съхранение (въпреки всички „епидермални изменения“) на принципите и същността на класовите общества: йерархия, власт, държава, собственост, експлоатация, паразитизъм, социални разслоения, класи и касти, бариери между тях, социални конфликти и класови борби вътре във всяка страна, със съпътстващите ги насилие на държавата (на командващите) и съпротива на подчинените (грабените), с продължение на репресивната вътрешна политика във външната – експанзии, войни, империализъм и колониализъм.

В условията на капитализма тези „принципи“ и същност на политиката са повлияни силно от ролята на парите, стоковото стопанство, наемния труд и генерализиращия се и глобализиращ се пазар, на който съответства очертаващата се замяна на националната държава с регионални, континентални и планетарни политически, икономически, търговски, финансови, военни и полицейски структури, организации и власти, които, ако не срещнат съпротива, неизбежно ще доведат до изместването на демокрацията от тоталитаризма в рамките на някакво модерно подобие на робовладелската Римска империя.

Прочее, това е „идеалът“, „философията“ и политиката на немалка част от властническите „елити“.

„Новият Рим“ обаче е „вечен двигател“ на нови конфликти, които, колкото и кървави да са, представляват задънена улица. Изходът от нея може да бъде намерен само в свръхдвубоя на бъдещето – между желаещите да съхранят на всяка цена господството, командните си позиции, привилегии и власт в пирамидалната организация и класовото разслоение на обществото от една страна, и въстаналите низши класи от друга, които, за да постигнат своята и на човешкия род социална еманципация, нямат друг избор, освен да разрушат (да унищожат) държавата. Тези класови борби могат да приключат само когато, като техен краен резултат, бъде постигната замяна на държавната организация на обществото с една световна федерация на анархистическите комуни и общности, на капитала и наемничеството – с комунистическия труд, разпределение и задоволяване на материалните и духовните нужди на всеки негов член, независимо от възрастта, пола, културата, националната или расовата принадлежност…

Затова, нашият отговор на предизвикателствата на XXI век може да бъде само ясното и открито прокламиране на необходимостта от въоръжаване на народа, срутване на „пирамидата“, „уволнение на елитите“ с техните свити от невежи и самодоволни апологети, „професионалисти“ и „експерти“, и „овластяване“ на тези „отдолу“ и от „периферията“, т. е. прокламиране на анархията и нейния принцип: всички са „овластени“ да обсъждат засягащите ги и интересуващите ги въпроси, да вземат решения по тях, да ги привеждат в изпълнение и да контролират както резултатите, така и съответствието им с решенията!

Има ли основания подобен „волунтаризъм“? Наистина ли е време за Социалната революция? Няма ли отново да се родят само химери и чудовища? Част от отговора на тези въпроси дават следните императивни изисквания на Роботронната революция:

Повечето съвременни изследователи на властта твърдят (изглежда не без основание), че броят на решенията, които трябва да се вземат, за да функционира обществото, се умножават (поради усложняването, обогатяването и разнообразяването на обществения живот). Точно това обаче изисква отстраняването на „елитите“ и участието на всички, т. е. нуждите на общественото организиране изискват Анархията! Не само защото още Волтер е казал, че „по-умен и от най-умния са всички“, но и защото, оставени по върховете, искат или не, без интеграцията им в мрежите на обществото, „елитите“ ще бъдат смазани под непосилното бреме на усложняващия и разнообразяващ се обществен живот на все повече и по-свободни „атиняни“.

Новите технологии, информатиката и телекомуникациите, роботите, компютрите и автоматизацията създават необходимите условия за една икономика на изобилието и – ако перифразираме формулираната от Сен Симон вековна мечта на човечеството – налагат организирането на труда и разпределението на произведените блага според желанията на всеки.

Трудът, дори да не изчезне напълно, ще бъде толкова творчески (и сложен), че за да бъде „ефикасен“, трябва да е комунистически, т. е. еманципиран, свободен, доброволен, безплатен. Още повече, че в идващото на смяна общество броят на работните места намалява непрекъснато и за малкото, които все още остават, ще се изисква свръхвисока квалификация, а алтернатива на комунистическия труд може да бъде само просията и охраняваните от свръхполиция палати на свръхбогатите или изобретеното от нацистите „окончателно решение“, насочено вече не само против цигани, евреи и др. „нисши раси“, а срещу цялото „излишно“ човечество;

РР изисква нова, по-ефикасна, съобразена с извършващите се промени, едновременно свободна и колективистична по своята същност организация на обществения живот – антипод на йерархическата пирамида. Някои наричат тази организация мрежа, други пряка демокрация, трети – самоуправление. Касае се всъщност пак за Анархията, която трябва да се роди от превръщането на социалната катастрофа в Социална революция, за да се открият новите, грандиозни и немислими и за най-великите утописти перспективи пред човешкия род.

Така анархокомунизмът – много по-близък до мечтите и стремежите на човешкия род и до естествената среда за неговата ускорена (и освободена) еволюция – става осъществим, необходим и неминуем, именно поради създадените от РР възможности. „Алтернативата“, която буржоазните бакали и политици ни предлагат, е живот в казино-публичен дом под „Желязната пета“ на новия робовладелски Рим.

Затова единственият реален и рационален отговор на „дезинтеграцията в хаоса“ е съзнателната и организирана подготовка на социалната революция, слагаща край на студенокръвния „Левиатан“ със свитата от съпътстващи го ужаси на господство, насилие, експлоатация, паразитизъм, егоизъм, национална и расова разпокъсаност, класови и международни войни, патриотарски идиотизъм, кръвопролития, упадък, деградация, дегенерация и всеобща смърт.

За държавата с нейния монопол върху „легитимното насилие“, което „въвежда ред“ сред гражданите, посредством законите, няма да има място в едно родено от социалната революция общество. Когато днешната социално-икономическа и държавна система бъде превърната в прах и пепел, от развалините ѝ през XXI век ще се роди новият коренно различен свят. По всяка вероятност, неговите кълнове ще се появят най-напред в САЩ, Европа и Япония. Оттук нататък, именно в тези страни ще става все по-ясна необходимостта от социалната революция, която трябва да ликвидира възприемането на хората като „ресурси“, „персонал“ или „капитал“, което не е много по-различно (както се опитват да ни убедят) от времето на робовладелския Рим, когато са ги разглеждали като „говорещи оръдия“. Създавайки нова обществена организация, с нови отношения между хората, тази социална революция ще преодолее навиците, манталитета и практиката, изработени в епохата на класовите цивилизации. Същевременно, тя ще отвори вратите на социално-икономическата система за извършването и завършването на РР.

Новото общество ще бъде организирано от свободни хора, които са толкова по-солидарни с новосъздадената от революцията социална система, колкото повече разпознават себе си и своите интереси в нейните цели, колкото повече е надминато противопоставянето на свобода и равенство, на автономност и федерализъм, на удоволствие и ефикасност, на щастието да бъдеш самия себе си и чувството на сила от това, че сме заедно!

Георги Константинов
„Дъблин“-София
август-октомври 1999 г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *