Роботронната революция и средната класа

печат

(продължава от миналия брой)

(2)
Понеже принадената стойност намалява обективно (по-малко „работни ръце“), тя се преразпределя в полза на едрия капитал, за сметка на Петото съсловие и разорената дребна буржоазия, която също става жертва на кризата.
Вместо да плащат нормални работни заплати, капиталистите, стремейки се към максимални печалби, съкращават доходите на своите работници. Същата е „съдбата“ и на т. нар. средна класа, поради което растящото потребителско търсене на жителите от „богатите“ западни страни отдавна не отговаря на реалните им „заработки“. Тази класа обаче се считаше за база на днешното общество с господстващите в него „елити“, на държавността, на пазара и на социалната, икономическата и финансовата му стабилност. Нейният произход ни обясняваха с трудолюбието, с умението да се „мисли творчески“, да се намират „свежи предприемачески решения“ и най-вече с „равните шансове“ за „деловия успех на деловите хора“, който се измерва с големината (обема) на печалбите, на натрупаното имущество, на банковите сметки и с дебелината на портфейлите.
Няма да се спираме върху разните „теории“ за „средната класа“, с нейните 9 слоя (по три горе, долу и в средата й), които позволяват всякакви манипулации и мистификации. Басните за трудолюбието, частната собственост и интереса на „инвеститорите“ като мотор на развитието се опровергават от финансовите спекулации и от ръста на богатствата на увеличаващия се брой милиардери. Така наречените подпомагания на „малките и средните предприятия“ са от лукаваго. Данните сочат неопровержимо, че „средната класа“ продължава да се разорява. От анализа им и отражението на сегашната криза на капитализма върху нея, се оказва, че този социален феномен е временен, ефимерен и… „случаен“.
Например, в държавите от „златния милиард“, към който принадлежи част от населението на членуващите в ЕС страни, отпреди разширението му на Изток, през 70-те години на ХХ век, нейният дял се е изчислявал на внушителните 60-70% от обитателите им. Това положение започва да се променя с наченалата в края на 80-те години глобализация, когато реалните доходи на „средната класа“ престават да растат, вследствие на което нейният процент от населението започва да се свива. Затова изследването на тенденциите и на промените, които се извършват в нея, са от изключително значение.
„Рецесията“, която мнозина допускат, че може да разруши и ЕС, като наруши международното статукво и го върне в предвоенната епоха, ще засегне и сегашното социално статукво. Неговото миниране поставя на дневен ред „гибелта на средната класа“… Нейната ерозия и край е социален процес, който по важност и влияние върху хода на историята не отстъпва на изчезването на селяните през ХХ век в свръхразвитите страни или наченалото преди няколко десетилетия стопяване на индустриалния пролетариат. Краят на средната класа ще ликвидира социалната опора на капиталистическото общество и заедно с лавинообразно растящото Пето съсловие вещае рухването на социалния мир в „консуматорското общество“…
Европейската „средна класа“ обеднява, поради което някои предричат нейния „край“. Един японски американец, бизнесмен и писател-апологет на „трудолюбието и талантливостта“ на богатите, например пише:
„В близките десетина години ще станем свидетели на обедняването на средната класа на Запада, чиито представители ще попълнят масово редиците на „унижените и оскърбените“. В съвременния стадий на еволюционния процес тази класа ще бъде като мамутите. Последиците от глобализацията и техническия прогрес ще станат наказание за онези, на които не достигат ум, богатство или дързост, за да използват промените в своя полза.“
Бурният процес на разслоение и ерозия на „средната класа“ продължава и през 90-те години на ХХ век с разрушаването ѝ в Аржентина, Бразилия и Мексико, като вече обхваща всички страни на развития Запад, без да подминава дори такива „острови на благоденствието“ като Норвегия или Нова Зеландия. Социолозите бързат да внасят спокойствие, като твърдят, че процесът се компенсирал от „глобализацията, преразпределянето на средната класа и стремителния ѝ ръст в развиващите се страни“, сред които се нареждат демографски гиганти като Китай, Индия или Бразилия. Последните са вън от обсега на настоящата поредица от статии, но си струва да споменем разтегливостта на различните „методики“ и критерии, използвани от „учените“ при дефинирането им: например долната граница на доходите на „новите средни класи в развиващите се страни“ е свалена от 300 до 60 щатски долара месечно или от 400 до 80 лева, което си е жива мизерия дори за БГ-република!!! В същото време, в богатата и стояща вън от ЕС Швейцария се провежда референдум за въвеждане на минимална месечна работна заплата от 4000 швейцарски франка и ограничаване размера на банкерските заплати до едногодишната на най-ниско платения банков служител. (Сега средната заплата на швейцарските банкери надхвърля 1000 пъти тази на „нисшите“.) Въпросните 4000 франка или 3300 евро според Швейцарския синдикален съюз са необходими за гарантиране на „достоен начин на живот“, от който понастоящем са лишени 400 хиляди швейцарци. (В тези сметки не влизат гастарбайтерите, които са 23% от населението.)
На фона на кризата, новите „средни класи“ от развиващия се Трети свят едва ли ще имат „съдба“, по-различна от тези на „Златния милиард“.
Работещият през „славните следвоенни десетилетия“ механизъм на постоянно повишаване на стандарта, социалното положение и благосъстоянието на „средняците“ вече не функционира. Освен края на растящите доходи, поради световната конкуренция на пазара на труда, средните класи в ЕС, САЩ и другите развити страни обедняват и вследствие ръста на цените на енергията и суровините, на имотите, на образованието, особено на висшето, включително в страни, където до скоро то беше безплатно като в Германия и Франция, на медицинските услуги, на пенсионното осигуряване, помощите за безработните и за младите. Към това се добавят съкращенията на работните места, повишаването на трудовата възраст до 68 и повече години и растящата безработица. Поради невъзможността да изплащат заемите, „средняците“ престават да живеят на кредит и започват да изпитват напрежения и тревоги за утрешния ден и за бъдещето на децата си. Вече я няма увереността, че „утре ще бъдем по-добре от вчера“, което води до мрачни настроения в средите на „опората на гражданския и социален мир“. Не друг, а „самият“ холандски крал Вилхелм-Александър в средата на септември 2013 г., пристигайки със златна карета, обявява пред парламента за „края на великата и хубава западна епоха на средните класи“. Той заявява: „Социалната държава на ХХ век повече не съществува. Предстои преход към „общество на активното участие“, в което всеки е длъжен да поеме в свои ръце отговорността за собственото си бъдеще“.
С това кралят като че ли предвеща тържеството на „закона на джунглите“ и максимата на Хобс: „Човек за човека е вълк!“
Прочее, всичко това е „естествено“ за капитализма. Като всяко класово общество, той е една асоциална, икономическа, политическа и идеологическа система на господство и експлоатация. В нея всичко се превръща в стока или в акция и става обект на търговски и финансови спекулации. Нейните апологети твърдят, че стоково-паричните и пазарни отношения, които са една от основите на тоталното господство на капитала, са универсални, естествени, вечни и непреодолими от каквито и да е човешки усилия. От една страна РР съкращава работните ръце, а от друга частната собственост върху „средствата за производство“ (автоматизирани заводи, аграрни стопанства и лаборатории), транспорт и комуникации, вериги за снабдяване и разпределение на продуктите и услугите лишават от средства за съществувание милионите безработни, изхвърлени на улицата от новите технологии. (Държавната собственост също е частна – на онази корумпирана част от обществото, която притежава, упражнява и злоупотребява с властта.) Пред осъденото на мизерия Пето съсловие, увеличено с пришълците от разорената „средна класа“, не остават много пътища към източниците на живота, които са окупирани от елитите!
Необратимото и невъзстановимо разрушаване на международното и социалното статукво, предопределено от социално-икономическата и политическата система, прави неизбежна вероятността кризата на капитализма да се развихри с още по-голяма сила и да стане неуправляема – всички условия за това са налице. Системата е в смъртна опасност. Могат да ни кажат: капитализмът преживя много други кризи и винаги излизаше от тях по-силен, по-концентриран и централизиран, по-чудовищен.
Ние не твърдим, че настъпва краят на света. Илюзия е да вярваме, че поради настоящата криза капитализмът ще рухне. Още по-малко – от само себе си. Чудовището вероятно ще оцелее и ще убива още. В хода на историята през последните 100 години и особено от времето на Великата депресия от 1929 г. капиталът съумя да си изкове институции (сред които не на последно място – разширяващата се система от наказателни заведения) и инструменти за интервенция, най-вече посредством политиките на Световната, Европейската и Централните банки, които му позволяваха да „управлява кризите“, да смекчава техните най-разрушителни въздействия, но никога тези реорганизации в господството на капитала не премахнаха неговите непреходни и непримирими противоречия. Следователно, човечеството ще бъде душено още от застаряващата му костелива ръка, не само на „Юг“, където продължава „мълчаливият геноцид на най-бедните“, за който абсолютна отговорност носят капиталът и властта. В епохата на РР обаче ще става все по-невъзможно да се премахнат противоречията на системата, а кризата ще ги води към тяхната кулминация и пароксизъм. •

(следва)

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *