Ролята на синдикатите

печат
„Целият преход бе резултат на един добре замислен и до голяма степен осъществен сценарий. Вглеждайки се в себе си, трябва да осъзнаем, че всеки от нас носи вина за този кръговрат и че само нашата активна позиция и намеса като личности… може да прекъсне това“. Думите са на д-р Тренчев, председател на КТ „Подкрепа“ – като че ли най-активният синдикат в последните години. Изрече ги пред конгреса на синдиката този февруари. Сигурно е прав – той познава добре „прехода“. Прав беше и когато каза „при фасадната демокрация липсва реализация на демократичните механизми“. Неговите хора демонстрираха това убедително, като преизбраха единствения си председател за 22-те години съществуване на синдиката.
Синдикатът „Подкрепа“ в никой случай не може да мине за пасивен зрител на „прехода“. Още от учредяването си като алтернатива на казионния КНСБ, той претендира да се бори „с левия и десния тоталитаризъм“ и да се нареди сред „основните консолидиращи фактори за бъдещето на нацията“. На дело това значи, че в годините на съществуването си „Подкрепа“ непрестанно стои в опозиция на БСП и… в подкрепа на „прехода“.
Основателите на „Подкрепа“ съзнателно търсят мимикрия с полския синдикат „Солидарност“, прочут по него време с борбата за демократични реформи в Полша. Разликите обаче са значителни. Още в началото на 80-те години на миналия век „Солидарност“ притежава милиони членове, 40 000 от които влизат в затворите, преди синдикатът да бъде укротен и превърнат в поддръжник на полския „преход“. Дотогава поляците организират стачки, блокиращи цялата страна, искащи самоуправление, а не капитализъм. „Подкрепа“ е основан през 1989 г. и когато президентът на САЩ го обявява „заедно със „Солидарност“ за един от големите противници на комунизма“, въпросният синдикат се състои от няколко десетки члена, повечето от които тепърва ще се появяват по телевизията през идните години… и трудно могат да бъдат наречени работници. Самият „харизматичен лидер“ Тренчев е близък до управляващите кръгове, какъвто остава и до днес. Макар да се обявява в защита на работниците, с намесите си в политиката „Подкрепа“ подкрепя реформите, които са в техен ущърб – орязването на социалните придобивки.
В първите години на „прехода“ хората, които искат промяна, се включват активно в синдиката и „антикомунистическата“ му дейност. Причината е, че той се представя като алтернатива на единствения друг синдикат КНСБ, чиито връзки с управляващите са явно афиширани и чиито кадри са до голяма степен кадри на Партията. Историята нататък я знаем – двата синдиката участват в „Националния съвет за тристранно сътрудничество“ и други подобни структури, където се договарят с правителството и работодателите от името на работещите в България. Когато на власт са политическите противници, съответният синдикат е по-предпазлив в сътрудничеството, но дългосрочната линия е ясно очертана – работниците разчитат все по-малко на държавата и работодателите и все-повече носят на гърба си тежестта на управленските грешки.
Връзката между лидерите на въпросните синдикати и държавата не е толкова явна. Винаги и навсякъде по света, със създаването на организирана работническа съпротива, започва борба за поставянето ѝ в услуга на управляващите. Профсъюзното движение в САЩ е само един от многото примери. Профсъюзното движение в България донякъде е пощадено, защото борбата отдавна е приключила. Освен в откритата политическа подкрепа, симбиозата между синдикатите и държавата се проявява и по други начини. Още с основаването си, „Подкрепа“ е финансиран и насочван от западните „агенции за демокрация“. КНСБ пък прие наготово от „социализма“ материална база, членска маса и ръководни кадри. Съществена роля на синдикатите по време на приватизацията е да подкрепят удобните сделки и да възпрепятстват неудобните сделки и непокорните директори. Самите синдикални ръководителите често са с много интересна биография. Например още в началото на „прехода“ „антикомунистът“ Тренчев е близък приятел на Илия Павлов, върти търговия с метали и химически суровини… и защитава правата на работниците. Днешният министър на труда и социалната политика Младенов доскоро се е „борил“ като секретар по социалните въпроси на „Подкрепа“.
Финансирането на синдикатите от политиците не става директно – не върви да се каже, че БСП подкрепя финансово КНСБ в името на социалната справедливост. А и партийните различия все-повече се размиват, защото кокалът е един, а всички политици са псета. Затова пък синдикатите наместват кадрите си в множество неправителствени организации, които получават пари по проекти, финансирани от българската държава, чуждите държави или направо от бизнесмени, които имат нужда някой да им върши черната работа.
Най-болезнената проява на симбиозата между синдикатите и властта е в законотворчеството. КНСБ и „Подкрепа“ са единствените синдикални структури, с които държавата счита за нужно да преговаря. Тя ги легитимира (както морално, така и юридически) като единствените пътища, по които хората могат да се борят за по-добри условия на труд. Синдикатите се отплащат, като от своя страна легитимират (морално и юридически) сделките, с които държавата и работодателите ощетяват работниците.
При това положение не е учудващо, че въпреки нерядко отчайващите условия на труд, стачните действия на работниците са малко. Още по-малко са тези, които са организирани чрез синдикатите. Когато има организирана стачка, по правило участват само местните активисти. Ако синдикалната структура на място обаче спечели борбата, лично вождовете отиват да се снимат със стачкувалите, сякаш са гладували заедно със стачниците.
Борбата не се води с изпитаните средства на стачката – саботажа и неподчинението, – а с параграфи и формуляри, писани в „сътрудничество“ с противниците. Така победители по правило са управляващите – като се започне от нечутите стачки в шивашките цехове и се свърши с огромните браншови стачки като тази на учителите преди няколко години.
Ясно е на кого му е изгодно да продължава така. Тренчев беше поздравен за запазването на поста си от множество държавни и партийни мутри. Лично министър председателят го поздрави с думите „Аз искам да го помоля доктора със своята мъдрост да продължи да работи за България. Докторе, аз предлагам да продължиме, защото това, което виждаш, ако се откажеме сега, просто техният сценарий ще успее“. Не знам защо управляващият държавата говори за „техният сценарий“ – той сигурно си знае най-добре. Ако обаче ги оставим да продължават така, и без сценарий мога да кажа, че не ни чака нищо хубаво.
Зрител на „прехода“

Остави коментар

  • Който и да е „Зрител на прехода“ очевидно никога не е седял на маса за преговори с работодател или представител на по-висока институция. Особено когато няма воля да се изпълнят исканията на тези, които представляваш.

    Не може да се отрече, че има „заиграване“ между партиите и синдикатите, но ако това води до добро за всички – няма лошо.Очевидно в България това няма как да се избегне.

    А за финансиране на Подкрепа от западните „агенции за демокрация – в момента не зная как е, но преди години се финансираше обучение и се провеждаха семинари. Участвала съм в два такива – за гражданско образование и за използване на интерактивни методи на обучение. Това са най-качествените обучения, в които съм участвала. Нашите университетски преподаватели имат много да учат.

    Доколко е ефективен един синдикат зависи от много неща – от това колко е силен той /колко члена има, колко силови професии обхваща…/, също така колко силна е волята на членовете да се включат активно в действията, доколко отрасъла, за който се водят преговори е сред приоритетите на държавата и може би най-важното – има ли политика на сътрудничество със синдикатите или това съществува на приказки.

    Далеч съм от идеята, че всичко е наред с българските синдикати, но че те са много важни и необходими структури – това е факт. Има доста придобивки извоювани от синдикатите в Кодекса на труда и в Колективните договори /браншови или за конкретно учреждение/ и ако сме свикнали с тях, това не означава, че е било лесно да се постигнат. Има и още много, за което да се работи, но ще стане бавно.

  • преди всичко – благодаря за коментара.
    А сега нека възразя на даденото мнение.

    когато отсрещната страна няма „воля“ (точната дума е „интерес“) за споразумяване, синдикатите трябва да покажат КОЙ ИМЕННО създава благата, въз основа на които работодателите и властта са силни.
    (давам леко страничен пример: когато едно издателство се опитва да извива ръцете на един автор или преводач, редно е да му се покаже, че авторът създава продукта, от кото издателството печели. Или когато разпространителите налагат отстъпки от 40% нагоре на издателствата, редно е издателствата да се озъбят на онези, които търгуват с неща, несъздадени, нередактирани и неоформяни от тях)
    Това обаче не е борба за отстраняване на причините за проблемите. Това е „запушване на дупките в гемията“, а тя се нужда или от основен ремонт, или плаче да стане на скрап.

    заиграването между политиците и синдикалните лидери (не самите синдикати!) води само до облаги за политиците и синдикалните лидери.
    Ако можеш да дадеш обратен пример? (за полза „за всички“?)
    (впрочем, ВСИЧКИ сегашни социални придобивки са постигнати с жестока стачна борба, с бунтове, със саботажи, но не и с преговори – исторически факт)

    силата на синдиката е само в едно нещо – доколко той брани интересите на своите членове. Виждал съм Тренчев и преди „промяната“ и в началото й, в средата, както и сравнително скоро – миналата година.
    Типичен аристократ – скъпи дрешки, скъпи дрънкулки, скъп превоз, скъпо, скъпо, скъпо… бледо оправдание е, че този човек не е лишен от вкус.
    Но дали от относителната липса на кич покрай него по някакъв начин подобрява положението на обикновените работници, членуващи в „Подкрепа“?

    единствената важна роля на сегашните ни синдикати е да „заземява“ социалното недоволство, да изпуска парата, за да не се получи социален взрив.
    С други думи – удължаване на агонията, не толкова стръмно осиромашаване на работещите хора.
    Кодексът на труда и другите нормативи в крайна сметка не са правила, измислени, обсъдени и гласувани от самите работници.

    накратко: сегашните синдикати СЪДЕЙСТВАТ за експлоатацията, не я ограничават. Отлагат решаването на проблемите. Защо? Защото това е изгодно на синдикалната бюрокрация.

    Относно „бавното ставане“ – вижте статията „Еволюция или революция“: http://sm.a-bg.net/2011/03/12/evolyuciya-ili-revolyuciya-%e2%80%93-podvejdastata-dilema.htm

  • Когато делиш институциите на „високи“ и „по-високи“, трудно се преговаря, така е. Единственият Ви аргумент е, че „Има доста придобивки извоювани от синдикатите“, другото са вариации. Това може да мине за аргумент, ако се приеме, че работниците нямат сили (акъл, желание) да се организират извън казионните синдикати. Обаче аз твърдя обратното – че казионните синдикати са средството за туширане на такава организация. Дали го приемате за вярно, си е Ваша воля.

    „Участвала съм в два такива – за гражданско образование и за използване на интерактивни методи на обучение.“ – както се казва, всеки си защитава интереса 🙂

  • Намирам ви за малко хардкор. Не е достатъчно да изказваш радикални възгледи, колкото и да са правилни в абсолютен аспект, за да диалогираш с човек, а е необходимо да можеш да погледнеш нещата от неговата гледна точка, да си способен да се поставиш на негово мящо, да разбереш позицията му и нейния произход. Съгласен съм с изказаното мнение, че става дума за предимно външен поглед върху ставащото, че колкото и да са оправдани критиките към синдикатите, тяхната структура, лидери, механизми и роля, все пак няма опит за разбиране на вътрешната им логика, както подканва да се прави социологът Бурдийо (http://bulgaria.indymedia.org/article/37104), която е особено комплексна и не е съвсем без интерес, особено за да може да се постигне промяна със съвместни усилия. Усилие се изисква и от двете страни. Оценявам достойнството и нуждата да се третира въпроса повдигнат в статията.

    Ето един друг въпрос и отговорът му от коментарите към същата статия, публикувана в гореспоменатия блог. Ако желаете, можете да се включите и коментирате директно и там, но се опитайте да оставите идеологията и принадлежността настрана за сметка на един по-разбиращ и по-близък до събеседника и аудиторията подход…

    „- Благодаря за изразеното мнение! А дали ще мога да те попитам, ако обичаш, какво мислиш лично за покойния сайт „Инициатива за промяна“ (http://www.bulgaria.indymedia.org/article/17989?region=bulgaria&language=bg&comment_order=asc&condense_comments=false#comment18003), за който става дума по-горе?!? Другите другари не е ясно мислят ли нещо по темата, притеснява ли ги или са твърде заети и умаломощени…

    – Какво мисля за „покойния сайт“? Ами… като за „покоен сайт“ – един провален опит да се създаде виртуално място за изразяване на някакви идеи. В случая – идеята да се променят синдикатите, в частност СБУ. Е, всички виждаме, че нещата не са се случили – и лидерът и дейността са си все същите. Винаги съм твърдяла, че трябва да има мандатност и за синдикалните лидери – за да се влива „свежа кръв“, за да не се допуска изморяване, изтощаване и обезсърчаване на изпълняващия тази служба. За съжаление, синдикалните лидери не се сменят, дори и те самите да го искат (говоря от собствен опит) а често мотивът за това е: „Няма кой друг да се наеме да го прави.“ !!! Без коментар!!!

    Относно мълчанието на „другите другари“ …

    Наистина, прелюбопитен факт е, че публикуването на презентация към урок (например) предизвиква бурен отклик от коментари и гласувания, а когато е подадена сериозна тема за обсъждане (каквато и да е), то тя се подминава мълчаливо, пък дори и да се прочете. Не искам да тълкувам това „явление“, но определено не говори за гражданска позиция.“

  • очевидно призовавате към преговорен формат, но не схванах целта на упражнението.
    Може ли да се изкажете по-директно?

    „оставянето на идеологията настрана“ – прощавайте, но не става дума за откъсната от мирогледа „идеология“, за отвлечени от ежедневието доктрини.
    Срещу социалната сфера се води откровена война, а вие предлагате да „влизаме в гледната точка“ на хора и организации, които сътрудничат със социалните агресори.

    освен това, аз прекрасно разбирам позицията на опонентите. Само че разбирането не означава съгласие.

  • Под опоненти разбирам по-скоро властите, а не синдикатите и техните структури, нито пък обикновените синдикалисти, хората, които се опитват да постигнат нещо, минавайки през синдикатите. Мисълта ми беше, че когато някой няма радикални разбирания, не е полезно да се упреква и бомбандира с радикални доводи, а е по-интересно да се изходи от неговата позиция и стъпка по стъпка, да му се покаже, че без по-голяма ангажираност, без пълно преминаване на синдикалните отговорности в свои ръце, без промяна на модела на делегирана демокрация от по-директна и по-обща такава вътре в синдикатите, дори без минаване през конфликта с дирекции и йерархии, не би могло да се постигне нещо по-значително и то без да ти одерат лично кожата. Става дума за изхождане от положението на събеседника, за вътрешни и не външни аргументи… Подканвам отново да използвате връзката в ника и да диалогирате директно със заинтересуваните…, но пак повтарям – нека да е с такт, няма файда да се плашат гаргите!

    Ето и един коментар, предхождащ по-горните:

    Поздравямвам ви за изразеното и защитено мнение. Членувах в синдиката „Подкрепа“, дори за около две години бях председател на регионална структура, надявайки се, че ако искаш да промениш нещо трябва да направиш чрез участие в ефективна структура. Сблъсках се както с неефективните действия на централното ръководство (например по проблемите на железничарите, които днес са явни в сериозната криза в железниците), така и с използването на синдикални постове на местно ниво за уреждане на роднинии близки, за спасяване от съкращение на некомпетентни учители, уж защото са синдикални „лидери“. Окончателно бях отвратена при умело подготвеното неосъществяване на преговорите между стачкуващите учители и представител на правителството в централата на „Подрепа“ и от тогава не съм синдикален член. Картинката се допълва от факта, че скоро след това синдикалната организация, в училището където работя, събираше подписи, че нямам право на предвидените от колективния трудов договор средства за работно облекло, защото не съм синдикален член. След този случай не съм забелязала някаква организационна активност на същата тази синдикална организация.

  • съжалявам, но физически не ми остава време да участвам в дискуси в други сайтове.
    Колкото и да си заслужава, колкото и да е на място предложението ви за агитация „стъпка по стъпка“… уви, денонощието има само 24 часа.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *