Руски кръстопът

печат

Разбираемо е Западът, тоест Евросъюзът и особено САЩ, да желае да използва ресурсите на Русия – по възможност на аванта и напълно, за да не захранят Китай. Неразбираемото е защо Кремъл се натиска да предостави природните си богатства на Пекин, защото, реализира ли се проектът „Евразийски съюз“, точно това ще се случи. Надали сериозно се разчита на равноправие с КНР. Логиката сочи, че руските граждани и държавните институции не ще имат статуса дори на един сегашен Хонконг – предвид населението си от 146 милиона (заедно с анексирания Крим) при плътност 8 души на квадратен километър територия, и БВП, колкото и условен да е този показател, 2512 милиарда долара. Докато евентуалният им „партньор“ наброява 1347 милиона души, сгъстени по 140 човека на квадратен километър, управлявани от 10 милиона бюрократи, при 11 299 милиарда долара БВП. Дрънкане с „фамилното ядрено оръжие“ е нищо пред тези показатели, пред данните за реалното производство в тези страни. Самонадеяност? Елитът на съвременната руска държава, толкова гнил, колкото всяка мутрокласа от памтивека до наши дни, би трябвало да разбира рисковете. В сегашния си вид и състав той едва ли би оцелял при интеграция със Запада, където държат на демократичните ритуали, с които прикриват същия вид олигархия. Не е сигурно също така, че ще се впише по-гладко в китайската система, както през XII век бяха се вписали църковниците и князете в йерархията на Златната Орда, държавната конструкция на монголските завоеватели.

Следователно, руският елит, олицетворен от Путин, просто баламосва поданиците си. Възможно е да гласи няколко варианта, във всеки от които пресмята да извлече максимално постижима изгода. Дали съюз със Запада, дали с Китай, при всяко положение Русия се нуждае от „тежест“.

Сравнено с СССР, Путиновото царство е жалко като производство, армия и идеология. Днешна Русия масирано изнася газ и петрол, приходите от това пълнят повече от 4/5 бюджета ѝ. Петролът обаче поевтинява и социалните програми, които поддържат имиджа на Путин като „възродител“ на страната след „1990-те буйни и горчиви“ и „националните унижения“, се свиват. Всяко поскъпване на нефта ще бъде озаптено от шистовия добив в САЩ, както и от политиката на арабските васали на Вашингтон. Кризата на руската икономика се задълбочава. При това положение, с неясната цена за анексирането на Крим и бъдещото присъединяване на Югоизточна Украйна, а насетне възстановяването и издръжката на завладяното, съчетана със Западните санкции, катастрофата, подобна на разпадането на СССР, изглежда неизбежна.

Зад Путин стоят силовите групировки, тайната съветска полиция, сменила табелата си. Зад Путин стои остатъчният от болшевишката империя военно-промишлен комплекс, както и нефтогазовият монополист. Но както стоят за подкрепа, така се намират в позицията на екзекутор в разстрелна килия на КГБ. Затова през годините на царуването си Путин положи огромни усилия за печелене на лична популярност сред руснаците, която прие карикатурни форми на обожание – това е застраховката му срещу тия, които стоят зад гърба му, да не им е лесно да го премахнат като пречка пред бизнеса им.

Ресурсът на популярността му обаче изтича заедно с падането на цените на енергоносителите. Остава му резервният ресурс – патриотичната истерия, стъпила върху провежданото от Сталин насам, а и преди него, мозъчно промиване в духа на „любов към родината“, която е фокусирана в любов към върховия лидер – цар, генерален секретар, президент. Подкрепена и със засилена полицейщина, тази истерия се раздухва по много линии – православната пропаганда, антизападничеството, митовете за войната, „антифашизмът“, отмъстителност към „неблагодарниците“, отцепили се от СССР, „особена мисия на руския дух“ и какво ли не друго. За подгряване на тази истерия спомага най-добре една война. И ето – има я, в Украйна. Оправдана с това, че Западът нарушил обещанията си да не разширява ЕС и НАТО на изток – и премълчаване на факта, че Русия стана гарант за териториалната цялост на същата Украйна, в замяна на отказа на Киев от съветските ядрени арсенали, предадени на руската армия. Оправдана с това, че в Украйна на власт дошли „фашисти“, и то с преврат – при все че минаващите за фашистки формации събраха общо едва 2% на изборите, а популярността на сегашното Киевско правителство сред украинците е почти същата както сред сепаратистите от „народните републики“ Донецк и Луганск; единствено военните действия възпират украинските войници и доброволчески батальони да не продължат Майдана.

Само че войната трябва да има успех лично за Путин, той с подобен успех в Чеченската война се закрепи във властта, иначе патриотичният балон ще се спихне. Така се включва дипломацията, засега успешно за Кремъл, понеже Франция и Германия признаха, че не биха си развалили отношенията с Русия заради някаква си Украйна. Колко обаче ще позволят на Путин да се изживява като възродител на СССР (реституция в „реални граници“ барабар със „социалистическия лагер“)? Доколко той наистина контролира военните части в „народните републики“, където действат и частни военни компании, не всякога ясно кому принадлежащи. Дали единствено „трупане на тежест“ за по-изгодно място в съюза със Запада или Китай е цялата авантюра? Апетитът идва с яденето, но при трескаво плюскане настъпват и задавяния. Рисковете цяла Русия да се покрие с аналогични на източноукраинските „народни републики“ не са изключени. Увеличаваната и „роботизирана“ руска армия всъщност не расте толкова, колкото частите на „вътрешни войски“, тоест жандармерия – а тя е предназначена както за борба със собственото недоволно население, така и може да се използва като окупационна сила в „новоруските“ територии.

Докъде ще стигне притиснатият от обстоятелствата руски самодържец и няма ли да го сполети аналог на Февруарската (по нов стил мартенска) революция от 1917 г.? Това би бил добър шанс за прекъсване на контрареволюционната епоха на имитации на революции, в които все печелят олигарсите от всички страни, най-вече американските, но и всички останали не остават обидени. Би бил шанс за още по-жестоко притиснатите до стената обикновени хора да изберат осъзната борба за свобода или неизбежна смърт в свят, в който „излишните“ стават все по-многобройни. •

Христо Николов

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *