Руските избори и българският референдум

печат
Руските избори за държавната Дума са пирова победа на Путин и бандата, която стои зад него – стои хем за подкрепа, хем в позиция на екзекутор с пистолет, опрян в тила на жертвата.

Между 60% и 70% руснаци отказаха да (съ)участват в легитимирането на режима. В двата най-големи града, Москва и Петербург, бойкотът обхвана 75-80% от имащите право на глас.

Това прилича не толкова на апатия, колкото на далечна гръмотевица при уж ясно небе – предвестник на бунт. През есента на 1916 г. спрямо цар Николай ІІ също е имало нарастващо отчуждение, както и кресливо малцинство, което го възхвалявало.

Платените от самия Кремъл „критично настроени към режима аналитици“ побързаха да обявят ниската избирателна активност за нарочна „стратегия на управляващата партия“. Бърза реакция – представяне на провала за търсен ефект. Наред с това – смехотворни приказки за това, че самият Владимир Владимирович се чувствал уморен „от себе си“, понеже навсякъде виждал своя лик и четял своето име. Горкият той. Похват, прилаган още от Иван IV Грозни („Заплашителен“ в превод, не грозен, макар че безспорно е бил грозен поне в нравствено отношение, и то над обичайното ниво за монарх): оплаква се царят пред болярите, че май му е време да остави трона, да се оттегли в манастир… и зорко бройка лицата на болярите. Похватът е усъвършенстван от Сталин и после нерядко прилаган от съветските генерални секретари – риболов на неблагонадеждни от непосредственото обкръжение.

Действията на режима обаче показват, че не става дума нито за стратегия, нито за надеждна победа – възражда се цяло министерство за държавна сигурност, открити са нови щатни бройки за руските вътрешни войски (тоест „добрата“ стара жандармерия, предназначена за борба със собственото население), отпуснати са допълнителни финанси от продадените природни ресурси, взети са мерки за подобрено въоръжаване и екипиране на жандармите, които към този момент не разполагат само с подводници и атомно оръжие. Засега.

Защо победил държавник, „обаятелен вожд“, „народен любимец“, при такъв „убедителен“ успех (от бройката гласували, като някои са отведени към урните буквално под строй – държавните чиновници, затворниците, признати за вменяеми пациенти на психиатрични клиники, армията и полицията, разбира се), „доказателство“ за подкрепата на електората, тутакси ще наема нови бодигардове, още по-безмилостни и по-напомпани мускулно?

Стратегия липсва и поради простата причина, че от парламентарно мнозинство в Думата няма належаща нужда. Проправителствено мнозинство там винаги е налице благодарение на питомните „опозиционни“ партии, каквато например е ЛДПР, чийто лидер страстно пее „Боже царя пази“ и славослови Путин. Освен това, легалните президентски пълномощия в Русия са големи, а заедно с неофициалните лостове – грамадни. За какво му е на Путин парламентарно мнозинство, заради което уж нарочно поощрявал негласуването?

Руският народ е отвратен все повече и повече от нищожествата, които го владеят

Не така, поне не в същите мащаби, е у нас. Нечистата ни и несвята наша с извинение република (точната дума трябва да е „олигархат“) не е с президентско управление, а под колективната безотговорност на сборището, наречено „Народно събрание“, където се бутат представители на политическите обръчи на бизнес групировките, за да лобират за спонсорите си, за партийната си кариера, за лично облагодетелстване.

Българският народ очевидно не е чак толкова отвратен от управниците си, щом само една трета твърдо не гласуват. От останалите тук. Двата милиона не ги броим, макар да са изразили вече отношение с краката си.

Защо тогава толкова шум, и то не само чисто медийно провокиран, около нашите „президентски избори“? Ще рече човек, че обикновените граждани, които се карат по форуми и кръчми за това чий кандидат е по-най, са заложили пари, като на кранти в хиподрума! Нима не разбират наистина, че който и да спечели от (само)предложената партийна и „аполитична“ сган, простолюдието (свикнало с галеното „матрял“) не печели нищо, ама нищичко, та дори си постила да губи от действията на всеки нов „президент“, който ще се чувства задължен да се доказва и ще върши обичайните глупости, а те обикновено струват пари. Бюджетни пари. Пари, изтръскани от нашите джобове.

Затова още от възникването на анархизма като точно дефинирана идеология, анархистите повтаряме: участието в избори е съучастие в престъпленията на държавата срещу народа.
И понеже стана дума за бюджет, а бюджет означава данъци, добавяме към истината, която ако не бъде здраво усвоена, ще продължи да гази неосъзнатите като валяк: данъкоплатството е финансиране на престъпната дейност на държавата срещу народа.

Всяко правителство е заговор срещу свободата – това поне би трябвало да е останало в паметта от училище. Слова на Христо Ботев. Освен ако не е влетяло навремето през едното ухо, завъртяло се, не намерило за какво да се закачи, за съвест или чувство за лично достойнство да речем, и изхвръкнало през другото ухо. Или пък нарочно избити от ума слова. Понеже словото е в началото, но повлича дело, а това дело и съдебно дело може докара връз немирната глава. Страх.

Но щом има страх, уплаши се от това, накъде те водят лидерите, уплаши се повече, отколкото те е страх от тях и от мутрите им! Защото наистина е страшно, а всички няма как да се спасим през Терминал 2 – Западът вече хем ще филтрира имигрантите, хем ще се роботизира, излишни хора не му трябват.

Затова – БОЙКОТ НА ИЗБОРИТЕ ЗА ПРЕЗИДЕНТ

При все че това е нелепа синекурна длъжност, психологически представлява предимство на общински и парламентарни избори – и те лъжа, и те легитимиране на бандити във властта.

Добре, ами референдумът на шоумена Трифонов?

Нека бъде ясно: кръстоски между пряка демокрация и представителна система водят до аварии – например патовата ситуация Брекзит, в която практически по равно са разпределени мненията „за“, „против“ и „де да знам“. Блокажи като британския обаче свидетелстват, че не пряката демокрация е калпава, а че представителната система е за боклука. Че елементи на пряка демокрация не се вписват в текущото битие. Че пряката демокрация е ефективна само в цялост. Че е добра като чист модел без компромиси, макар и донякъде да търпи такива, но те струват скъпо – например Швейцария, която прие да даде повече пълномощия на тайните си служби, много скоро ще се разкайва.

Специално за този референдум – въпросите му са неактуални и насочени всъщност да укрепят представителната система, а не да превърнат пряката демокрация в традиция, която да се разширява. При все това, управляващата класа се стресна. Глас народен се признава за глас божи само на теория от националния ни „елит“.

Адекватни на ситуацията, а и изобщо като перспектива, биха били съвсем други въпроси – относно ролята на самата пряка демокрация, нека и като елементи, пришити към олигархичното управление с маската му на „демокрация“. Но каквито има, такива са – те са пробили позволение (което е абсурдно за пряката демокрация – някой да ѝ позволява да се случва!), те ще влязат след кастрирането от магистратите в бюлетините.

Принципно и референдумът би трябвало да се бойкотира, защото е залъгалка. Но щом фактът на провеждането му нервира политиците, може би е добре да не бъде пренебрегнат. Възможно е, макар и слабо, да вдъхне самочувствие на гражданите.

Обратно, слабото участие в референдума ще налее вода в мелницата на персонажи деребеи, които твърдят, че не било работа на народа да участва в решения, които засягат неговия живот, това било приоритет на „компетентните“. Тъкмо на тия компетентни, чиято помийна попара сърбаме близо 30 години!

„Протестното квадратче“ в новите бюлетини няма последици и е залъгалка да повиши избирателната активност, тоест да позволи на деребеите да се големеят, че „народът ги е избрал“.

Пряката демокрация е бъдещето

То не ще се наложи, спазвайки нормативите на враждебната му представителна система. Налагането е революционен акт, който винаги помита измислените за робове закони.

Докато куражът на масите обаче не е достигнал до това ниво на гняв, каквото заслужава сътвореното от политическата класа битие, нека гражданите се убедят сами, че „прогресът в рамките на закона“ е всъщност тичане в кръг.

Нека се прихванат референдумите като практика. Те неизбежно ще поставят въпроса ребром, рано или късно: пряка демокрация – или представителното безобразие.

Христо Николов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *