Сако и Ванцети: Процесът срещу справедливостта

печат
Историкът Хауърд Зин за анархистите и правосъдието
/продължение от миналия брой/

Сако и ВанцетиКогато ги арестуват, по стенограмата от полицейските разпити си личи, че полицията не се интересува чак толкова дали те наистина са извършили обира и убийството. Ето въпросите от разпита:

Полицаят към Сако: – Гражданин ли сте?
Сако: – Не.
Полицаят: – Комунист ли сте?
Сако: – Не.
Полицаят: – Анархист?
Сако: – Не.

Тук лъже. Защо му на трябва на човек да лъже полицаите, не мога и не мога да разбера. (смях в залата) Но той все пак решава да излъже полицията. Да се върнем обаче на въпроса: вижте какво ги интересува тях – дали бил комунист, дали бил анархист. А какво отношение има това към обира и убийството? Цялото дело е наблъскано с патриотични призиви, клетви пред знамето – такава е атмосферата, в която се развива то. В самото начало на процеса съдията Уебстър Тейър се обръща към заседателите: „Господа – забележете, няма дами сред заседателите, – обръщам се към вас с молба да изпълните задълженията, за които сте призовани тук, със същия дух на патриотизъм, храброст и чувство за дълг, каквито показаха нашите войничета по чуждите брегове.“ Интересно обръщение към заседателите – да ги поставиш в същото положение като войниците, изпълняващи патриотичния си дълг. Особено като се има предвид фактът, че Сако и Ванцети са напуснали тази страна и са заминали за Мексико, за да не ходят войници. Те са били дезертьори, не са изпълнили техния патриотичен дълг и сега се иска от заседателите да изпълнят своя.

Ето още неща от полицейския разпит:

Полицаят към Сако: – Вярвате ли в нашето правителство?
Сако: – Д-да. Някои неща бих искал да бъдат по-иначе.

Това е изключително дипломатичен отговор. Всъщност той иска нещата да бъдат много поиначе, но явно в момента хитрува.

Полицаят: – Абонирани ли сте за издания на анархистката партия?
Сако: – Чета ги от време на време.
Полицаят: – Откъде ги имате?
Сако: – Един човек ми ги даде в Бостън.
Полицаят: – Кой?
Сако: – Не го познавам.

Още веднъж, крадци ли търсят те според вас, или хора, които са били абонирани за анархистки списания?

Процесът започва година и половина след тази вакханалия на смъртта и простотията, която наричаме Първа световна война. Навън още звучат военни маршове, когато съдът заседава. Всъщност, 12 дни след началото на процеса вестниците пишат, че труповете на трима американски войници се връщат от Франция в Броктън и че целият град се събира на патриотична церемония. Всички тези неща съдебните заседатели ги четат по вестниците. Тогава им е било разрешено да четат всичко освен статиите за процеса. Те са били изрязвани. И по средата на процеса вестниците пишат за сбор на 5000 ветерани от дивизията „Янки“ в Плимът. На самия процес при кръстосания разпит на Сако, прокурорът Кацман го пита:

– Обичахте ли тази страна през последната седмица на месец май 1917?

Явно трябва човек да знае през кои дни обича страната и през кои дни – не.

Сако отговаря: – Много ми е трудно да отговоря с една дума, г-н Кацман.

Между другото, Сако е много по-добре с английския от Ванцети. Ванцети е имал доста затруднения с английския, макар че след няколко прекарани години в затвора и след нещата, които прочита, неговото красноречие на английски е просто изключително. Кацман продължава:

– Две думи можете да ползвате, г-н Сако: да или не. Коя от двете?
Сако: – Да.

Значи наистина е обичал страната през последната седмица на месец май 1917. Нищо подобно, но… както и да е. Кацман:

– И как показахте любовта си към Съединените американски щати, които ви призоваха да служите във войската? Избягали сте в Мексико.

Това е основната линия в процеса. Съдебните заседатели са типични англосаксонци, съдията е типичен англосаксонец. Двамата обвиняеми са италиански анархисти, наскоро пристигнали в страната, които говорят с италиански акцент. Етническото разделение на този процес е много ясно. Между другото, Уебстър Тейър, съдията, специално моли главния съдия да води този процес. Той иска този процес.

На процеса стават и други странни неща. Мнозина свидетели са виждали Сако и Ванцети на места, различни от местопрестъплението. Има свидетели, които казват, че са видели Сако в Бостън. Самият Сако твърди, че по това време се е намирал в Бостън, опитвал се е да си извади паспорт в италианското консулство. И всички свидетели, за които споменах, потвърждават, че са го видели в Бостън. Но всички те имат италиански акцент. Има хора, които твърдят, че по времето на престъплението са видели Ванцети в Плимът да продава риба. Сако е обущар, а Ванцети – продавач на риба. Но думите на тези хора минават покрай ушите на заседателите. За тях е ясно – те са италианци. Поддържат се един друг.

Някакво хлапе е на процеса като очевидец. Показанията на очевидците са нещо много относително. Пълно е с показания на очевидци, които са лъжливи, погрешни, противоречиви – по принцип е много трудно да се установи с абсолютна сигурност какво точно са видели в конкретната ситуация, но въпреки всичко те ги ползват. Викат това хлапе и го питат:

– Като видя крадците да бягат, успя ли да видиш лицата им?
– Не.
– А какво можеш да кажеш за крадците?
– Мога да кажа, че бяха чужденци.
– И как разбра?
– Ами така бягаха.

Вие виждали ли сте как бяга чужденец? Особени бегачи са тия чужденци, ей!

Съдията има една знаменита реплика, която всеки, който е изследвал процеса, сигурно е чувал. По време на процеса съдията просто се изпуска на някакъв мач на Дартмут. Аз примерно мога да говоря каквото си искам на мач, но той не може. И тогава, след като отхвърля искането за нов процес, той се обръща към неговия събеседник и казва:

– Видя ли какво ги направих ония копелета анархистите оня ден?

Човекът, който е чул това, подписва после клетвена декларация, че го е чул. Така че внимавайте много какво приказвате по мачовете. Но това е Уебстър Тейър.

Балистичната експертиза? Изключително объркана. Няма да се впускам в нея, защото просто не мога. Години наред са обсъждани данните от балистиката и досега няма категорично заключение за това какво точно показва балистичната експертиза.

Едно единствено нещо е сигурно – виновни, или не – процесът срещу тях не е бил справедлив. Не е било възможно да бъде справедлив при атмосферата в съдебната зала през 1920-21. Не е било възможно заради патриотичното надъхване, не е било възможно в този съд, с този съдия, с тези съдебни заседатели. И това всъщност е важното, защото това не е изолиран случай. Той е сходен с много други примери за „правосъдие“, в които не е толкова важно дали си виновен, или не си и е много по-важно какъв си. Много е важно колко пари имаш, много е важно какъв е цветът на кожата ти, много е важно дали си американец и е особено важно дали имаш радикални политически възгледи. Всички тези неща са били срещу Сако и Ванцети. Също както са срещу Мумия Абу Джамал днес – той е чернокож, радикален, беден. Как ще има справедлив процес? Виновен или не, никога не знаем със сигурност, но можем да бъдем сигурни, че докато тези фактори надделяват в едно общество, което е заредено с расови предразсъдъци и враждебност към чужденците, към негрите, към радикалите, докато съдебната система се управлява от парите, въпросът дали наистина си направил нещо, или не си, отстъпва на заден план, зад тези други фактори.

Уебстър Тейър получава 6-7 молби за нов процес. Изплуват нови доказателства. Един затворник изпраща писмо от затвора, че е участвал в бандата, която е извършила обира и убийството в Саут Брейнтрий. Кой знае дали е било вярно, но не си ли е струвало поне да се проучи? Но съдията Уебстър Тейър не желае да проучва нищо, той отхвърля всички молби. Върховният съд на Масачузетс също подкрепя Тейър, така и не си прави труда да разгледа всички нови факти. Същото е с апелативните съдилища – до болка сигурно са ви познати тези засукани становища кое било, пък кое не било в техните правомощия, а става дума за човешки живот. Извинявайте, знаем, видите ли, че става дума за човешки живот, обаче не можем да проучваме сега тези доказателства, това не е наша работа.

Опитват всичко. Стигат и до Върховния съд на САЩ, опитват се да ги накарат да спре екзекуцията. Не успяват. Затова и често ще чувате, че на Сако и Ванцети всичко им било дадено – минали на първа, на втора инстанция, обжалвания, всички процедури били спазени и т.н. Даже губернаторът назначил специална комисия от трима изтъкнати граждани – поне той ги смята за изтъкнати – която да го посъветва какво да прави. Всъщност губернаторът в такива случаи избира такива съветници, за да не носи цялата вина. И кои са тези изтъкнати граждани – ректорът на Харвардския университет, ректорът на Масачузетския технологичен институт и един пенсиониран съдия. Все хора от народа, няма що, представителна извадка. И всички решили, че Сако и Ванцети не заслужават нов процес.

Хейуърд Брун, известният през 30-те и 40-те години на ХХ век журналист, социалист, основател на вестникарската гилдия, пише в своя статия:

„Да, не на всеки затворник ректорът на Харвардския университет му пуска тока. Ако това е линчуване, за продавача на риба и неговия приятел работника обущар остава утехата, че ще умрат от ръцете на хора във фракове и академични тоги.“

Адвокатите търсят нови варианти, нови доказателства, нови улики, но в един момент Сако казва: „Стига. Няма смисъл. Те искат да умрем. Затова, че сме такива, каквито сме и затова, че съдебната система е такава, каквато е, няма значение какви юридически аргументи привеждате. Те искат смърт.“ Ванцети казва: „Единственото нещо, което може би има някаква вероятност да им попречи да ни убият, е стотици хиляди или милиони хора да излязат на улиците и да протестират.“

Протести наистина има по цялата страна, по целия свят. Има демонстрации в Буенос Айрес, в Париж, в Лондон, из целите Съединени щати, но не са чак толкова големи, поне по нормите на Ванцети. И така, на 23 август 1927, пред затвора Чарлстаун, където е бил електрическият стол, се събират хора да протестират. На околните сгради са поставени картечници, които да възпират протестиращите. Има пребити, арестувани хора. Изтъкнати имена са сред протестиращите – Една Сейнт Винсент Милей, Джон Дос Пасос, Алберт Айнщайн. Синдикалното движение, особено италианското, подкрепя безрезервно Сако и Ванцети и организира протести, но все пак те са екзекутирани.

Когато арестуват Ванцети в трамвая в Броктън, в джоба му има обява за събрание, на което той е щял да говори. На обявата пише:

„Вие воювахте във всички войни, работихте за всички капиталисти, скитахте се по всички държави. Пожънахте ли плодовете на своя труд? Цената на вашите победи? Доволни ли сте от миналото? Усмихва ли ви се настоящето? Обещава ли ви нещо бъдещето? Намерихте ли земя, на която можете да живеете и умирате като хора? По тези въпроси, на тези теми, за борбата за съществуване ще говори Бартоломео Ванцети.“

Той така и не успява да произнесе тази реч. И там е работата. Такива речи не се позволяват. Ако тази реч бъде чута от достатъчно много хора, ако посланието отекне на достатъчно много места, може и да се появи едно могъщо движение за социални промени в страната. Това е истината за делото на Сако и Ванцети и истината зад делото на Мумия Абу Джамал. То говори много за нашето общество и така нареченото правосъдие. И искам да ви кажа точно на вас, именно в юридическия факултет, където е толкова лесно да бъдеш очарован от юридическите тънкости, човек не бива да забравя, че зад закона и над закона стоят могъщи сили, свързани с класовите, расовите, половите и социални конфликти. И затова, ако наистина искаме правосъдие, трябва самите ние по някакъв начин да се включим в тези конфликти. Благодаря ви. •

Лекцията е от диска Heroes and Martyrs, Alternative Tentacles Records, 2001.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *