САЩ: неписаната история

печат

Режисьорът Оливър Стоун и историкът Питър Кузник разкриват истината за американския империализъм

(продължава от миналия брой)

Из Първата световна война: Уилсън срещу Ленин

Американските работници също участват в радикалния подем: 365 000 стачкуващи металурзи повеждат вълната, последвани от 450 000 миньори и 120 000 текстилни работници. В Бостън полицията гласува 1134:2 да стачкува, което кара Уол Стрийт Джърнъл да предупреди: „Ленин и Троцки идват“. [Президентът Уудроу] Уилсън нарича стачката „престъпление срещу цивилизацията“. Освен това генералната стачка в Сиатъл е водена от Съвет на войниците, моряците и работниците по модела на Руската революция. Кметът на Сиатъл Оле Хансън я заклеймява като „опит за революция“.

Той обвинява стачкуващите, че „искат да сложат ръка на нашето американско правителство и да се опитат да копират руската анархия“. Над 5 милиона работници стачкуват само за тази година [1919]. Когато стачкоизменниците, охранявани от въоръжени пазванти, общинска полиция и набързо ръкоположени заместник шерифи, се оказват недостатъчни, за да смажат стачките, са призовани щатски доброволни отряди (милиции) и дори федерални войски да ги довършат, с което нанасят на синдикалното движение тежък удар, от който то не успява да се възстанови през следващите десет и повече години. Макар използването на федерални войски в защита на интересите на влиятелни капиталисти да е силно оспорвано през 1877 г., работниците научават с всеки изминат ден, че полицията, съдилищата, войската и целият апарат на държавата ще се изправят срещу тях, когато се борят за по-високи заплати, по-добри условия на труд и правото да се сдружават в профсъюзи.

След като отслабват сериозно Левицата през войната, държавните чиновници вече се опитват да я довършат окончателно. През ноември 1919 г. и януари 1920 г. главният прокурор А. Мичъл Палмър използва вълна от анархистки бомбени атентати – предимно неуспешни – като претекст да насъска федералните агенти да обискират радикалните групи и профсъюзните организации по цялата страна. Макар да са известни като „Обиските на Палмър“, операцията реално се ръководи от 24-годишния директор на отдел „Радикали“ към Министерство на правосъдието Дж. Едгар Хувър. Над пет хиляди предполагаеми радикали са арестувани, мнозина от които са държани зад решетки месеци наред без обвинения. Родената в Русия Ема Голдман и стотици други родени в чужбина активисти са депортирани. Това крещящо нарушение на гражданските права не само съсипва прогресивното движение, но и умишлено слага знак за равенство между несъгласието и антиамериканизма. За Хувър обаче това е само началото. Към 1921 г. неговата картотека на потенциално подривни елементи – хора, групи и издания – вече съдържа 450 000 имена.

… По време на предизборната кампания за президент през 1920 г. [бъдещият президент Уорън] Хардинг се хваща за думите на кандидата за вицепрезидент Франклин Рузвелт, че като заместник-министър на военноморския флот, той лично бил написал конституцията на Хаити, за да увери слушателите, че като президент той, Хардинг, никога не би „упълномощил един заместник-министър на военноморския флот да пише конституция на безпомощните съседи в Западните Индии и да им я натъпква в гърлото под насочените щикове на морските пехотинци на Съединените щати“. Той изброява и други зулуми на Уилсън, които нямало да повтаря: „Нито ще злоупотребявам с изпълнителната власт, за да прикривам под булото на секрет­ност­та непрекъснатите актове на неоправдана намеса във вътрешните работи на малките републики в Западното полукълбо, което не само превърна във врагове онези, които би трябвало да ни бъдат приятели, но и с право дискредитира нашата страна като техен верен съсед“.

На практика обаче Хардинг и наследилите го републиканци имат повече приятели сред банкерите в

САЩ, отколкото сред жителите на тези малки републики. През м. май 1922 г. списание Нейшън отразява поведения от революционери бунт срещу „крайно непопулярния президент на Никарагуа, назначен от Браун Брадърс [американска инвестиционна банка, предшественик на днешната Браун Брадърс Хариман – б. ред.]“. Когато революционерите превземат крепост над столицата, командирът на морските пехотинци на САЩ просто ги предупреждава, че ще използва срещу тях артилерия, ако не я предадат. Нейшън вижда в това типичен пример за всичко, което става по цяла Латинска Америка, където банкерите на САЩ властват чрез марионетни правителства, охранявани от войски на САЩ. Списанието открито заклеймява това достойно за порицание поведение:

На юг има – или по-скоро имаше – двайсет независими републики. Поне пет от тях – Куба, Панама, Хаити, Санто Доминго и Никарагуа – вече са превърнати в колонии, в най-добрия случай с някакво фиктивно самоуправление. Други четири – Гватемала, Хондурас, Коста Рика и Перу – изглежда са на път да ги последват. … Опитват ли се Съединените щати да създадат огромна империя в това

полукълбо – империя, върху която Конгресът и американският народ няма да имат никаква власт, империя, управлявана от група банкери от Уол Стрийт, на чието разположение Държавният департамент и Военноморският флот любезно предоставят своите възможности? Това са въпросите, които хората, обикновените хора, чиито синове мрат от тропическа треска или куршуми на патриоти, имат право да задават“.

(следва)

 

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *