САЩ: неписаната история

печат

Режисьорът Оливър Стоун и историкът Питър Кузник разкриват истината за американския империализъм

(продължава от миналия брой)

Демокрация и свобода по американски: историята на Хенри Уолас

„Някои говорят за „Века на Америка“. Аз казвам… векът,… който трябва да се роди от тази война, може и трябва да бъде векът на обикновения човек… Никоя нация няма да се ползва с божествено право да експлоатира други нации… Не трябва да има нито военен, нито икономически империализъм…

Международните картели, които обслужват американската алчност и германската жажда за власт, трябва да изчезнат… Походът към свободата през последните 150 години е… една велика народна революция, Американската революция от 1775 г., Френската революция от 1792 г., революциите в Латинска Америка от боливарската ера, Германската революция от 1848 г. и Руската революция от 1917 г. Във всички тях се чува гласът на обикновения човек… Някои от тях стигат до крайности, но… хората се движат пипнешком в тъмното към светлината… Съвременната наука, която е плод и основна част на народната революция, прави възможно… всички хора на света да имат достатъчно храна…

Народната революция е в настъпление“.

Това са думи на вицепрезидента на САЩ Хенри Уолас, изречени през май 1942 г.

Мнозина оспорват искреността на антиколониалните стремежи на Рузвелт по време на войната и макар той да не е такъв разгорещен борец срещу колониализма като вицепрезидента Уолас, той непрекъснато изразява своето възмущение от несправедливото и нечовешко отношение към колонизираните народи. Елиът Рузвелт си спомня острите думи на баща си пред Чърчил, който бил „на път да получи апоплектичен удар“ през 1941 г.: „Не мога да повярвам – казва той, – че можем да водим война срещу фашисткото робство и едновременно с това да не работим за освобождаването на народите по цял свят от една назадничава колониална политика“. Той настоява Чърчил да сложи край на британската власт в Индия и другите ѝ колонии. На пресконференция през февруари 1944 г. Рузвелт публично заклеймява британската колониална власт в Гамбия, Западна Африка, която посещава предишната година. „Не съм виждал нещо по-ужасно в живота си – заявява той. – Местното население е с петстотин години назад… Британците са там вече двеста години и за всеки долар, който са вложили в Гамбия, са взели десет. Това е чиста експлоатация на местния народ“.

„Индокитай не трябва да се връща на Франция – казва той на Държавния секретар Кордел Хъл през октомври 1944 г. – Франция държи тази страна – тридесет милиона жители – вече близо сто години и хората там живеят по-зле, отколкото преди това… Народът на Индокитай заслужава по-добър живот“.

На 19 юли 1945 г. започва Националната конференция на Демократическата партия в Чикаго. Франклин Д. Рузвелт безпроблемно си осигурява кандидатурата за безпрецедентен четвърти мандат. Истинската борба е за вицепрезидентския пост. Хенри Уолас си навлича гнева на партийните консерватори както с призивите си за световна „народна революция“, за постигането на която Съединените щати и Съветския съюз трябва да работят заедно, така и със застъпничеството си за каузата на синдикатите, жените, чернокожите и жертвите на европейския колониализъм. Негови врагове са банкерите от Уол стрийт и други антисиндикални бизнес интереси, сегрегационистите от южните щати и защитниците на британския и френския колониализъм.

Уилям Стивънсън, шеф на британското разузнаване в Ню Йорк, дори възлага на Роалд Дал да шпионира Уолас, докато лейтенантът от кралските ВВС и бъдещ писател е разпределен във Вашингтон. През 1944 Дал се сдобива с чернова на предстоящата за издаване брошура на Уолас „Нашата задача в Тихия океан“. Прочетеното, по неговите думи, „му изправя косата“. Уолас призовава за „равноправието… на колонизираните народи“ в Британска Индия, Малая и Бирма, във Френски Индокитай, Холандските Източни Индии и множеството тихоокеански островчета. Дал измъква ръкописа от дома на един приятел на Уолас и по най-бързия начин го изпраща за копиране и изпращане до Британското разузнаване и Чърчил. „По-късно ми казаха – спомня си Дал, – че Чърчил не можел да повярва на това, което четял“. Уолас пише в своя дневник, че „целите британски тайни служби и британското външно министерство се тресяха от възмущение“.

През март 1943 г. Уолас заминава на четирийсетдневна обиколка на добра воля в седем държави от Латинска Америка. Той говори испански и навсякъде е приет радушно. Първата му спирка е в Коста Рика, където 65 000 души – 15 процента от цялото население на държавата – се събира, за да го посрещне. … Това обаче е само началото. Триста хиляди посрещат самолета му в Чили. Над един милион го приветстват, докато обикаля улиците на Сантяго под ръка с президента Хуан Антонио Риос. Сто хиляди души, с 20 000 повече, отколкото са местата, изпълват стадиона, за да го чуят. Посланик Клод Бауърс докладва във Вашингтон: „Никога досега в чилийската история чужденец не е посрещан с такова въодушевление… Неговото просто държане, общуването с всякакви хора, посещенията в работнически квартири без предупреждение… и инспекциите на жилищните квартали поразяват масите, които реагират почти истерично“.

В университета в Гуаякил, Еквадор, трогва аудиторията със своето виждане на следвоенното бъдеще. „Ако освобождението на хората, за което днес се води борба с кръвта на младежите и потта на работниците, доведе утре до империализъм и потисничество, тази ужасна война ще бъде напразно – заявява той. – Ако пожертваната кръв и сили отново доведат до съсредоточаване на богатствата в ръцете на малцина – разкош за привилегированите и бедност за народа като цяло, – тогава демокрацията ще е претърпяла провал и всички жертви ще бъдат напразни“. Двеста хиляди души го приветстват в Лима. Обиколката е не само личен триумф, но и показно упражнение по дипломация. След нейния край дузина латиноамерикански страни обявяват война на Германия, а двадесет прекъсват дипломатическите отношения.

Уолас е не по-малко популярен у дома. Докато е в чужбина, Галъп провежда анкета сред гласоподавателите на Демократическата партия за тяхното одобрение и неодобрение на четиримата водещи кандидати да наследят Рузвелт, ако той реши да не се кандидатира отново. Рейтингът от 57 процента одобрение на Уолас е над два пъти по-висок от този на втория след него.

Непрекъснатият възход на Уолас кара неговите врагове да действат. Партийните шефове са наясно, че все по-лошото здраве на Рузвелт няма да му позволи да изкара своя четвърти мандат и решават да изхвърлят Уолас от вицепрезидентския пост и да го заменят с някой по-приемлив за консервативните фракции в партията. През 1944 г. те провеждат „преврата на Поли“, както го наричат посветените – по името на ковчежника на Демократическата партия, петролния милионер Едуин Поли. Поли шеговито отбелязва веднъж, че е влязъл в политиката, когато е разбрал, че излиза по-евтино да назначиш нов Конгрес, вместо да купиш стария. Неговите съзаклятници са Едуард Флин от Бронкс, кметът на Чикаго Едуърд Кели, кметът на Джърси Сити Франк Хейг, министърът на пощите и бивш председател на партията Франк Уокър, секретарят на партията Джордж Алън и националния председател на Демократическата партия Робърт Ханеган.

В проучването на Галъп сред вероятните гласоподаватели на демократите, публикувано по време на конференцията в Чикаго на 20 юли 1944 г., за това кой биха искали да се кандидатира за вицепрезидент, 65 процента избират Хенри Уолас. Труман се нарежда на осмо място с 2 процента одобрение. Рузвелт обаче, отпаднал, болен и силно зависещ от партийните шефове за своето преизбиране, не е готов да се бори за Уолас както през 1940 г. Той просто обявява, че ако е бил делегат, е щял да гласува за Уолас. Вождовете правят всичко възможно да стегнат конференцията в желязна хватка. Редовите демократи обаче не се предават без бой и въстават в залата. Вълната от подкрепа за Уолас е толкова голяма, че въпреки процедурните хватки и силовите подходи на шефовете, Уолас е на път да бъде избран след оглушителна демонстрация в негова подкрепа. В нейния разгар сенаторът Клод Пепър от Флорида осъзнава, че ако просто издигне името на Уолас като кандидатура същата вечер, конференцията ще го гласува единодушно начаса. Пепър си проправя път през тълпата и в мига, в който застава на метър и половина от микрофона, изпадналият в истерия кмет Кели, под предлог, че има опасност от пожар, заставя председателстващия сенатор Самюъл Джаксън да прекрати заседанието. Ако Пепър е съумял да измине още метър и половина и да номинира Уолас, преди шефовете да прекратят заседанието против волята на делегатите, Уолас е щял да стане президент през 1945 г. и ходът на историята е щял да бъде драстично променен. Всъщност, ако това е станало, може би е нямало да има атомни бомби, ядрена надпревара във въоръжаването и Студена война. При възобновяването на заседанието обаче шефовете ограничават още по-силно присъствието и започват с пълна пара планираните задкулисни сделки. Труман накрая печели на третото прегласуване. Раздават се посланически постове, държавни служби от всякакъв калибър и суми в брой на куцо и сакато. По настояване на Рузвелт Уолас приема да остане в кабинета като министър на търговията.

Джаксън се извинява на Пепър на следващия ден. „Знаех, че ако беше направил предложението – обяснява той, – конференцията щеше да издигне кандидатурата на Хенри Уолас. Имах строги указания от Ханеган да не допусна конференцията да издигне кандидат за вицепрезидент онази вечер. Затова трябваше да прекратя заседанието под носа ти. Надявам се да ме разбереш“. В своята автобиография Пепър пише: „Разбрах едно – за добро или за лошо, историята беше обърната с главата надолу през онази нощ в Чикаго“. •

(следва)

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *