Съвременните социални класи

печат
Има днес анархисти, които казват, че класовият подход към изучаването на общественото устройство, дори да е бил актуален преди време, вече със сигурност е остарял. Дали е така?
През 1926 френският анархосиндикалист Пиер Бенар дава следното определение: “Промишлен или аграрен работник, градски или селски занаятчия, частен или държавен служител, техник, преподавател, учен, писател, човек на изкуството, които живеят изключително от резултата на собствения труд, принадлежат към една и съща класа – пролетариат“.
От друга страна, „буржоазията“ – това са собствениците на средствата за производство, представителите на властта, политиците. Тези, които управляват живота на пролетариата. Това са двата основни социални „полюса“.
Впрочем, даже в епохата на класическия анархизъм тази толкова простичка градация не е била напълно коректна. Въпреки това, днес противостоенето на „полюсите“ не е изчезнало, макар и маскирано от практиките на социалната държава и от повишената социална мобилност.
Класовото разслоение разглеждам двояко: според мястото в обществената йерархия и съгласно имотния критерий.
Основните три групи бих определил както следва:
НИЗША КЛАСА (наемни работници) – пролетариат в широкия смисъл на думата, при все че сами по себе си производствените работници са едва част от тази категория, докато „трудещи се“ можем да назовем и част от средната класа.
В низшата класа влизат: наемниците в промишлеността и селското стопанство, в сферата на услугите, мениджъри от ниско ниво, редови научни сътрудници, част от учителите и преподавателите във вузове, занаятчиите (доколкото ги има днес), редовите дейци в културната сфера, част от медиците (младши персонал), редица близки групи със сходно социално-икономическо положение. Склонен съм да включа в същата категория и всевъзможните лумпен-пролетарии.
Заетите в сферата на услугите (включително обществения транспорт) се обособяват отделно от производствените работници (промишленост и селско стопанство). Техният дял в съвременното общество е твърде значителен. При това смятам отрасли като здравеопазване и култура за категории със специфична роля.
Мисля, че именно работниците от сферата на услугите като най-активни в света на съвременния капитализъм могат да бъдат потенциален революционен авангард. Но като такъв те биха се изявили само при взаимодействие с онази част от средната класа, която е заета в областта на информационните технологии и комуникациите.
СРЕДНАТА КЛАСА представлява опора както на капиталистическата система, така и на фашистки и полуфашистки режими. При все това, в условия на криза, определена част от тази категория напълно може да изиграе ролята на разрушител на съществуващия социалноикономически модел, за да изгражда егалитарно общество.
Средната класа се състои от: мениджъри от средния и висш ешелон, ръководни сътрудници на предприятия, еднолични предприемачи, дребни собственици на фирми, които нямат доходи, за да бъдат причислени към „висшата класа“, високоплатени наемни работници от производството и услугите („работническата аристокрация“), инженери и т. н. Мнозина представители на тази класа се занимават с интелектуален труд и административна дейност.
Наличието на сравнително многобройна средна класа дава разбиране за нееднозначността на класовата структура на обществото, но и позволява да осъзнаем факта, че противостоенето на крайните полюси продължава да съществува в съвременния свят. При това отслабването на социалната защитеност на широки слоеве от населението ще прави явлението „класова борба“ отново забележимо.
ВИСШАТА (имотна) КЛАСА включва ръководството на едрите фирми, корпорации, производствени предприятия, парламентаристи, лидери на официални бюрократични профсъюзи и политически партии, членове на правителства. Към същата класа има основание да причислим и високоплатените спортисти, шоу-звезди и професионални военни.
Не бива да забравяме, че макар низшите класи да се намират в най-неизгодното положение в социалната стълбица, те притежават вътрешна йерархия. Представители на дадена социална категория не стават автоматично носители на т. нар. „класово съзнание“ и до голяма степен тъкмо тяхната лоялност към съществуващата система отношения (заедно с лоялността на средните класи) легитимира съвременната капиталистическа световна система. Често именно надъханите с консервативни религиозни предразсъдъци части от низшата класа застават на пътя на революционно-социалистическата част от обществото: например, полуфашисткият режим на Хуан Перон в Аржентина се е опирал на работниците.
В същото време различните „низши“ професии се намират на различно разстояние от средната класа. Най-добре платените от низшата класа хора преминават към средната класа, макар и формално, понеже по социални функции и по ролята си в обществената йерархия те пак остават експлоатирани наемни работници. Така положението им е двусмислено и то зависи от размера на получаваната заплата.
Промишленият пролетариат, породен от капитализма в условията на индустриалната цивилизация, надали е бил априорен носител на антикапиталистическата идея, но е изпълнявал по-скоро стабилизираща функция в индустриалния капитализъм. Показателно е, че най-силните антикапиталистически движения през първата половина на ХХ век регистрираме в Русия и Испания, където мнозина трудещи се са се намирали в състояние на преход от селячеството към промишления пролетариат.
Отделно искам да отбележа, че лумпените, най-вече безработните, са изключително възприемчиви към националистическа риторика, особено към демагогските разсъждения, че „гастарбайтерите са виновни за липсата на работни места“.
Относно средната класа, вътрешната ѝ йерархия се определя преди всичко от дохода, тъй като представителите на тази класа могат да не притежават никакви властнически пълномощия. По-висок доход – по-лоялно отношение към съществуващата система. Но в процеса на обедняване и загуба на социалните гаранции става или революционизиране на самосъзнанието в тази категория, или обратното – хлътване в консерватизъм, подкрепа на идеята за „силна ръка“ в държавата, особено ако претендентите за „силна власт“ използват антипазарна риторика.
Понятието „дребна буржоазия“ според мен е несъстоятелен термин, въпреки че с него добре се описват низшите и средни слоеве на средната класа.
Висшите класи също така изобщо не са еднородни. Например, различаваме управляващ политически елит, финансово-икономически елит, партийно-профсъюзни върхушки и „бездейна класа“. Всяка подгрупа има свои специфични функции, в дъното на които е стремежът, явен или неосъзнат, към запазване на статуквото.
Под „бездейна класа“ разбирам всевъзможните представители на развлекателната сфера, шоу, спорт, които от една страна паразитират върху средната и низша класи, но от друга създават илюзията за лесна социална мобилност.
Две думи за политиците и профсъюзните лидери.
Целта на всеки политик е властта, без значение какво декларира пред обществото, дори без значение от личните качества. Самото пребиваване във висшите ешелони на властта категорично подчинява партийния функционер на логиката на световната система.
Лидерите на „жълтите синдикати“ до голяма степен са отговорни за това, че днес ролята на профсъюзите се сведе до съглашателство и подкрепа на капитализма и държавността, изгубвайки революционния си заряд. В началото на ХХ век на такива „жълти“ формации се противопоставяха класовите работнически организации, сред тях и анархосиндикалистките, но те бяха разгромени през 20-те и 30-те години на века. Сегашните профсъюзи в очите на левите активисти са изключително консервативни и контрареволюционни сили. И не без основание – „жълтите профсъюзи“, преднамерено или случайно, осуетяват възникването на истински боеспособни класови работнически сдружения.
Има още няколко категории, които излизат вън от рамките на основната класификация.
Журналисти: всеки от тях може да бъде както оръдие на властта, така и нейна опозиция, дори радикална, като тази им функция не зависи от нивото на доходите, понеже медийните дейци поначало са по-свободни в действията си.
Практикуващите свободни професии и кооператори: това са самозаети в пазарни условия хора. Може да се каже, че те експлоатират себе си, самоналагат си определени задължения, а не се подчиняват на работодатели.
Военнослужещите на срочна служба определено принадлежат към експлоатираната част от обществото, но са и преки изпълнители на волята на елита. При това те се намират в йерархични отношения помежду си. Тази обществена категория обикновено не е ангажирана да изпълнява производствено-имуществени функции.
Двусмислено е положението на полицията и специалните служби. Основното им предназначение е да опазват режима. Но от друга страна, те се борят с породената от системата криминална престъпност, от която страдат непосредствено низшите и средни класи. Да не забравяме, че голяма част, ако не и всички антиобществени деяния ще изчезнат, когато бъдат изживени пазарните отношения и отменени държавните институции.
Свещенослужителите: повечето от тях изпълняват сходна с полицията охранителна функция. Но в същото време оказват известна психологическа помощ на вярващите, като във връзка с това нерядко стават носители на опозиционни на властта и капитала настроения, въпреки че подобна опозиция може да се изяви под формата на радикален фундаментализъм и със стремеж към установяване на крайно реакционна власт – теокрация.
Студентите: макар мнозина революционери да са тръгнали от студентските среди, тази категория включва представители на всички основни класи. Заради това студентите се оказват безсилни против капиталистическата система, протестите им от 60-те бяха лесно асимилирани от системата. Превъзнасянето на студентите като революционна сила се превръща в апологетика на „бунта заради самия бунт“. Именно този тип безопасен за капитализма и държавата протест критикува екоанархистът Мъри Букчин в книгата си „Социален анархизъм или анархизъм като начин на живот: непреодолима пропаст“.
Една трезва оценка на социалната структура, на интересите и настроенията на различните категории може да съдейства за разпространяването на анархическата мисъл. Трябва да се вниква в това с какво живее обществото и неговите съставни части. В периода 1900-1930 г. анархизмът е бил масово явление, защото правилно е реагирал на предизвикателствата на времето си. Сегашните анархисти по същия начин следва да се стараят да разберат как именно и в какво днес се състои противопоставянето между труда и капитала. Догматичните разсъждения просто върху факта, че има такъв конфликт няма да доведат до нищо полезно.
Бессмертный К. С.
превод със съкращения: Николай Теллалов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *