Септември 1923-та

печат
Кризата на капитализма в първата трета на ХХ век беше една от най-сериозните. Тя доведе до Първата световна война (1914 – 1918) и последвалият икономически и финансов крах през 1929 – 1933 г. Работническата класа на Европа не можа да превърне създалата се революционна ситуация в Социална революция. Вместо нея, по различни пътища, под разноцветни знамена и в различен контекст, континенталният европейски капитал намери спасение в държавния капитализъм и съответстващите му диктатури. Първа беше болшевишката в Русия (1917 – 21) следвана от фашистката в Италия (1922). По-късно се появиха диктатурите на Салазар в Португалия (1926), на Хитлер в Германия (1933), на Франко в Испания (1936 – 1939). Те вкупом от своя страна спомогнаха за установяването на фашизоидни диктатури в ред страни на предвоенна Европа и на сталиноидни – в следвоенна, предимно в Източна и в Централна Европа.

У нас, катализатор на тази кризата през 1923 г. беше 9-тоюнския преват срещу Александър Стамболийски. Самият негов режим също беше следствие от тази криза и първите му удари бяха насочени срещу нас анархистите (закона срещу разбойниците от 1922 г. и ямболската кланница на следващата година). Въпреки това, когато българската монархия и буржоазия извършиха своя преврат срещу дребната селска буржоазия, нашите приятели първи се опитаха безуспешно да мобилизират селяните, работниците и редовите членове на БЗНС и БКП за отпор (в Килифаревското въстание от юни 1923 г.) Така опитът да се постигне “единен фронт ОТДОЛУ” претърпя провал, поради политиката на върхушките на двете партии.

Изпускайки силата на спонтанността и на изненадата, без каквито и да са шансове за победа, Москва със закъснение от два месеца, даде парола за въстание на една партия (БКП), оглавявана от опортюнисти и нейни агенти, които никога не са имали революционна готовност, стратегия, тактика и организация. Това пролича от хода на “въстанието”, резултатите от него и мизерното поведение на “вождовете” му. Кървавата сметка от тази авантюра на Коминтерна беше платена от тия, които не откликнаха през юни на апела за революционно единодействие отдолу и най-вече от селата, където бяха бързо угасените огнища на разпокъсаните бунтове. Продължение на тази политика на “петата колона” на Москва бяха още по-кървавите събития през 1925 г., в които ние изгубихме най-бойките си хора.

Гео Милев е прав, когато възпява стихията и спонтанността на въстанниците, върху чиито трупове и кости продължават да паразитират наследниците на хитреци и подлеци, които се измъкнаха, като “мокра връв” през Югославия или по канали за СССР. По неуточнени сведения, там намериха убежище около 3000 души, сред които, освен “тесняци”, имаше и не малко земеделци и наши хора. От тях, от куршуми в тила и в Сибирската каторга загинаха 2/3, тоест около 2000, а останалите 1000, начело с Димитров, Коларов, Червенков и други “бойци от тихите фронтове” бяха вербувани от ГПУ (бившата Че-Ка) и след 9.9.1944 г. – назначени на власт, заедно с бивши партизани, затворници и настоящи лумпени, превръщайки се в полицейски гръбнак на сталинската диктатура, която наследи фашизоидната монархия. Останалото е известно.

Георги Константинов

Нощта се разсипва във блясъци

по върховете.

Слънчогледите

погледнаха слънцето!

Зората от сън се

пробуди

сред гръм от картечници:

От далечните

склонове

— удар след удар —

заплющяха

луди

куршуми — олово.

Топове

като зинали слонове

зареваха…

Трепет и страх.

Слънчогледите паднаха в прах.

Из поемата „Септември“ на Гео Милев

Остави коментар

  • изводите от „малката гражданска война“ у нас (която само по времетраене е малка) от семтември 1923-а не са направени.
    Нещо повече – още на ниво образователна система СЕ ПРЕЧИ на хората да се приближат до позиция на вадене на поуки от онова време.

Вашият отговор на Шаркан Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *