Шашмарендум

печат
Мина и отмина. Голяма врява с големи приказки преди, рехаво изпълнение в самия „велик за демокрацията ден“, проточило се мълчание на ЦИК след него – и практически пълна липса на интерес след три дни. Задълбочени анализи на резултатите липсват. Хвалбите на политиците, че са спечелили, и хленчовете на други политици, че „народът загуби“, не ги броим за сериозен анализ.

Медиите не стигнаха до очевидното и простото: не става дума за компетентност, а за изразена от избирателите готовност да понесат последиците от взетото решение.

В деня след референдума ЦИК до последно мълча за активността, което не се стори подозрително на политиците.

Дилян Благов, футуролог от клуба „Иван Ефремов“: „целта на инициаторите на този политически цирк, в който нямаше голямо значение кои отговори преобладават, беше само и единствено БСП да спечели точки пред ГЕРБ и въпросът да се прехвърли в НС, където да го дъвчат до изборите. Единственото, което имаше значение за политиците, беше надхвърлянето на границата от 20% гласували, и те го постигнаха с общите усилия на двата лагера. Единственият начин политическият елит да загуби, беше границата да не бъде премината. Заслушайте се и се зачетете в изводите, които се опитват да ни пробутат от всички политически лагери, и ще видите, че почти никой от тях не струва и пукната пара“.

За цирка гражданите платиха между 12 и 30 милиона лева. Колко точно – няма да ни кажат.

Слабото участие в референдума – това е важното, но именно политиците отбягват да търсят задълбочени обяснения. Сто процента активност имаше единствено в Пловдивския затвор. В 15 области на страната (от общо 29) участието бе под граничните 20%, при обща активност на ръба. За поминъка си гласуваха по-масово в районите на АЕЦ (и Белене) и около районите на големите топлоелектрически централи. Нямаше сериозна разлика по възраст, образование, пол, местоживеене (град или село).

Избирателите не пожелаха да вкусят поднесеното им блюдо, наречено „пряка демокрация“. Защо?

Ако беше протест срещу измамата, биха отишли и пуснали бюлетина, толкова преднамерено невалидна, че да не позволява „тълкувания“ от страна на политиците, техните клиенти и лакеи. Да е ясна като въшка на чело! За съжаление, това не се случи. Официално, невалидните бюлетини са едва 1,44% (0,98% в Пловдив – град и 3% в Кърджали).

Обикновен непукизъм, апатия? Надали – става въпрос за сметки, които ще плащат. Безразличие тук могат да си позволят само онези, чиито доходи са високи и стабилни. Или съвсем бедняците, най-необразованите поради своята мизерия, които заявиха: „референдум за тока ли? Ние сме на дърва, въглища и свещи! Без нас“.

По всичко личи, че вярното обяснение е трето: основната маса негласували осъзнават, че реално нищо не зависи от тях. Това е позиция на спотаен гняв. Докога ще се спотайва?

Хората виждат, че инициативата за референдум не им принадлежи – законите на теория допускат случване на народен вот „отдолу“, но на практика оставят нещата в ръцете на партиите – съставната част от държавната система, която упражнява властта, за да я осребрява в полза на обръчите и корсетите от фирми. Щом референдумите у нас се спускат „отгоре“ като мероприятия на политическата класа, откъде доверие към допитването?

Откъде доверие към референдум, който законодателите лишиха от задължаваща за държавните институции сила?

Откъде доверие към референдум, чийто въпрос управляващите формулираха толкова двусмислено?

Откъде доверие към мероприятие с толкова висок праг на активност и 800 000 чудодейно изникнали в последния момент избиратели в списъците?

От друга страна, 1 405 000 души се включиха в цирка. Кой по вътрешно убеждение, кой от лоялност към политическа сила, кой само за участие, кой за да опонира на несимпатична му партия. И от тях 852 хиляди отвърнаха с „ДА“ – и този техен вот сега може да се тълкува поне по два начина, скоро ще го видим в парламента. Положителният вот доминираше навсякъде по страната – къде повече, къде по-малко.

Какво искаха тези хора? Основно две неща: по-евтин ток и нови работни места. Уви, реалността е попарила надеждите им предварително. Цената на тока за крайните потребители не се определя от производителя – тя зависи от държавния регулатор и от посредниците, собствениците на преносните мрежи, в които загубите варират от 15% до 30% по силата на природните закони. Тези загуби биха били значително по-малки, ако енергетиката се гради по децентрализиран модел, но това предполага друг тип социално-икономически отношения, за да има максимално полезен ефект. Именно посредниците надуват цената двойно – така е навсякъде в Европа, която все ни поставят за пример. Цената ще се надува независимо от характера на източниците на електроенергия – ядрени, класически или „зелени“. Особено при „зелените“ мощности, за които собствениците настояват за компенсация (и я получават!) на инвестициите чрез високи изкупни цени.

Работни места? Работните места намаляват обективно – автоматизация. Говорете за намаляване на работното време, говорете за разпределение на благата, повече насочено към индивидуалните потребности! Не се вкарвайте в рамките на сценария, според който се гърчите на сцената на своя живот! Макар че богатите не се гърчат – системата е максимално благоприятна за тях, дори и при високи данъци – срещу тези данъци те получават защита от държавата да задържат богатството си, независимо как са го придобили, получават улеснение да го умножават за сметка на останалото население. В Европа било различно? Не, не е. Вдигането на пенсионната възраст е сигурен белег, че работните места се съкращават, че работодателят иска да изстиска всичко от опитния си работник, а държавата да си спести плащането на пенсия, на вноски изтръгната от джоба на същия човек, докато е бил трудоспособен. „Зелените производства“ също не спасяват положението – те се нуждаят от различна инфраструктура, а това е инвестиционен риск, който бизнесът не иска да поема. Кълбо от противоречия, нерешими проблеми, множество пътища към една и съща задънена улица – пределът на възможностите на капиталистическата система.

Преминалият референдум има добра и лоша страна. Добрата е, че необходимостта от преки граждански инициативи става все по-очевидна; пролича също така омразата на управниците към пряката демокрация. Лошата е, че намесата на политическия елит, зад който стоят бизнесгрупировките, превръща всяко народно начинание в част от проблемите, макар да се поднася като инструмент за преодоляването и решаването им. •

Редколегия СМ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *