Следизборно – предизборно

печат
free_elections_1240785_fmtУповаващите се на избори бурно се възмущават от „миграцията“ на депутати от една парламентарна група към друга, или, по-прикрито, превръщането им в „независими“, които пък стават „балансьори“ – и то надали единствено в името на идеята, а за да гласуват за онази партия, която им е обещала повече облаги.

Наистина, от гледна точка на пропорционалната изборна система, ситуацията е скандална. На дадена партия са се доверили определен брой хора, депутатът „носи“ хиляди гласове. Преминавайки в друг отбор, той ги пренася, без да ги е питал, в подкрепа на друга кауза, ако изобщо може да говорим за кауза, различна от личното и тясно партийното облажване от властта (медиите скоро пак говореха за депутатските годишни спестявания).

Тогава, казват реформаторите на свещената крава „избори“, нека системата бъде мажоритарна.

Проблемът обаче не изчезва. Мажоритарната система обезсмисля партийните фракции в парламента. Смисълът й е депутатът да защитава интересите на населението от избирателния си окръг. Само че за него са гласували ЧАСТ от гражданите, на теория харесали изборната му програма, тоест обещанията, които на практика не се знае дали ще изпълни.

Ако депутатът би бил избиран с консенсус, тогава може да твърди, че изразява мнението на цялото население от избирателния район. Трудното тук е, че дори негови идейни съмишленици не са в състояние да изберат човек, който ще взема решения от тяхно име по най-широк кръг от въпроси.

Именно тук е порочното на представителната „демокрация“. Казват, че „ако не гласуваш, значи оставяш други да решават вместо теб“. Но и когато гласуваш за депутати в парламента, пак става същото – посочваш лицата (да не кажем „мутрите“), които ще вземат решения вместо теб. Минимална разлика. Ако избраникът обаче върши неща, които не ти харесват, избирателю, той винаги ще те затапва: гласувал си за мен, трай и търпи! До следващите избори.

Избори, както виждаме, се получават чак когато на партиите им скимне. Протести, митинги, кризи – не, народът нека вика, последната дума обаче е у неговите „представители“.

Хайде тогава да учредим „граждански контрол“? Хайде бе! Ще избираме свои представители да надзирават предишните представители. Едно на ръка, че контрольорите се излъчват по мъгляв механизъм, и второ – а кой ще контролира тях? Създаваме една усложнена система на взаимен надзор, която блокира функциите, изпълнявани криво-ляво и от сегашната система. Ясно, изпълнявани зле, затова е умуването „как да заработи по-добре“. Обаче с надзорници над надзорници над представители на представителите НЯМА да работи по-добре. Най-малкото ще получава оправдание ДА НЕ работи, понеже контрольорите волно или неволно повече ще пречат, отколкото да помагат.

Значи идеята за мажоритарни представители, избрани с общо съгласие, е по-добра все пак?

По-добра би била, ако представителят е издигнат по съвсем конкретен въпрос, по-точно – НАТОВАРЕН от населението от дадена териториална единица да ги представлява във взимането на решението по точен и ясен проблем – например относно здравеопазването. Тогава гражданите ще изберат човек, който ще свърши нужната работа, без значение на идеологията му, а даже и професионализма, но най-вече – по репутацията му да си държи на думата и да умее да обобщава желанията на хората – и то не като си ги измисля, а като изслушва тези желания. Така и контролът е лесен: гледате предаването по телевизията и преценявате доколко представителят държи на обещаното пред избирателите.

Когато решението е прието, мисията на представителя е изпълнена, хайде у дома. Дали решението става задължително за изпълнение, или минава през процедурата за одобрение от населението – това е въпрос на избор на самите граждани. Важното е, че вместо недосегаемото и самодоволно „Народно“ събрание, получаваме истинско Събрание на делегати. То работи по някаква конкретна задача или проект, а щом свърши възложената му работа, прекратява дейността си. Би отнело седмици или няколко месеца, но не и години. Ако в събранието се оформят идеологически и далавераджийски фракции, ако те противоречат на заръките на избирателите, тогава наблюдаващите заседанията граждани решително и тутакси ще отзоват издънилите доверието представители. В мащаба на цялата страна такова Събрание би се занимавало само с онези проблеми, които не търпят разделяне на подзадачи от местно значение. С местните задачи се занимават по-малки Събрания в рамките на една област, окръг, град, квартал. В едно село обаче няма нужда от делегати, всички заинтересовани от даден проект граждани се събират и решават.

Всичко описано е модел, който си има име: ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ – защото всичко решено от събрания на делегати минава окончателно одобрение на местен или по-широк референдум.

Има и още едно име: ФЕДЕРАЛИЗЪМ – защото никоя от общините не нарежда на другата какво да прави, а общият план по изпълнението на някакъв проект търпи локални варианти, така че само тези, които ще носят последиците (добри или лоши), да имат думата.

Само в тези условия няма пречки пред идеала „от мен зависи как ще живея“. Само така „ти решаваш, не някой вместо теб“.

Ето за това си струва да се води някаква борба, за нищо по-малко.

За да не бъде опорочена описаната система още в началото си, както порочно беше проектиран и задействан „преходът към демокрация“ преди 25 години, нужно е фактическо социално равенство. Иначе и занапред решаващо предимство отново ще имат господата с парите, с привилегиите, те ще пращат своите „агитатори“ с големите юмруци и кухите глави. И така отново, въпреки електоралните циркови представления и идиотщини „задължително гласуване“, пак никой нищо няма да решава сам, вместо него ще решават и ще го карат насила да изпълнява шепата олигарси, бюрократи, политици – с една дума мутри. •

Николай Теллалов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *