Слово за Кръстьо Хаджииванов

печат
Уважаеми близки, приятели и другари на Кръстьо Хаджииванов,
На днешния ден, 27.06.2012 год., се навършват 60 години от гибелта на поета анархист и бунтовник, нашия обичан другар Кръстьо Г. Хаджииванов. Днес аз ще ви говоря за него, или по-точно ще ви представя документи, виждания и отношение към него. Ще ви представя също и един документален видеозапис от 1998 год., както и присъствието на тогавашния вицепрезидент Тодор Кавалджиев. Във филма ще чуете различни мнения, различни изказвания и затова сега ще бъда кратък – започвайки от фактите, настъпили след 10.11.1989. Ще моля лицата, които нямат търпение, да си отидат – без да пречат на другите, които искат да чуят истините и фактите за Кръстьо Хаджииванов!
След завръщането ми от 40 години емиграция, аз продължих дейността си като анархист – да разпространявам писмено и със слово идеите, за които съм страдал и живял. Първото ми задължение към загиналите в борбата срещу диктатурата, насилствено наложена от БРП (к) и БКП след 1944 год., е изграждането на мемориала на брега на Струма, в землището на с. Чучулигово, Петричко – на предполагаемото лобно място, където е загинал Кръстьо Хаджииванов. Барелефът е на скулптура Крум Дерменджиев от Благоевград, а архитектурното оформление на архитект Кръсто Павлов. Всяка година на това място се събираме негови близки и верни другари, приятели и почитатели, отдавайки почит и уважение към загиналия поет.
Но, управляващите в град Сандански не се промениха – те само като хамелеони променят окраската си, съобразявайки се с политическите нрави. Или както народът казва: „Вълкът козината си мени, но характера – не!“ Така санданските последователи на Сталин не са забравили заветите на вождовете си – любовта към Партията-майка да бъде по-голяма от любовта към майката, която ги е родила.
На основание на морозовското възпитание, санданските културтрегери създават фондации, дружества, партийки, от които се изхранват по време на криза, която е обхванала населението. Борците за власт са винаги готови да се катерят по стълбата на властта, великолепно описана от Христо Смирненски. На 13.11.2009 год. беше открит бюст-паметникът на Кръстьо Хаджииванов в Сандански. Откриването беше извършено със слово на кмета на Сандански – г- н Андон Тотев. Паметникът е направен по негово предложение, а решението – гласувано от Общинския съвет. Самият бюст е дело на скулптура Борис Крумов Дерменджиев, сина на бай Крум Дерменджиев. Бюстът точно отговаря на действителния лик на Кръстьо. Браво, Борисе! Ти си достоен наследник на баща ти!
Присъстваха четирима свещеника и викарийния епископ Данаил, който предаде поздравленията на Неврокопския митрополит Натанаил, чието име в последно време пълнеше страниците на вестниците. „За него се знае, че още като семинарист, е бил доносник на тоталитарната Държавна сигурност. Известен е сред духовните среди като „гръцки шпионин…“ (писано във в-к „Над 55“ от 12 до 18.4.2010 год., стр. 2). Освен божиите представители на земята, на откриването присъстваха поетите от фондация „Спартак“ – Евтим Евтимов, Борислав Владиков (братовчед на Кръстьо), Катя Ерменкова, съветникът в Общинския съвет и председател на фондацията Андон Андонов. В словото си, кметът описа Кръстьо като „мъдрец, голяма обществена личност, голям поет и българин“ и т.н. в такъв смисъл се изказаха и другите оратори. Нито един от тях не спомена – за какво се бореше Кръстьо, за какво пожертва той своя млад живот, кои са убийците му. На свой ред при водещия се записах и аз, като последен да кажа няколко думи – неизвестни за живота на Кръстьо. Моето изказване беше ръкопис в 2 страници. Още не прочел първата страница, се чуха викове: „Айде бе, тука има регламент!“, приканващи останали да се разотидат. Аз се отдръпнах и попитах водещия към кого трябва да отправя молба, защото възнамерявам да направя документална фотоизложба. Отговорът беше: „Към кмета Андон Тотев!
На 27.11.2009 год. писах молба до г-н Тотев относно: „Предоставяне на място за фотоизложба, посветена на поета Кръстьо Хаджииванов“. Писмото е препоръчано и до днес нямам отговор от кмета, който в предизборните си обещания заявява: „Ако бъда избран – ще бъда кмет на всички съграждани!
През 2007 год., в кафене-сладкарница „Лира“ в Сандански, присъствах на една среща, посветена на Кръстьо Хаджииванов. Водещ беше Андон Андонов, председател на фондация „Спартак“ в града. Поетесата Катя Ерменкова четеше стихотворението „Сибир“ от стихосбирката „Възкръснали песни“, издадена през 1998 год. като привърши с четенето, аз поисках думата и я попитах: „Г-жо Ерменкова, от кого е това стихотворение?“ малко изненадана от моя въпрос, тя ми отговори: „Ами от Кръстьо Хаджиимванов!“ „Не, госпожо!“ – отговарям й аз. „От Кръстьо е само заглавието и датата – останалото е измислица! Ако Вие ми докажете, че това е оригинала, то тогава ще клекна пред всички и ще поискам извинение“. Тя замълча, това беше отговорът й.
Иван, най-малкият брат на Кръстьо, стана и промърмори гузно и неразбрано: „Е, има малки грешки“. От направените справки с оригинала, заверени с подписа на Георги К. Хаджииванов, установих, че цялата стихосбирка „Възкръснали песни“ е изцяло преправена и изменена. След привършване на сбирката, излязохме. На няколко пъти се опитах да заговоря водещия Андон Андонов, но – напразни бяха моите усилия. Той всячески отбягваше разговор с мен.
Преди време, когато подготвях материалите за фотоизложбата, показах стихосбирката на поетесата Красимира Кацарска. Тя остана изумена, че редактор на стихосбирката е Ангел Маринов и веднага реагира с въпроса: „Той е сериозен!“ Да, той е сериозен, и всички останали критици са сериозни! Измамата е във Иван Хаджииванов, който предлага на литературни критици оригинала, но след това коригира стиховете – т.е. мнението на критиците не съответствува за прередактираните стихотворения във „Възкръснали песни“. В „Алманах Струма“, бр. 11 от 2004 год., на стр. 49 в рубриката „Времена и съдби“ е поместена статията „Орел с простреляни криле“ с автор БориславВладиков. Там е писано:„Анархистите от нашия Югозапад … полагат усилия да го (Кръстьо Хаджииванов) превърнат в свое знаме и всяка година на 27 юни, пред паметника на предполагаемото му лобно място, произнасят гневни речи срещу комунистите“.
В интерес на истината г-н Владиков трябва да знае, кои са анархистите в нашия Югозапад и че те не полагат никакви усилия да превърнат Кръстьо в тяхно знаме. Той е анархист, с анархистическо мислене, принципи и идеи, които той изразява и защитава в своята поезия. При визията, че „чуваше ледените стъпки на смъртта“, той загина достойна с гордо вдигната глава, както много други борци, станали негов достоен пример за следване. Затова той, Кръстьо Хаджииванов, си остава знаме не само за анархистите, но и за всички, които се борят против диктатурите – били те сталинска, хитлерова или тодор-живковска.
Нелепо е умишленото разпространяване на слухове около личността на Кръстьо. Неоснователно е твърдението, както и че е лъжа и клевета, че анархистите всяка година произнасят на 27 юни „гневни речи“ срещу комунистите. Срещу комунистите говори само Вано.
По-нататък в статията, Владиков казва самата истина, че „влиянието на анархо-комунистите е силно в Санданско-Петричкия район” и че „върху 14-15 годишния Кръстьо са оказали влияние анархистите Илия Щерков (вуйчо на Кръстьо), брат му Благой Хаджииванов, д-р Любен Янкулов, Никола Балджиев и др.” Вано, с добре измислената измама, заминава за Чехословакия, където се представя за неуморим борец за справедливост и свобода с маската на брат си, зад която скрива „истеричния смях на подлостта“. Той и днес болезнено изживява не убийството на брат му, а отказът на Партията да го приемат във военно училище – след излизането му от затвора. Тук болшевиките са сторили голяма грешка. Ако го бяха приели, то Вано щеше да бъде по-жесток от тези, които убиха брат му, причиниха сълзи, мъки и страдания на майка му и доведоха до лудост сестра му Веска.
На 17.10.1997 в рубриката „Разни хора“ (в-к „Струма“) пише: „Репортерско проучване на в-к „Струма“ разкри самоличността на „Парашутиста“… Братът на поета-анархист, убит на 27.06.1952 год. край Чучулигово, направи светкавична кариера, но не благодарение на паметта на Кръстьо Хаджииванов, а от благодарност, че като лидер на син клуб „Джамията“ в Благоевград, провали опонента на депутата Ил. Попов – д-р Бащавелов. Обявеният за благоевградски парашутист, бъдещ консул в Прага… няма и елементарна подготовка за дипломатически пост… потвърдени са и фактите, че той няма нито подходящо образование, нито подходящ стаж и определението „Парашутист“ е логично… той сам поискал топлият щат, тъй като е живял в Чехия…

Още незаздравяла раната да стане офицер на болшевишката система, сега се открива нова рана – отказ да бъде пратен консул в Прага. Навсякъде той крещи и плаче, доказва с писма и изявления, че във СДС половината членове са лумпени или сътрудници на ДС.„Провокациите бяха постоянна задача на ДС… да ни дискредитират и елиминират. Така се случи с мен през 1997 год., когато бе осуетено заемането на предложен ми дипломатически пост („Орлови песни за свободата“, София, 2006, стр. 9)“.
На 14.10.2005 год. Иван Хаджииванов присъства на „Мелнишките вечери на поезията“ в град Мелник. Той се отправя към писателя Валентин Караманчев и го моли да прегледа стиховете на брат му от стихосбирката „Възкръснали песни“, както и недовършения роман на Кръстьо и да се изкаже по тях. В отговар Валентин Караманчев му казал: „Слушал съм за теб, ти наистина си луд и маниак, който вместо да „изпишеш вежди, избождаш очите на брат си“, ти си човек, който в нищо друго не можеш да се реализираш и си въобразяваш, че със брат си нещо правиш! Ти изобщо писал ли си някога? И какво разбираш?“. Обиден от отговора, Иван се връща на масата при приятелите си, които с възмущение казват: „Такъв идиотизъм не можем да разберем!“ Към тази констатация, аз ще прибавя друга: „Куче, което не знае да лае, само вкарва вълка в кошарата!“ Вълкът е вече вътре.
За 44-годишнината от гибелта на Кръстьо разпратих покани за участие в това мероприятие, включително и до брат му Иван. В момента той прави ръкописни поправки в текста. Там, където съм писал „Убит на 22.06.1952 год.“, Иван допълва в скоби: „Без веществени доказателства“?!?!
Като организации, от името на които се канят, Иван допълва: „СДС, ВМОРО, КЗНИ, НС – БЗНС + ДП и Антикомунисти“. Накрая се подписва: „Коректор: брат на Кръстьо. Подпис“.

За 55-годишнината от гибелта на Кръстьо, инициативният комитет „80 години Кръстьо Хаджииванов“ кани за поклонение „на родното ни знаме“ – онова знаме, което убийците носеха на фурашките и левия ръкав при убийството на Кръстьо и на хилядите жертви като него. С това знаме на челата след освобождението от турско робство бяха избити: Стефан Стамболов, Димитър и Петко Д. Петкови, Александър Стамболийски, Никола Петков и много други. Всички злодеяния, извършени в името на народа и интересите на България. Позор! Позор! В инициативния комитет е определен за председател Евтим Евтимов, а за организационен секретар – Иван Хаджииванов. При отпечатаната вече покана Иван е забравил нещо много важно – затова ръкописно е добавил: „ ^ панихида за Кръстьо, за близките и жертвите“. На страница втора е поместена фотография на брат му Кръстьо, а до него – тази на Евтим Евтимов като „жертва“. Под портрета са добавени 4 стиха: „На едно ли земно сборище във теб заклеваха ни лудо. Обявиха те за чудо, но оказа се чудовище“.
Във в-к „Струма“ от 21.2.2007 год. е дадено съобщение за издаването на книгата „Под звездни мисли“ на убития преди 55 години поет Кръстьо Хаджииванов. „Заради инакомислието си след 9-ти септември 1944 год. е пратен във ТВО, бяга от лагера и става горянин“. Тези твърдения са абсурдни, несериозни и изопачени.

  • Кръстьо Хаджииванов не е само инакомислещ, а той е – точно казано – анархист.
  • Кръстьо Хаджииванов никога не е бил в ТВО, а бе пратен в Трудови войски.
  • Кръстьо Хаджииванов не бяга от ТВО, тъй като не е бил там.
  • Кръстьо Хаджииванов не е бил горянин, защото горянското движение е разгромено през пролетта на 1948 год.

Послепис

Сълзите на майката

„… Неделя след обяд е. Едва намерили време да се поздравят един друг, вниманието им е привлечено от силен шум на мотор. Благой отива да провери и бързо се връща, казвайки възбудено на всички… Имаме дошли и други гости. Какво хубаво семейно събиране. Зад него, млад, строен, хубаво изглеждащ мъж във военна униформа, протяга ръка и един по един започва да отвръща на поздравите. Щом е забелязан от Веска, лицето й се изкривява от страх, със поглед изпълнен със ужас и паника. Тя тича зад столовете, след това, решавайки, че не е сигурно, изтичва при най-големия си син и се притиска о него. Младият син, във блестящата си униформа, протяга ръка, приближавайки се към майка си и разбирайки страха й, казва: „Мамо, мамо… това съм аз, Благо. Не се плаши… това съм аз, Благо!“ Веска прави гримаса със ужас в очите. За нея, докарана до полудост от мъчения, високият униформен мъж не е нейният син, а Дженгов – той идваше да продължи мъченията й. „Не, не, не… Аз нищо не знам!“ Между леко отворените пръсти можеше да се види ужасеният поглед в очите й, които се бяха върнали от ада! …(„Истинска история“ от Георги Хаджииванов, стр. 74).

„При посещението ми в България през 1983, със разбито сърце от майчината болка, придружено със опит да сподави плача си: „А-а-а-а-х, Георги, Георги… Те ни унищожиха, Георги, унищожиха ни“.

А-а-а-х, беше изречено с такава майчина болка, която може да разкъса сърцето ти на парчета.

„Те ни унищожиха, Георги, те ни унищожиха, сине!“ Задавена от вълнение, тя повтаряше: „Те ни унищожиха, Георги, напълно ни унищожиха!“ Бавно тя повдигна треперящи ръце и с двете длани се опита да скрие свободно падащите сълзи.

Ако убийците им имат и капка съвест, трябва да заровят главите си от срам!“ (Истинска история, стр. 176).

Благодаря на всички ви за вашето присъствие на този ден! И до нови срещи!

(Слово на архитект Кръсто Павлов, произнесено на27.06.2012 год. в зала „Изкуство“ на Регионалната библиотека „Димитър Талев“ в Благоевград)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *