Слово за Васил Икономов

печат
ПРОИЗНЕСЕНО НА ГРОБА МУ В СЕЛО БЕЛИЦА

За пръв път чух името на Васил Икономов, когато бях ученик във Велинградската гимназия. За него с особено голямо уважение често ми говореше Георги Попгеоргиев (Гьоре Попов), един от най-смелите, твърди и праволинейни анархисти в Чепинския край.

Когато дойдох за пръв път тук през 1985 година, на това място до паметника говори Христо Колев – Големия. Ние слушахме с интерес разказите на стария ветеран, защото той е бил инициатор за намиране на живи свидетели на смъртта на Васил Икономов, той е инициатор за намиране на гроба му, както и за поставянето на паметника.

По-късно го замести Малкия Христо Колев.

В разказите на двамата, в написаното от Георги Жечев и Георги Хаджиев личи възхищение от личността, характера, смелостта и деятелността на Васил Икономов, на чийто гроб сме се събрали да отбележим 87 години от неговата гибел.

Васил Бончев Икономов е роден на 9 август 1898 година в град Айтос. (Дълго време мислехме, че годината е сгрешена, че е по-възрастен). Баща му е пощенски служител, майката – учителка. Имал е сестра Славка.

Като дете живее в Айтос, Стара Загора, Пазарджик и София.

През 1915 г. завършва Втора мъжка гимназия в София с отличен успех.

През 1917 г. е взет в Школата за запасни офицери и оттам е изпратен на фронта отначало като школник, след това и като офицер. На фронта си спечелва известност на отличен стрелец.

След края на войната се записва да следва в Юридическия факултет на Софийския университет.

Отвратен от войната и военщината, ужасен от мизерията на народа, той търси среда за проява на жизнената си личност. През 1919 г. се запознава с Михаил Герджиков и се присъединява към анархистическото движение. По това време е създадена ФАКБ. Икономов работи седем години за движението.

Васил Икономов играе важна роля за изграждането и укрепването на безвластническото движение. Той е съпричастен към издаването на вестник „Пробуда“ с главен редактор М. Герджиков (1919-1920), орган на наскоро основаната ФАКБ, и към вестник „Анархист“ (1920-1922) с главен редактор неговия приятел Георги Жечев. Вестникът се разпространява нелегално.

За снабдяване на Федерацията с книгоиздателство, печатница, материали, оръжие и т. н. Икономов става привърженик на експроприацията. Привърженик е на нелегалните преки действия и революционния терор, мотивиран и винаги свързан с нуждите и интересите на организираното анархистическо движение.

Трябва да се отдели особено внимание на тероризма на Икономов като разбиране. Той не може да не бъде свързван със сгъстените, бурни и съдбовни събития през последните години от живота му: Първата световна война, Октомврийската революция, Владайските събития, приемането от Земеделското правителство на „Закона за изтребление на разбойниците“, насочен срещу анархистите, Ямболските събития, когато на 26 март 1923 г. са избити 25 анархисти (анархистите са против обезоръжаването на народа), Деветоюнският преврат и фашизирането на България при Сговора и фашизирането на Европа, Септемврийското въстание.

През този период не само Икономов, а почти цялото движение прилага на практика терор, експроприация, въоръжени акции и демонстрации, сблъсъци с полицията, отмъщение на полицаи, прокурори, съдии, фабриканти…

Известни са няколко терористични акции, свързани с името на Васил Икономов:

На 21 май 1921 г. по време на тютюневата стачка в Кюстендил е застрелян Александър Греков заради противопоставянето му на стачниците. Греков е един от лидерите на фашистката организация „Народен сговор“, директор на Сдружението на тютюневите експерти и главен редактор на вестник „Слово“.

На 8 юли 1922 г. е убит Пано Чуклев заради наглото му държане към стачкуващите тютюноработници от Кюстендил. Чуклев е един от директорите на тютюневата фирма „Ориент табако“ и бивш градоначалник на София.

През 1922 г. е разстрелян главният надзирател на Централния софийски затвор.

През 1924 г. е убит стрелчанският богаташ Александър Гуджев.

На 14 април 1925 г. четници от Копривщенската чета нападат колата, с която пътува цар Борис III.

През месец май 1925 г. е нападнат военен конвой между Стрелча и Копривщица. Товарът от храни е взет от четниците.

Тук може да се посочи и убийството на проф. Никола Милев от Желю Грозев и

Георги Шейтанов, близки приятели и съидейници на Икономов. Проф. Милев е виден сговорист, идеолог на фашизма, директор на фашисткия ежедневник „Слово“, създател на фашисткия Закон за защита на държавата.

Да споменем и убийството на Околийския началник на Ловеч Тифчев (Кърджи Осман) от Васил Попов – Героя и Тинко Симов и за забоденото върху шапката му писмо: „Пътнико, плюй върху този труп и отмини! Иди в близкото село и кажи, че тук е паднал убит от революционери най-големият злодей и садист на страната ни Николай Тифчев – Кърджи Осман. Пукотът на нашето оръжие го смъкна завинаги от жизненото поприще. Нека ехото на карабините и воят на дивите зверове в унисон със зимните бури се носят из пусти дъбрави и пеят тъжен реквием над самотните гробове на скъпи другари, паднали за великия идеал на роба!“

В същото време има анархисти, които мислят, че трябва да се работи върху съзнанието на трудовите маси, да се популяризират анархистическите идеи между хората, да се опровергае мнението, че анархистите са терористи, ексаджии и разбойници.

Признавайки, че движението трябва да се масовизира, Икономов снове като Левски от село на село и от град на град, среща се с местните организации, подкрепя ги, но е против отказ от въоръжената борба. В онази груба действителност терорът е необходимо средство за защита на по-слабите и онеправданите.

Слушал съм от стари анархисти, че ФАКБ взема решение, свързано с тероризма. Какво точно е това решение, не знам.

След деветоюнския преврат комунистическата партия приема тактика на единен фронт със земеделците и другите леви сили в страната. Мнозинството от анархистите отхвърля Единния фронт, който е резултат от договорки и пазарлъци на централно ниво. Те са против борба за работническо-селско правителство. (Каква прозорливост са имали още тогава!) Не отхвърлят обаче единодействието по места.

Анархистите подкрепят Септемврийското въстание и дават жертви.

Васил Икономов е противник на Единния фронт. Известно е, че между него и Георги Шейтанов е имало конфликт на тази тема. Знаели ли са двамата за ролята на Коминтерна по отношение на въстанието? Ако въстанието е щяло да доведе още тогава до онова, което е в Русия, или това, което дойде у нас след 9. 9. 1944 г., нужно ли е било единодействие с комунистите и участие във въстанието?

Анархистите са се борили по-скоро срещу засилващата се реакция на Сговора. (Още преди въстанието Икономов е имал план да взриви министерския съвет.)

Васил Икономов участва в подготовката на Септемврийското въстание в Копривщица, но тя не въстава. Това негово участие не е проучено достатъчно.

Ако за участието на анархистите в Септемврийското въстание аз лично не съм завършил мнението си, за четническите и терористични действия след Деветоюнския преврат и след въстанието, те имат моето уважение и адмирация.

Те също са могли като Димитров и Коларов, а по-късно Кискинов, Ципорков и почти всички комунистически ръководители, да си спасят кожите като оставят озверелите фашистки шайки да тормозят народа. В този момент анархистите са на мястото си. На тях се уповават подгонените, застрашените. Към тях се обръщат за помощ Стамболийски (след 9 юни) и Цола Драгойчева (след 23 септември).

След разгрома на въстанието и последвалия терор до края на 1924 година Икономов действа като нелегален, заедно с няколко други анархисти в Средногорието. Една от известните им акции е ликвидирането на околийския началник на Панагюрище, който тормозел жените на четниците.

В началото на 1925 година към Икономов се присъединяват братя Тумангелови, Васил Попов – Героя и през март е сформирана Копривщенската чета. В нея всички, дори и няколкото комунисти, са противници на Единния фронт.

На 14 април 1925 година четниците от Копривщенската чета (Васил Икономов, Васил Попов – Героя, Нешо Тумангелов, Антон Ганчев и Нешо Мандулов) нападат колата, с която пътува цар Борис в прохода Арабаконак. Убити са ентомологът на царския музей Делчо Илчев и Петър Котев – организатор на царските ловни излети. Царят и адютантът му се измъкват невредими.

Има няколко версии за случилото се. Ще се спра на четири от тях:

„Несравнимият терорист скрои най-грандиозния план в историята на революционните движения: да залови като пленник царя и да иска като откуп прекратяване на терора и репресиите и освобождаване на политическите затворници“.

„Четниците не са имали за цел да се убие царят. Ако беше така, те са могли лесно да го ликвидират. Не, Васил Икономов е искал да залови царя жив, а не мъртъв и може би тъкмо затова той е успял да избяга“. (Публикации в „Нов път“)

Ето какво пише Николай Христозов в книгата си „По дирята на безследно изчезналите“:

„Не друг, а Васил Икономов гони царя в престрелката на Арабаконак“ – пише в писмото си Първан Попов. И по-нататък обяснява, че целта била не да бъде убит Борис III, а да бъде заловен жив и принуден да подпише указ за амнистия на всички политически затворници в страната. „За истинността на това се подписвам с двете ръце, защото го чух лично от самия Икономов, когото укривах през юни същата година“.

Тези редове, ако съдържат истината, биха могли да направят още по-изразителна картината на Арабаконашкото покушение. Към бягащия по обратния път смъртнобледен „владетел на българската корона“ можем да прибавим сега и сянката на преоблечения в офицерска униформа Икономов, който тича успоредно с него, притулен зад клоните и се мъчи да надвика пушечната канонада: „Стой! Няма да те убием! Дай политическа амнистия и ще те пуснем!“

Някои неща като че ли подкрепят истинността на едно такова твърдение. Убити са двама спътници на царя в непосредствена близост до него – а самият цар, главната цел на покушението, се измъква без нито една драскотина. Случайно ли са го пощадили куршумите? И дали нещо от думите на Икономов е достигнало до ушите му?

Свидетелят, който може да потвърди или опровергае това – самият Васил Икономов – загива още същата година. В една лятна лунна нощ той се къпе в реката край Белица и в мига, когато излиза на брега и тръгва към дрехите си, от ракитака пламва изстрел… Единствен, но смъртоносен“. •

К. Зяпков

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *