Смъртта не е индулгенция

печат

С Желю бяхме добре познати – от дълги години – кажи-речи от половин век. Не мога да кажа приятели, доколкото приятелството на революционера с дисидент е невъзможно, още по-малко с властника, какъвто той стана в ерата на пазарната демокрация. В дисонанс с общия хор по случай кончината му, ще разкажа една характерна случка. Това стана в Париж през пролетта на 1990 г. по време на моето емигрантство. През месец май там пристигна делегация на СДС начело с Желю Желев. В състава ѝ, освен лидерът на опозицията на нейно величество Номенклатурата, влизаха още зам.-председателят на СДС Петър Берон, Огнян Пишев – „икономически експерт“ и по-сетнешен посланик на НРБ във Вашингтон – и Стефан Тафров, който си беше напечатал предварително визитните картички като „външно-политически съветник на Президента“, макар изборите да бяха след месец – през юни. Небезизвестният Дими-Джон Паница беше посъветвал делегацията да се срещне и с хора от емиграцията, насочвайки я към Ценко Барев. Последният, знаейки за нашето познанство, ме покани да присъствам на вечерята заедно с д-р Моллов – бивш секретар на Демократическата партия преди забраната ѝ след 9.9.1944 г. и Тончо Карабулков – редактор на списание „Бъдеще“. Срещата стана в един ресторант, недалече от площад „Етоал“ или „Шарл дьо Гол“. Като се разпознахме (бяха минали повече от 16 години от моето бягство), се прегърнахме с бъдещия президент и на софрата ни сложиха един до друг. Трудно е да се каже, че вечерта мина безметежно. Емигрантите се нахвърлиха срещу делегацията заради участието в „кръглата маса“, на която бяха седнали заедно палачи, жертви и доносници. Обвиняваха лично Желю, че се е съгласил с датата за изборите, за които нямаха никаква готовност, и че се държаха едва ли не приятелски с шефовете на новопокръстената БКП и казионния БЗНС. Петър Берон (агентът на ДС „Бончо“) заяви, че всяка крачка по трънливия път към свободата е била придружена от тежки схватки с противника, което предизвика общ смях. На масата мълчах, защото аз не съм „зоон политикон“. От разгорещения спор бъдещият президент се обиди и когато донесоха десерта, отказа да си изяде тортата, та трябваше да го увещавам, че като „демократ“ е необходимо да свиква с различни и често нелицеприятни мнения.

След като приключихме вечерята, излязохме в прохладната парижка нощ и се упътихме към хотела им. По широкия тротоар на авеню Шанз-Елизе тръгнах заедно с Желя и му зададох един-единствен въпрос:

– Кажи ми, след изборите, независимо от резултатите, ще колаборирате ли с болшевиките?

– Никога – беше неговият отговор.

След два месеца Желю беше избран единодушно за президент (председател) с гласовете на… БКП, която имаше 252 „народни представители“ в т. нар. велико народно събрание, състоящо се от 400 дупетати. В замяна той предложи за свой заместник министъра на вътрешните работи от кабинета Луканов – генерал Семерджиев. Три месеца по-късно беше образувано коалиционното правителство на съдията Попов (осъдил на смърт млад момък, който дръзнал да смачка с чук носа на бюста над гроба на Людмила Живкова), в чието брачно ложе (не на Живкова, а на изпълнителната власт) се търкулнаха отново БКП със СДС и оранжевите лакеи на 45-годишната диктатура. И за да се консумира напълно скотоложството, бяха образувани и общинските тричленки във всеки населен пункт – от столицата до последната паланка.

Така, с активната помощ на Желю и неговите седераси, беше гарантиран „мирният преход“ от царството на гангстерите – в републиката на мошениците и крадците, който се оказа по-дълъг от Мойсеевия през пустинята, отвъд която, вЕрващите в „рая небесен“ не ще намерят обетования Ханаан. •

Георги Константинов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *