Социализацията: защо и защо сега?

печат
Резултатът от 20-години приватизация в България е налице: последно място по производителност в ЕС, 20 млрд. евро външен дълг, 9 млрд. лева дългове на гражданите, последно място по доходи. Опитахме, като не става – не става. Вместо да седим и да чакаме да стане – каква е алтернативата?
„Държавата е лош стопанин”. Това е стара „истина”, нашумяла много покрай икономическия провал на условно отминалата на 10 ноември 1989 система. С нея вървяха други „истини”, които я оправдаваха и допълваха. „Ний ги лъжем, че работим – те ни лъжат, че ни плащат”, „Учи мама, за да не работиш” и други подобни народни мъдрости, които умело се тиражираха и все още се тиражират масово в медиите, и които подготвяха обществото за последвалото разграбване на държавната собственост. Разбира се, хората вярваха на тези неща, защото в тях има голяма доза истина. Наистина, държавата беше лош стопанин. Или поне много по-лош от идеалния стопанин, който да създаде перфектна организация на производство и перфектни условия на труд.
В наши дни обаче няма институции различни от държавните, които да притежават общите средства и ресурси за производство. А частниците-капиталисти здраво си държат своите. Затова, когато един капиталист реши да порасне, той се нахвърля първо на държавната собственост – там баницата е голяма и е лесно да си отхапеш. За да заблуди стадото, хората, чиято собственост реално се ограбва, той обикновено излиза с това, че „държавата е лош стопанин”. Пък горките частници, едва ли не от благородство и загриженост, с голям зор се съгласяват да платят някакви жалки суми за правото да експлоатират общите блага за лична изгода. На това му се казва приватизация и обикновено то представлява узаконяване на предхождащата го фактическа приватизация, при която държавните управители на дружеството също са го ползвали за лична изгода, само че незаконно.
До какво води горната процедура може да види всеки желаещ, стига да се качи на влак и да се разходи из нашата страна. Пейзажът е сравнително постоянен – озъбени колони от земеделски навеси, затворени фабрики с натрошени стъкла, трактори от годините преди прехода орат неторени пак оттогава ниви, заводите са разпродадени за старо желязо. Наистина в последните години започва да се забелязва оживление – строят се пластмасови цехове за черноработници, купува се земеделска техника с държавни субсидии. Навъждат се и други подобни благинки за хората, които се озъртат пред кафенцето с минерална вода и се надяват отнякъде да изскочи прилична работа. Но всички тези благинки, този „благословен” капитал, не са плод на по-рано приватизираната държавна собственост, а идват или по линия на глобализирания капитализъм, или по линия на държавните субсидии. Така наречените инвеститори, които разграбиха държавното имущество в годините на прехода, не оставиха почти нищо след себе си. Те никога не са имали за цел да оставят нещо, а просто да вземат каквото могат, както и би трябвало да бъде, ако са истински капиталисти. Ако някъде някой като тях е оставил нещо на обикновените хора, значи те са го принудили по някакъв начин. Така че резултатът от приватизацията в никакъв случай не я оправдава сам по себе си. Въпросът е, след като стана ясно до какво води приватизацията, каква друга алтернатива на „лошия стопанин” можем да предложим?
За да отговорим сериозно на този въпрос, трябва да изберем критерии, по които да оценяваме стопанина. След като собствеността (нечий контрол върху даден ресурс) се регламентира от мнозинството от хората (чиято роля в момента се иззема от държавата), би трябвало собствеността да се разпределя така, както би било най-изгодно за мнозинството. Това е и основен принцип на всяко акционерно дружество. Внимание, най-изгодно не значи най-печелившо. Най-изгодно значи най-близо до волята на мнозинството. Защото мнозинството делегира правото на собственост и пак то носи последствията от управлението на ресурсите. Ако мнозинството от хората решат, че едно предприятие трябва да спре да съществува и да се разпродаде за вторични суровини, това трябва да стане. Ако решат, че то трябва да се вземе от ръцете на капиталиста и да се постави под контрола на държавата, това трябва да стане. Ако решат, че трябва да се продаде на някой капиталист, това трябва да стане. Защото ресурсите и плодовете на труда са на всички хора. По правото на морала и по правото на силата никой не може да ги използва за свои цели, ако останалите не му позволят. Това се нарича демокрация и стои в основата на актуалната политическа идеология. Ето защо за добро стопанисване считаме това, при което работата с обществените ресурси става по начин, който е максимално близък до волята на мнозинството от хората. В този контекст ще приемем един анархистки принцип – хората да имат влияние върху решенията пропорционално на влиянието на резултата от тези решения върху тях. За този принцип рядко се говори от политиците, защото е твърде неудобен за тях, но той е съвсем естествен и приложим в практиката.
Защо моделите на „държавното” и „частното” пропадат според този критерий? Капиталистът по дефиниция се интересува само от себе си, а разполага с пълна власт върху собствеността си. Следователно, освен ако мнозинството хора не се интересуват само от него, неговите решения няма как да се водят от желанието на останалите. Останалите разполагат само с така наречените „пазарни средства”, за да влияят върху решенията му, но по правилата на същия този пазар именно хората, които биха били най-засегнати от управлението на собствеността ще разполагат с най-малко ресурси и следователно – с най-малко влияние върху решенията. Така че в капиталистическата система мнозинството хора реално нямат възможност за влияние върху мнозинството от общите ресурси, средствата за производство. Поначало това се счита за общоприет факт и не се оспорва от буржоазните идеолози освен с аргумента „няма алтернатива”. Да видим дали наистина „няма алтернатива”. В системата на държавна собственост, в която държавата има право да се разпорежда със средствата за производство, мнозинството от хората биха имали контрол върху общите ресурси, стига държавата да изразява тяхната позиция и да изпълнява техните решения. За съжаление, тази държава, която познавахме отпреди 20-30 години, която реално държеше собствеността върху средствата за производство, не изразяваше тяхната позиция. Всъщност, няма как позицията на хората, която те са свободни да променят всеки един момент, да се изрази от институции, които могат да се променят само когато самите те си поискат. Нито сега, нито тогава мнението на хората не се взимаше под внимание, не и в степен достатъчна, за да кажем, че държавата е „добър” стопанин. Навремето лошият стопанин беше номенклатурната класа, която управляваше ресурсите „в името на народа”, но реално контролът беше феодален – народът нямаше нито политически контрол върху ръководството, защото можеше (а и трябваше) да гласува само за когото му кажат, нито пазарен, защото можеше да купува само онова, което му „пуснат” в магазина.
Тук ще предложим друга алтернатива на приватизацията, на частната собственост върху средствата за производство. Това е обществената собственост. Не държавната или общинската, а обществената, която не тяхно подобие, както смятат мнозина забравили своя корен „либерали”, а точно тяхна противоположност. Под обществена собственост ще разбираме собственост, която е под пряк контрол от страна на заинтересуваната от нейното експлоатиране общност. Обществото се представя от произволен гражданин, а пряк контрол от негова страна значи, че всеки негов представител може да задейства процедура, която да доведе до решение от съществено значение за управлението на конкретния ресурс. Описано по-просто, ако някаква общност от хора се ползва с даден ресурс, когато трябва да се вземе решение по отношение на този ресурс, всеки член на общността трябва да има право на инициатива за някаква промяна в нейното стопанисване и право на участие във взимането на решение по тази инициатива. Това не значи, че всеки трябва да разбира или че трябва да има мнение за всичко, а че всеки трябва да има не само реална, но и постоянно подобряваща се като удобство и степен на информираност възможност да изрази такова мнение. Този принцип е коренно противоположен на принципа, който на практика се прилага в момента, и единствената причина, поради която досега се считаше за утопичен, беше в недостатъчното развитие на образованието и технологиите. Но при днешното ниво на комуникации и достъп до информация и знания неговото прилагане става не само възможно, но и единствен изход от безумния цикъл на капитализма, който в низходящата си фаза е толкова по-жесток, колкото по-високо е стигнал при възходящата си фаза. А днешният капитализъм успя да набере доста височина при последния възход след Втората световна война.
Реално първите проекти за модерна промишлена социализация – тъй като примитивна такава имаме в много общества в историята, включително българската, а и днес по света – се осъществяват в Испания по време на анархистката революция от 1936 година. В един момент конфедерацията на труда в Испания се оказва напълно подготвена да поеме изцяло контрола върху производството и търговията, а стабилните традиции на анархизма в селата осигуряват жизнено важната връзка и солидарност, изтъквана от класиците на безвластието. Последните проекти за модерна промишлена социализация в момента се осъществяват с много трудности в Аржентина и са представени прекрасно във филма „Превземането” на Наоми Клайн. Социализацията в Испания не просъществува не защото не успя да осъществи икономическата си функция, а просто защото Франко, Хитлер, Мусолини и Сталин смазаха революцията там. Едва ли някой трезвомислещ човек би заявил, че хитлеристка Германия е имала зле организирана икономика през 1939 година и затова губи войната. Зле са били единствено нейните „организатори” в главния мозък и точно този проблем социализацията решава идеално. Тя създава необходимата изолация и имунизация срещу мегаломански амбиции на свръховластени администратори. Това е и една от ключовите революционни промени при социализацията – работата на администратора се изравнява изцяло с работата на производителя и доставчика и не носи сама по себе си нито повече отговорности, нито повече привилегии. Администрацията, не бюрокрацията, е важна работа. Някой трябва да следи количествата, да прави сметките и да планира доставките – спор няма. •
(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *