Социология и манипулация

печат

Значението на феномена обществено мнение е в потенциалната му– като средство за натиск – или реална – упражнявана чрез изборите – роля за легитимиране на управляващите в условията на съвременните представителни демокрации. Само по себе си творение на съвременните парламентарни демокрации, общественото мнение е мрежово свързано с раждането на средната класа, разпространението на “демократичните“ институции и навлизането на съвременните средства за комуникация.

Поставянето на общественото мнение в този мрежови контекст ни позволява да погледнем под друг ъгъл и на неговите изследвания.

За анализ на технологиите за опитомяване на общественото мнение можем да се опрем до голяма степен на мрежовия подход на Бурдийо, като и неговите виждания за това, че общественото мнение не съществува. Институциите в полето на общественото мнение, социологическите агенции, „мозъчните тръстове“ и т. н. се различават от обикновените фабрики. Те не са само предприятия ориентирани към икономическа печалба. Техните неикономически функции са да манипулират общественото мнение и да легитимират консервацията на икономически и политически капитали, като със самото това легитимират и конверсията на собствените си капитали. Този процес се разиграва не на пазара, а в мрежите чрез двойнствените им игри.

Емпиричните изследвания на електоралните нагласи трябва да проникнат в мрежите, осигуряващи достъп до медиите, до телевизията и вестниците. Без тях също няма как да имаме манипулираща машина за обществено мнение.

Тук могат да се разиграят много интересни сценарии. Медийният магнат, услужливият банкер, дал инвестиционен кредит на този магнат, и социологът са добре свързани в тази мрежа.

Социологът отива при съответния политик и му дава едно листче с изключително важни за него данни, той веднага разбира за какво става дума и какви могат да бъдат политическите дивиденти, което на свой ред отваря мрежовия достъп към изследователската мрежа на бизнеса.

Обратното в симетричната ситуация е, че политикът по призвание дава същите данни на своите съратници и установява проблема, който се възпроизвежда в течение на години.

Казано с прости думи, фабриките за данни и фабриките за аргументи се наслагват, дават нова технология за производство на обществено мнение, благодарение на което е възможно да възникне нова технология на властта със своите мрежови ефекти.

Социологическите агенции могат да се разглеждат и като матрица на фабрика за производство на обществено мнение, те не са само фабрика за данни, защото те са и манипулираща машина, която не само измерва данни, тя също налага и интерпретация на общите места на общественото мнение.

Фабриките за производство на обществено мнение не са само фабрики за данни, нито само фабрики за аргументи. Те представляват технологии за опитомяване на общественото мнение. В тях се изработват интерпретации на неговите общи места, търсят се силни аргументи, разиграват се сценарии. С това се манипулира дори публичният дебат. До голяма степен те дори налагат общи места, задавайки дневния ред и подбирайки, подреждайки и коментирайки таблици за медиите.

След 1989 г. изпъква въпросът кои са експертите, защо у нас изследователите започват да изследват един, а не друг научен и социален проблем, защо този проблем се формулира така, какви са различните интереси от неговото формулиране, каква е връзката на наричанията с приоритетите на различни финансови и политически институции; кой поръчва изследванията и кому принадлежат резултатите.

За много от изследванията трудно може да се каже, че са публични, че са публикации, a още по-малко – че се превръщат във факт на научната публичност. Смущаващата им непрозрачност е на различни нива и от различно естество.

Очевидно също така е и противопоставяне между университетските академични изследвания и изследванията, правени от различните неправителствени организации. Двете страни взаимно се игнорират, в двойния смисъл на тази дума – не се познават и не се признават.

Практиките на формиране на приоритети на казване какво е важно да се изследва, защо си струва да се изследва все повече се деетизират. При което изследователите на общественото мнение т. е. опитомяващите, дресьорите на общественото мнение са поставени в още по-голяма степен на пазарен принцип на легитимиране на своите приоритети. Академичните социолози пък за да легитимират изследване, за да проведат изследване, при положение, че университетите са все по-малко изследователски и все повече обучаващи се свързват във все по-голяма степен с третия сектор. При това положение и едните, и другите продължават да не посочват произхода на релевантностите, приоритетите, продължават да следват модел, при който онова, което се изследва, си струва да се изследва по природата си. Продължава да се произвежда дефицит на публичност.

Пазарните принципи могат да бъдат туширани от мрежовите отношения, но не могат да бъдат изместени. Факт е, че социологическите агенции си вадят хляба от маркетингови изследвания. Политическите изследвания са в известен смисъл витрината. Никой не би ви възложил маркетингово изследване, ако не сте в състояние да предскажете едни избори. Така че пазарният принцип и пазарната конкуренция съществуват и тук. Свързан с този пазарен принцип е и въпросът с публичността. В крайна сметка собственик на изследването е този, който си го е платил. Не всеки научен труд е публичен. Той става публичен, когато неговият собственик реши да го направи публичен.

Въпросът за „мозъчните тръстове“ (т. нар. „тинк-танкове“) в Източна Европа без съмнение е неотделим от въпроса за експанзията на схемите на неолибералното мислене и на тяхното влияние върху реформите в страните от бившия комунистически блок. Това е мислене, което се опитва да привилегирова логиката на пазарната „рационалност“, да съдейства за приватизирането на света и да неутрализира пречещите колективности. По този начин се фрагментаризира всяка съпротива, което е свързано с налагане на теории дошли от други контексти. В статия за американския антиинтелектуализъм Лоик Вакан показва как парадигмата на пазара се налага върху множество социални дейности, как се купуват лобита, как завършващите елитните политически училища вече започват да работят в големите икономически компании, как високопоставени държавни чиновници са свързани със средите на многонационалните фирми и банки. В този контекст той е твърде критичен към „мозъчните тръстове“ и към нелоялната конкуренция и интелектуалния дъмпинг на изследователските институти по вземане на решения, по публична политика: никаква нужда от независими мислители, докато стотина „мозъчни тръста“ шестват във Вашингтон, като произвеждат по поръчка своите шлифовани учени компилации – тлъсти документи, за предпочитане с цифри, и онези сушави доклади за оценка, добрe направени, за да отговарят на изискванията в момента.

Много от тях се оказват просто фабрики за думи – нов пропаганден език, който обслужва не гражданските структури, а вертикалните структури на властта и подчинението.

Много от подобните институции по света съществуват поради своите дарители, заради своите дарители и в търсене на дарители.

Някои от „мозъчните тръстове“ съвсем не са генератори на нови идеи, а са просто транслатори на консултантската дейност и собственици на бизнес предприятия. Клиентът се интересува от качеството на продукта и от неговата цена, а не какъв метод е употребил за създаването му.

В годините на прехода медиите у нас не успяха да се обособят като автономна структура на гражданското общество – основаната причина за това се състои в особеностите на медийния бизнес. Медийният бизнес у нас по правило не е бизнес „от“, а „чрез“ медията. Особено това важи за националните всекидневници, част от които са напълно губещи издания и не би трябвало изобщо да съществуват, ако животът им зависеше само от пазарната логика. Непрозрачното им финансиране, нерядко водещо началото си от считани за престъпни родни и чужди капитали, предопределя поръчковите профили на тези издания. Интересът на поръчителя се защитава чрез кампании за или против определена политика, личност или друга медия. Средствата са най-разнообразни. Може да са съвсем нормални журналистически похвати – почиващи на реални документи и факти разкрития, насочени към определени хора, но с престорен граждански интерес. Това могат да бъдат също така и лобистки кампании в подкрепа на определена законодателна промяна, облагодетелстваща единствено частен интерес, но представяна като благо за всички. Могат да бъдат и дълготраен PR, целящ лансирането или дискредитирането на една или друга личност или група.

Страниците на вестниците се ангажират постоянно с PR материали за определени политици, бизнесмени и псевдо-културни дейци. Тези материали не са платени по тарифите за реклама и PR в касите на изданията. Вместо това главните редактори и техните заместници на бартер трупат лични капитали, не е задължително да са финансови. PR-ът за фирми и бизнесмени почти винаги е добре заплатен, пак не е непременно в касата на вестника.

Основен икономически закон е, че малките пазари, какъвто е българският, никога не печелят освен при монопол. Няма страна с размерите на България, в която медиите да печелят, освен при осигурено монополно положение. Това обуславя фактически невъзможността да има медии в такава държава на пазарна основа. Ако не съществуваха извънпазарни отношения, ние нямаше да имаме нито една медия.

В реалното си функциониране фабриките за обществено мнение действат в триединството „изследване-тиражиране-легитимиране на политическото действие“ и точно в това си качество се явяват примамливи за редица социални, икономически, политически и културни йерархии. Това от своя страна, е главното основание за подозрения към техните проучвания, резултати и анализи. •

(с малки съкращения)

Даниел Пенков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *