Социология на „социализма“

печат
ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО
Изпреварила Франция на Луи ХVI с едно столетие, тя притежаваше модерни тръстове и компании-гиганти, създадени с руски и чужди капитали, чиито работници стигаха до 150 000 души. Подобни мащаби бяха непознати по онова време дори за европейските републики и конституционни монархии. И редом до тях съществуваха помешчици и крепостни селяни. Всички стадии на капитализма и всички класи на руското „трето съсловие“ се задушаваха в обръчите на самодържавието. По-нататъшното развитие налагаше абсолютизмът и азиатската бюрокрация, заедно с гоголевските персонажи, да бъдат изринати.
Тоталната криза на руското общество, катализирана от военните поражения в Първата световна и разрухата, го изправяше пред необходимостта от революционна промяна на политическата и икономическата му конструкция. След 1905 година, Русия беше станала отново епицентър на още по-мощни революционни трусове. В тяхната основа стояха противоречиви, паралелно действащи или исторически следващи се една друга икономически тенденции. Върху техните вълни изплуваха и потъваха в небитието на историята след Николай Романов лица като княз Лвов, Милюков и Керенски. Извъникономическата принуда и революционното насилие ускориха „естествената“ капиталистическа еволюция. Сгъстено и светкавично, като в калейдоскоп се сменяха картините на политическия и социален живот през 1917 г. Само за осем месеца – от февруари до октомври – руската икономика преживя една цяла историческа епоха и развиващата се, но недоносена революция абортира и изплю на политическата сцена болшевиките на Ленин.
IV. Маркс-ленинската модификация на буржоазната и поражението на социалната (третата) революция
По силата на един ефект, който пруският философ Георг Хегел нарича „шега на историята“ (негови илюстрации можем да намерим през първите векове, когато христовите апостоли станали папи, или във времето, когато френските рицари на кесията въплътили в себе си илюзорните очаквания на цялото трето съсловие), болшевиките се оказаха достатъчно влиятелни в големите градове на империята и с помощта на въоръжените си привърженици от гарнизоните и предградията се наведоха и по израза на своя вожд взеха „търкалящата се по калните улици на Петроград държавна власт“. С един удар на държавния преврат от 25 октомври 1917 г. те заковаха Русия в последния стадий на капитализма. Променените обстоятелства от началото на ХХ век модифицираха класическата буржоазна революция в държавнокапиталистическа. Февруарското начало, което напомняше 1789 г., стана бързо история. Оказа се, че икономическата еволюция, която води до господство на държавния монопол, е най-силна, а представляващата я маркс-ленинска партия – с най-добри шансове.
Политическите схватки с военнополицейски хватки пометоха всички останали от сцената. Свределът на революционното капиталистическо развитие изхвърли като стружки другите партии и организации от обществения живот на Русия. Удари часът на държавния капитализъм! За няколко години „Левиатан“ погълна всички – едри и дребни – собственици на банките, в индустрията, търговията и земеделието.
Историята отново си направи поредната хегелианска „шега“ с революционерите, които загинаха в царските тюрми и по фронтовете на гражданската война – селяни, работници и войници. На социалната повърхност останаха само социалистически лозунги, знамена, „Съвети“ и етикети, а от мрака и идейната мъгла изникнаха корпусите на марксическата полиция, Че-Ка, армия. Кристализира и се консолидира партийната и административна бюрокрация. Болшевишките „деца“ на недоносената руска революция я изядоха, а от присъединилите се и умножили редовете им лумпени, се роди новата държавнокапиталистическа класа. Не за пръв път в човешката история, при подходяща икономическа даденост, държавата акушира на „израждането“ на господарите.
Обезкръвените от гражданската война три милиона руски работници и десеторно повече селски бедняци започнаха да разбират измамата. Кредитът, който болшевиките бяха получили за своята борба с довчерашните господари и експлоататори, чиято „историческа роля“ поеха, започна да се изчерпва бързо. Защото новите „революционни“ властници можеха да паразитират само известно време върху справедливата омраза на масите срещу съборените предшественици. Тя беше един от източниците на илюзиите, които работниците имаха спрямо болшевиките. В борбата им с буржоазията, унижените и оскърбените виждаха най-малко справедливото възмездие, ако ли не осъществяването на справедливостта. (Този феномен, който условно може да се нарече „злорадството на роба“, е разкрит най-добре в усмивката на концлагериста от полския филм „Тази нощ градът ще загине“. Падащите американски бомби, които предизвикват апокалиптични пожари и руини и изкривяват от ужас лицата на нацистите и довчерашните самодоволни поданици на Третия райх, извикват само една усмивка върху лицето на заградения с тел, огньове и бомбени гръмотевици пленник.)
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *