Социология на „социализма“

печат
(продължава от предния брой)

ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО
V. НЭП Е БОЛШЕВИШКИЯТ ТЕРМИДОР
След конвулсиите на „четвъртото съсловие“ в Украйна и Кронщад, Ленин и неговите комисари предприеха серия мерки, чиято цел бе съхранението на властта. Тази политика на балансиране върху противоречията между работниците и все още недовършената средна и дребна буржоазия в Русия е позната в историята под името НЭП. Само военнополицейската опора, която „новата класа“ имаше в лицето на държавните институции с техните чиновници, се оказа недостатъчна, за да се задържи господството. Затова, през целия исторически период на своето съществувание, тя ще продължава да търси трескаво и да създава слоеве, на които е отредено да играят ролята на социална опора на властта.
В годините на НЭП-а, с цел да се разединят работниците и селяните, болшевиките създадоха предпоставки за поява на т. нар. „непмани“. За търсещите индивидуално „решение“ на социалните проблеми селяни, дребни занаятчии и търговци, те декретираха временното съществувание на условия за дребно проспериране – всеки върху своята купчина тор, в своята работилница или бакалница. И понеже няма нищо по-егоистично, ограничено и по-тъпо от дребния „гений на личната инициатива“ и на спекулата, властниците не се излъгаха във възлаганите надежди върху политическата и социална роля на непманите-остапбендеровци.
От тяхната среда излязоха многозначителни лозунги като: „Долу комунията, да живее Ленин!“ Не можем да отречем една своего рода „научност“ в стила на управление на малкия червенобрад пръч. Познавайки добре силата на парите, той подхвърли достатъчно милиони рубли на по-висококвалифицираните специалисти под формата на многократно по-високи заплати от „средната“, за да ги интегрира по този начин в класата на държавните капиталисти. Заедно с това отдалечи от Москва и Петроград цели ешелони с работници, изпращайки ги в мините и заводите на Урал. Това целесъобразно отстраняване на взривоопасния социален „материал“ от жизнените центрове на империята Ленин придружи с „теоретически мотиви“. В доклада си пред Х конгрес на болшевишката партия през март 1921 г. (който протича по време на Кронщадското въстание) той заяви, че “Работническата класа повече не съществува, че тя се е лумпенизирала и разложила“. Шляпников – водачът на фракцията в партията, наречена „Работническа опозиция“, подхвърли саркастично от мястото си в конгресната зала: “Аз съм щастлив да Ви поздравя затова, че упражнявате диктатурата си от името на една класа – фантом. Една класа, която не съществува!“
Отговорът бе бърз и категоричен – ЗАБРАНА НА СВОБОДАТА за всички фракции във ВКП(б). От този момент всички партийни „другари“ бяха лишени от елементарни свободи и права. Нещо, което всъщност е съвършено нормално за йерархическата пирамида на държавнокапиталистическата класа. Монополът си е монопол и той не позволява никакви сантименталности и „гнил дребнобуржоазен либерализъм и разпуснатост“ дори по отношение на „единомишлениците“. Защото на онзи, който има властта, му е все едно дали ще му я вземат врагове, или „приятели“! Така, още през далечната 1921 г., същият Х конгрес на партията приключи историята с „вътрешнопартийната демокрация“ и възтържествуваха „ленинските норми на партиен живот“.
VI. „КОЛЕКТИВИЗАЦИЯТА“ Е КОЛОНИЗАЦИЯ НА СОБСТВЕНОТО ТУЗЕМНО НАСЕЛЕНИЕ
Разбира се, НЭП-ът беше тактически период и ход, към който господстващата класа ще се връща в различни варианти – всеки път, когато революционната криза направи пролетариата опасен за властта ѝ. Това, че „новата класа“ не е възнамерявала да извади от сферата на експлоатацията многомилионното руско селячество, показа следващият остър завой в „генералната линия на партията“ и последвалите го събития. След по-малко от едно десетилетие започна най-бруталното в човешката история обезземляване и пролетаризиране на 150-милионното руско селячество. Английският прецедент от епохата на Елизабет I, за който Томас Мор говори с болка в своята „Утопия“, разказите му за „овцете, които изяждат селяните“, за стотиците хиляди прогонени от земите си, принудени да станат „разбойници“ в планините или скитници по друмищата на острова, преследвани като кучета, бесени или дамгосвани и натиквани във фабриките – „домове на ужаса“, са нещо невинно в сравнение с това, което настана 300 години по-късно в „страната на строящия се социализъм“.
Новата сталинска „победа на първата фаза на комунизма“ създаде една по-солидна база за натрупване на държавни капитали и за ускоряване на индустриализацията в Русия. Всички предпоставки за това бяха вече налице. Руското общество беше разцепено от завършилия държавнокапиталистически преврат като със сатър – на експлоататори и експлоатирани. Междинни, средни, дребнобуржоазни слоеве повече няма. Едната от класите притежава чрез държавата цялата икономика и с помощта на глада, полицията и репресиите наблъсква другата в своите индустриални и селскостопански предприятия. В тях „нормата на принадената стойност“ (отношението между произведената от наемния работник стойност и неговата заплата) стига до фантастичните 1000%! Маркс навярно се е обръщал в гроба си! Британските капиталисти от неговото време не са смеели да мечтаят в сънищата си за подобни проценти. Това не попречи на един от шутовете на Сталин – бившият троцкист Карл Радек, – преди да го погълнат концлагерите в Сибир, да излезе на сцената и удари звънеца, за да оповести „Социализмът е построен!“
Не всичко от огромните средства, създадени с труда на стомилионния „съветски“ пролетариат, се изплюскваше от господстващата държавнокапиталистическа класа. Една част се натрупваше и инвестираше в създаването на нови предприятия, за да се разшири още повече базата за експлоатация на наемния труд и да се създадат предпоставки за крезовски живот на партийните мандарини.
Капиталът беше съсредоточен в едни ръце и можеше да бъде насочван, изпращан, преливан заедно с цели армии от пролетарии в тези клонове на икономиката и районите на огромната страна, където печалбарските интереси на „новата класа“ можеха да получат най-добра реализация. Темповете на икономически ръст бяха високи поради по-високата степен на експлоатация и фелдфебелските „предимства“ на държавния капитализъм. От развития капиталистически Запад пристигаха технически новости, капитали и специалисти. Неговата икономика се нуждаеше от пазари, а „съветската“ – от капитали и патенти, за да се намери временен изход от световната криза.
Освен инвестициите и колосалните разходи по въоръжаването, в търбуха на държавнокапиталистическата класа попадна по-голямата част от националния доход, поради което беше ликвидирана възможността пролетариатът от индустрията, лабораториите и селското стопанство да има още сега поне два пъти по-висок стандарт от днешния. Ленин казваше: „Капитализмът се състои не във формата на собственост, а в отношенията на експлоатация на наемния труд от капитала“, продължавайки: „Ако ние не сме обикновени политически шарлатани, трябва да кажем открито на работниците, че когато в нашето общество някои получават 3-4-5 пъти по-голяма заплата от тази на средния работник, това вече е капитализъм. Защото последният не е в парите, а в тази разлика, която означава експлоатация.“ Това датира от 1918 г. От зората на класовата диференциация на „съветското“ общество, когато са се въвеждали по-високи заплати за различни категории „специалисти“ в държавния, партиен и стопански апарат. Цитатите приличат на почтеност, но Ленин много често казва едно, мисли друго и върши трето. Впрочем, обсъжданията в историята на проблеми от рода на това дали първите болшевики като първите християни са били честни, или безчестни; дали са били искрено вярващи, или са се приспособявали като хамелеоните към изменящата се обстановка, особено когато са били притиснати до стената и веднага след това са захвърляли обременителния товар на идеалите; дали са били съзнателни, или несъзнаващи оръдия на държавнокапиталистическия преврат – тези въпроси нямат смисъл. Важна е програмата, с която те влязоха в революцията, тяхната практика и най-вече – крайните резултати от реализацията на лозунгите. Защото, както се знае, „пътят към ада е покрит с добри намерения“.
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *