Социология на „социализма“

печат
(продължава от предния брой)

ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО
ХV. ОПИТИТЕ НА ДЪРЖАВНОКАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА КЛАСА ДА РЕШИ ПРОБЛЕМИТЕ НА КРИЗАТА
Нека се върнем отново „върху в кърви обления земен шар“, към текущите проблеми, свързани с кризата на изостаналост, пред която е изправена диктатурата на Живков с неговото обкръжение и възможните изходи от нея.
Днешното „планиране“, продиктувано от империалистическата политика на Кремъл и интересите на туземните експлоататори, чиято власт зависи от слугинското им послушание към назначилите ги господари, както казахме, не може да бъде нито социално, нито научно. Господстващата и експлоататорска класа е реакционна със своята враждебност спрямо всякакви промени. Тя иска всичко да остане така, както е – мъртвешки неподвижно. Ако автархията и изолационизмът биха били възможни в края на ХХ век, щяхме да бъдем свидетели на опитите ? да блокира ускорението на всякакъв научен и технологически прогрес, който е способен да предизвика нарушаване на устройващото я социално и интернационално статукво. Ние обаче живеем в динамично променящ се свят от настръхнали една срещу друга държави. В него застоят спрямо конкурентите е равносилен на смърт, макар и от друго естество – военна! Поради това, шибана от бича на конкуренцията, българската държавнокапиталистическата класа е принудена да търси средства и изход от своята изостаналост. Засега тя ги намира в две посоки:
• В увеличаване на експлоатацията на пролетариата чрез интензификация на труда с увеличение на нормите, с удължаване на работния ден и с т. нар. социалистическо съревнование, ударничество, стахановизъм и пр. или чрез намаляване на реалните заплати с помощта на непрекъснатата пълзяща инфлация (която във върхови моменти на кризата, като в началото на 1968 г., води до „корекции“ на цените с по 40 и повече процента само за 24 часа).
• В получаване на чужди инвестиции, лицензи и патенти. В заеми от чуждестранните банкери, стоки и специалисти срещу подялба на печалбите с „коопериращите се“ западни капиталисти, които, тласкани от кризите на свръхпроизводство у дома, си търсят нови пазари и евтина работна ръка.
Но тези „решения“ само забавят и задълбочават кризата. Страхът от имплозията и вътрешната смърт като в Унгария или от експлозията на световния мир дефинира зигзагите в стопанската политика на БКП. За да продължи съществуванието си, тя изпада във все по-голяма зависимост от СССР, виждайки своя шанс в инерцията, в консервирането на вътрешното и международно положение на Русия, в апатията на брежневското ръководство на империята, чиято производна и функция е властта на Тодор Живков и номенклатурата. Но кризата тропа и на портите на метрополията, а неравноускорителното движение и промените в света засягат еднакво както нея, така и колониите ?. Поради това както СССР, така и България са в същата лодка и се движат към онази точка, в която латентната класова борба трябва да излезе на улиците и площадите. Ако тя се развие изпреварващо в Метрополията, което е една от перспективите на предстоящото десетилетие (1980-1990), у нас би се създала безпрецедентна ситуация, но с тази възможност, въпреки нейната реалистичност, няма да се занимаваме, защото тя спада към известния ни от историята сценарий – „освобождаване“ или катализиране на събитията в нас отвън!
Теоретичната перспектива пред НРБ да продължи по досегашния път и през следващото десетилетие води, както показа цялата история на „социалистическия лагер“ (макар и с известно закъснение), до реализацията на една от двете хипотетични възможности:
Измъкване от гниещия обръч на империята и ликвидиране на колониалния статут по инициатива на туземната номенклатура, при съхранение на нейната диктатура и на „отечествения“ държавен капитал. Подобно „решение“ историята ни посочи вече в Югославия, Албания, Китай, Румъния и други соцстрани.
Акции, стачки, въстания и революция на работническата класа, която, дори и когато претърпи поражение, принуждава колониалните завоеватели или вътрешните ? победители да направят отстъпки и реформи. Илюстрация на този път са ГДР, Чехословакия, Полша и най-вече Унгария.
ХVI. ГРАНИЦИТЕ НА РЕФОРМИЗМА
Преди да разгледаме всеки от тези два основни сценария или перспективи с тeхните възможни варианти, един от които ще се реализира в бъдещата българска история, нека обсъдим проблема за възможностите за реформиране на държавния капитализъм и границите на реформистката политика.
Реформизмът на господстващата класа е резултат от борбата ? с пролетариата. Тя е следствие от ситуация, при която, перифразирайки Ленин, масите не искат да живеят постарому, но все още не могат да ликвидират старото, а управляващите искат всичко да си остане постарому, но това се е оказало твърде взривоопасно. С две думи, само натискът на масите може да принуди партийната и военнополицейска бюрокрация да търси компромисни решения и спасение в реформите. Другата причина, за да изостави сталинските методи, е свързана със стремежа ? да постави своите политически „игри“ в рамките на „ленинската законност“, за да гарантира собствената си сигурност и интереси, които бяха поставени под непрекъсната заплаха от полицейските набези и гангстерските разправи със „съратниците“ през първите сталински петилетки. Освен този стремеж за сигурност срещу произвола на синьокапите „рицари“ от инквизиционно-екзекутивните служби, колониалните въплъщения на държавния капитал искаха – и в редица случаи успяха – да извоюват независимостта си от Москва. Затова реформистката деформация на ортодоксалния сталинизъм е необратим процес. Възможностите на Хрушчовите наследници да го възкресят не са по-големи от тези на „Светата“ канцелария да запали кладите под еретиците. Поради това ни се струва, че страховете на нашите интелигентни еснафи, породени от някоя надгробна реч, книга или филм, в който се появява сталинското чучело, са силно преувеличени. Използвани като аргумент от дисидентите срещу революционната борба с диктатурата, тези страхове само помагат на изпадналия в криза режим да се съвземе и съхрани. Нещо повече, забравя се, че в сталинската епоха бяха страшни не безнаказаните убийци от тайната полиция, а малодушието на филистерите и тяхното апатично съзерцание на извършваните под носа им убийства и насилия. Силата на тиранията свършва там, където започва революционният кураж на враговете ?. Болшевизмът стана каучуков и склонен да се реформира, когато видя дебелата тояга.
Но, стремейки се към реформи, номенклатурата си позволява само онези, които не разрушават господството ?. Обратното не е реформа, а революция. Господстващите класи не „отмират“, нито могат да се самопогълнат. В разгара на социалните борби въпросите на реформирането на системата трябва да бъдат снети от дневния ред, а във въстанието на масите – да изгори социалдемократическата надежда, че количественото натрупване на реформи щяло да доведе до социалистическо качество на старото общество… по втория „закон“ на хегелианската диалектика.
Титовият експеримент в икономиката доказа несъвместимостта на работническото самоуправление с „пролетарската“ държава. Докато се съхраняват нейните репресивни и паразитни институции, а в обществото доминират дегенератите на диктатурата, дотогава всевъзможните производствени или териториални съвети ще се превръщат във фарс и инструмент за защита интересите на „новата класа“.
Измамна е и обещаваната още от времето на Ленин „борба на авангарда (на държавния капитал) с бюрокрацията и корупцията“. Бюрокрация значи власт на партийните и административни бюра, зад които стоят въоръжените до зъби и платени корпуси на полицейските и милитаристични насилници, а корупцията е тяхното облагодетелстване от властта за сметка на треперещия пред чиновника роб. Затова близо 60-годишната „борба“ на болшевиките води до нарастването в геометрична прогресия на този паразитен израстък върху общественото тяло. Само революционната интервенция на пролетариата може да оперира злокачествения бюрократичен тумор!
Несъстоятелни са и надеждите, възлагани на т. нар. технократично обновление на властта в резултат на извършващата се научно-техническа революция. Само след известно упражнение, властта деквалифицира учения и специалиста, превръщайки ги в чиновници, чиято основна задача е съхранението на техните постове и като следствие – на държавния капитализъм. Властта нивелира технократите с бюрократите, защото е несъвместима с науката. Нефалшифицираните данни и научните методи са противопоказни за тази система и нейните ръководители, които засекретяват данните и забраняват методите. Дори засекретената информация, предназначена за господстващото малцинство, се фалшифицира, защото е нелицеприятна. Дезинформацията се „отработва“ още на низшите стъпала на бюрократическата пирамида, защото господарите се нуждаят от опиума на самоизмамата, а низшите бюрократи или технократи не смеят да я разсеят, защото ще бъдат лишени от привилегията да лентяйстват на „работните“ си места. Освен това, във „висшите“ сфери верните данни и информация за живота на „така създалото се“ соцобщество могат да се превърнат в оръжие на конкуриращите се клики за върховната власт.
И най-после, по силата на „Закона на Паркинсън“, всяка затворена бюрократична система изхвърля от своята среда действителните учени, надарени с интелект и инициатива. Шефовете елиминират способните в своето обкръжение, защото виждат в тяхно лице конкуренти за постовете им, поради което периодичните чистки в апарата оставят на местата им само посредственост, угодничещи лакеи, сервилни пред началството, лишени от инициативност, равнодушни към интересите на обществото доносници. Резултатът е невъзможност на „технократизма“, неизбежна умствена и нравствена деградация на всички нива на пирамидалното управление, изпадане в онова състояние, което сър Норткот Паркинсън нарича „състезание по идиотизъм“. В противоестествения бюрократичен подбор най-блестяща реализация постигат най-видните кретени. •
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *