Солидарността не свършва на границата

печат
През изминалата година над милион души пресичат незаконно границите на ЕС. Между три и четири пъти повече, отколкото през 2014 г. Ефектът върху най-голямата световна икономика от това е незначителен, но медиите се напълват с новини и анализи от всякакъв род. Въпреки зимното затихване на прилива, проблемът с бежанците успешно захранва купища журналисти, политически обекти и субекти, правителствени агенции и разузнавателни служби.

Едни хора са пристигнали на границата и се молят да ги приемем. Да се погрижим за тях или да ги върнем обратно? Солидарността ли избираме, или сигурността? Пред този избор ни поставят „защитници“ и „противници“ на бежанците. Проблемът обаче е от съвсем различно естество.

Неяснотите около новопристигналите хора са много – колко са, откъде са, какви са? Ако искаме да си отговорим на тези въпроси, можем да се опрем на изнесените от правителствата данни, колкото и мъгливи да са те, и на асоциациите със случващото се около нас, откъдето за по-малко от 25 години напуснаха повече от 25% от населението в активна възраст.
Бежанците, които достигат до ЕС, не са най-бедните, нито най-трудно оцеляващите в страните си. Хората в най-тежко положение не стигат далеч – ако са сирийци, те вероятно са в Турция, Ливан и други съседни страни. 60% от пристигащите тук са млади и здрави мъже с ясна цел – жизнен стандарт на равнището на богатите страни в ЕС. Пред себе си имат и ясен пример – милиони техни сънародници, които са го постигнали.
Не се страхуват от границите, защото отдавна са премахнати. Няма граници пред световните жандарми, които търгуват с цели народи. Няма граници пред петрола, златото и другите ресурси, течащи от бедните държави към богатите. Няма граници пред бомбите, които се сипят в страните с най-много бежанци. Няма граници и пред евтините работници от колониите, които от десетилетия мият чиниите на европейците, за да се родят децата им европейски граждани.
Днес милиони техни наследници, „втора ръка европейци“, запълват гетата на европейските столици, преживяват чрез социални помощи и някои са дотолкова отвратени от „западната цивилизация“, че стигат до сътрудничество с Ислямска държава. Милиони техни роднини и приятели обаче рискуват живота си, за да се влеят в редиците им, с надеждата „да заживеят нормално“, а не „да се интегрират“.

Истинският проблем с бежанците не е, че не искат да се интегрират, а че вече са интегрирани. В днешната глобалната икономика, на цели народи, на милиарди хора, е отредена ролята на природен ресурс – обслужващо население на безжалостно експлоатирана територия и резервен източник на генетичен материал. Борбата на бежанците е да се превърнат от природен ресурс в миячи на чинии. Дори няколко милиона души да избягат към по-добър живот, отвъд разпадащите се граници ще останат още няколко милиарда, които не харесват ролята си на плевели в нивата на световния капитализъм.
McLarenВ основата си бежанската вълна е миграция на гладните към хляба, въпреки бодливия тел около него. Ако днес са малцина, но гладът продължи, утре ще са много повече. И съвсем няма да са така любезни.
Разбира се, няма опасност да се стигне до сериозни сблъсъци на репресивния апарат с организирани бежанци – контролът върху жителите на Европа никога не е бил толкова повсеместен, колкото днес. Вероятно групировките, назначени за управляващи в бедните страни, ще бъдат принудени да тушират ефекта от социалния дисбаланс по изпитания начин – чрез превръщане на конфликта в политически. В един от многото възможни сценарии, Турция може да опита да прехвърли вътрешните си проблеми във все по-еманципиращите се територии, населени с кюрди, във външни, като започне локална война с историческия Враг – Русия, като понечи „освобождение на изконните турски земи“ около Кърджали или окупира част от Сирийски Кюрдистан в името на мира. В друг възможен сценарий, България, на която е отредена ролята на полицейски копой, би се превърнала в затвор за стотици хиляди бежанци, в средство за заплашването им, за да не смущават покоя на задоволените западноевропейци.

Всеки подобен сценарий би бил следствие от пропастта в стандарта на живот между презадоволения „Запад/Север“ и недохранения „Изток/Юг“. Тя никога не е била толкова дълбока, а същевременно географското разстояние от дъното до върха ѝ се преодолява за няколко часа със самолет. Тази пропаст няма да бъде запълнена, без значение дали ще приемем бежанците, ще ги разстреляме на границата, или ще ги изпратим към Германия с пожелания за приятно пътуване.

И все пак, какво да се прави? Географски (и дори социално) погледнато, хората в България сме на ръба на пропастта, границата, която трябва да бъде преодоляна, за да се живее „нормално“. Разбираемо е, че повечето от нас се страхуват от притока на бежанци – интуитивно те усещат, че зад иначе безобидното количество емигранти, настанени в границите на страната, стои проблем, способен да разтърси устоите на света, какъвто го познаваме. Радостно е, че въпреки това усещане се намират хора, които даряват част от себе си, за превърнат чувството си на солидарност в реална помощ за напусналите родината си. Учудващо е, че са толкова малко, сред народ като нашия, който традиционно се гордее с гостоприемството си.
Обяснението вероятно е много сложно и трудно можем да го представим в цялост. Ще посочим все пак един фактор, който всички други анализи преднамерено биха подминали – това е блудната връзка между българина и държавата. От маститите бизнесмени до клошарите под моста, всеки се оплаква от държавата. В същото време тя е единственият, към който можем да се обърнем за помощ, дори за елементарни проблеми като битовата престъпност – просто защото се грижи да няма към кого друг да се обърнем.

Казусът с бежанците е твърде показателен. Ако наистина управлявахме живота си, преминаването на хиляди хора през нашата територия би било наш проблем и тогава вероятно бихме им осигурили организиран коридор, щом толкова държат да минат. Но тъй като ни управлява държавата (т. е. една самоназначила се банда „народни избраници“), тя гледа на бежанците като на свой проблем, използва го, за да затяга контрола върху нас, държи се с тях като с добитък, козирува пред по-големите държави и реве, че не ѝ стигат парите. Ако това не ни харесва, ако искаме например да помогнем някак на тези хора от елементарна човешка солидарност, ние сме принудени ѝ се молим да промени нещо или да ни разреши нещо – просто защото се е погрижила да няма друг начин.
Може би това звучи невероятно за повечето хора, но би трябвало да е пределно ясно за анархистите. Ние сме солидарни с хората, които имат нужда от помощ, но не си правим илюзии, че помощта за тях ще реши истинския проблем, който ги принуждава да напускат домовете си. Всъщност, държавата позволява единствено акции, които укрепват статуквото – най-точната солидарност с бежанците би била да ги изпратим там, където искат да отидат, но точно това никога няма да ни позволят да направим.

Решаването на истинския проблем (премахването на причините за него) няма да стане нито бързо, нито лесно. Сигурно е обаче, че ще стане въпреки държавите, империите или колониите, които го създават. Бежанският симптом създава пукнатини, в които да забием своите клинове за разрушаването им.
Бежанците несъмнено са демонизирани в общественото съзнание (не на последно място заради коварното „обгрижване“ от страна на една власт, от чиито грижи никой не е останал доволен), но още по-демонизирани са същинските причинителите на бедите им – правителства, корпорации и армии, превърнали цели страни първо в рудници, а после и в бойни полета. Ролята им за нещастието на хората лесно се забелязва от страна като нашата, исторически кръстопът на завоеватели, съвременен доставчик на алкохолен туризъм и евтина работна ръка, от която два милиона души буквално избягаха. Страхът и омразата към бежанците трябва да се обърнат срещу онези, които ги превръщат в такива.
Това не изглежда невъзможно, доколкото страхът и омразата мотивират съпротива срещу властта. Засега недоволството не стига по-далеч от молби към държавата, защото заплахата не е реална. Бежанците обаче остават маргинализирани, ниско платени и реално изхвърлени от обществото в „нормалните държави“, и като се има предвид евентуалният сценарий за превръщането на България във своего рода център за задържането им, можем тепърва да очакваме на местата, където им се позволява достъп до местното население, сблъсъци с битов, религиозен или етнически характер, но със социални корени. Неспособността на властта да прекрати подобни инциденти изглежда гарантирана, именно поради корените им. Тогава опитите за самоорганизация срещу бежанците биха могли да прераснат в опити за съпротива срещу властта.
Дори акциите на благотворителност, които укрепват статуквото, могат да бъдат използвани, за да се търсят пукнатини в него. При определени условия самите бежанци биха могли да се превърнат във фактор на съпротива срещу държавата, още повече ако тя играе ролята на „корумпираната“ полицейска държава, която не ги допуска до „нормалната“ Европа. Самите хора, участващи в акции на благотворителност, биха могли да бъдат радикализирани, ако бъде изобличена властта, която ги отпъжда с досада, докато се опитват да ѝ съдействат.

Всеки ще се съгласи, че „солидарността не свършва на границата“. За съжаление обаче тя често започва на границата. Солидарността на анархистите не е първосигнална реакция на статуквото, а неуморно търсене корените на проблемите и пътищата към решаването им.

Наблюдател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *