Солунските атентатори

печат

След Берлинския конгрес от 1878 г. в пределите на европейската част на Османскaта империя националните движения на нетурските общности се активизират. В българското революционно движение се очертават различни идейни течения. Едно от тях е анархистичното течение като част от националноосвободителната борба на българите в Македония и Одринско.
Все още няма сериозни научни изследвания за участието на анархистите в българското освободително движение в Македония и Одринска Тракия, като изключим някои тенденциозни публикации, преследващи повече политически, отколкото научни цели. Анархизмът като идеология изкристализира през 30-те и 40-те години на ХIХ в., благодарение на Пиер-Жозеф Прудон (1803-1865), който акцентира върху положителния смисъл на думата „анархия“.
Той подчертава, че анархистите са принципни противници на държавния строй, като в замяна предлагат алтернативни социални проекти. Основният анархистичен принцип е отхвърлянето на властта под каквато и да е форма. Анархистите се борят за абсолютна свобода на индивида и за създаване на автономни общини на федеративен принцип. През 60-те и 70-те години на ХIХ в. се формира т. нар. класически анархизъм. Негови идеолози са руските революционери Михаил Бакунин (1817-1876) и Пьотр Кропоткин (1842-1921). Основният техен лозунг, обобщаващ главните им искания, е борбата срещу трите злини: Бог, капитал и държава. Бакунин и Кропоткин отдават голямо значение на инстинкта на народа и дават приоритет на стихийността на масите. Според тях насилието може да бъде полезно само в рушенето и за рушенето, и в никой случай то не може да служи за градеж. Те съставят и градивна анархистична програма, според която бъдещото обществено устройство трябва да се изгради въз основа на федерални организации на свободни индивиди. Цялата обществена система трябва да се изгради отдолу нагоре, чрез съюзи, комуни и обединения.
По българските земи анархизмът прониква в края на ХIХ в., когато в Пловдив, Пазарджик и Русе пристигат руски политически емигранти. В същото време анархизмът намира благодатна почва сред българските студенти във Франция, Швейцария и Италия. След завръщането си в България те започват да пропагандират анархистките теории. През 90-те години на ХIХ в. започват да се формират и първите групи и кръжоци. Такъв кръжок е основан в Пловдивската мъжка гимназия от Михаил Герджиков от Пловдив, Стефан Михов от Пазарджик, Димитър Жечков и Владимир Икономов от Сливен, Петър Манджуков от с. Мирковци, Скопско и др. Групата чете и разисква върху руската нихилистична и анархистична литература. Това са книги и брошури на Пьотр Кропоткин, Сергей Степняк, Михаил Бакунин и др.
Наред с пловдивския кръжок подобни групи започват да действат из цяла България. Такива са анархистичните групи в Казанлък, Русе, Разград, Плевен, Габрово, Лом и др. Главните действащи лица в тези групи са Димо Николов и Григор Попдочев от Казанлък, Върбан Килифарски от Разград, Светослав (Слави) Мерджанов от Карнобат, Кина Генова от Русе, Теодора Златева от Кюстендил и др. Тези групи обаче действат поотделно и без връзка помежду си. През 1896 г. много ученици от кръжоците са арестувани и изключени от различните гимназии. Това принуждава М. Герджиков, Д. Николов и Гр. Попдочев да заминат за Швейцария, където започват да следват право.
М. Герджиков пристига в Женева през 1897 г. Тук, заедно с други членове на бившите български кръжоци, събрали се да следват в швейцарската столица, той основава Централен комитет на Македонския таен революционен комитет. Силно влияние върху МТРК оказват чуждестранните революционни организации и най-вече руските и арменски емигранти – анархисти. Първото известие за съществуването на МТРК е поместено във в-к „Глас Македонски“ от 15 февруари 1898 г. Почти по същото време в Пловдив е образувана Македонска анархистична група, която действа като клон на МТРК. В нея влизат Димитър Аргиров, Иван Вълкович и Лазар Силянов от Пловдив, както и Йордан Шурков от Велес. Групата получава и разпространява в Пловдив и околните села възванието на МТРК към българския народ, както и неговата програма.
В София МТРК установява връзка с групата на македонските социалисти, групирани около в-к „Политическа свобода“ – Васил Главинов (1869-1929), Никола Карев (1877-1905), Димо Хаджидимов (1875-1924), Андон Шулев и Димитър Влахов (1878-1953). Във вестника е публикувано съобщение за получаването на възванието на МТРК към българския народ, а в следващите броеве са поместени редица статии за програмата на МТРК и кратки съобщения за дейността му. Най-вероятно програмата и други материали за МТРК са донесени в България от Григор Попдочев като пратеник на комитета. Основната задача на Попдочев е да намери парични средства за финансирането на МТРК. След като не успява да го направи, той се самоубива. Програмата на МТРК е публикувана и в чужди вестници като френския „Тан“ и хърватския „Свобода“, орган на хърватската социалдемократическа партия.
През лятото на 1898 г. Михаил Герджиков и пристигналият в Швейцария Петър Манджуков се заемат със списването и издаването на два вестника: „Глас на Македонския таен революционен комитет“ и „Отмъщение“. Във вестниците се отбелязва, че революционерите ще се борят за пълна независимост на Македония. Набляга се на факта, че в Македония съжителстват редица народности, че трябва да се направи опит за обединяването на различните елементи в общо движение. За борба срещу империята се призовават и всички българи от Княжеството. В края на август 1898 г. комитетът се саморазпуска. След напускането на Женева част от бившите дейци на комитета се вливат във ВМОРО и ВМОК, а други полагат основите на групата на солунските атентатори, като всички се включват активно в борбата за освобождение на българите от Македония и Одринско.
Светослав Мерджанов и Петър Манджуков са идеолозите и основателите на групата на солунските атентатори, които превръщат в дело замислите на МТРК: чрез атентати и терористични акции да се засегнат капиталите на европейските страни в Османската империя. Тези свои виждания двамата революционери споделят с Върховния македонски комитет, начело с Борис Сарафов, който се съгласява да финансира техни терористични действия срещу европейски капитали в Османската империя и евентуален атентат срещу султан Абдул Хамид II. Мерджанов и Манджуков привличат на своя страна мнозина българи от Македония, склонни да извършат на практика терористични атентати в големите градове на Европейска Турция. Двамата осъществяват тясно сътрудничество и с арменските анархисти в Истанбул и Солун. Така на Балканите се създава анархистичен заговорнически кръг, обхващащ градовете Пловдив, Истанбул и Солун.
Членовете на солунската група се наричат „гемиджии“ – лодкари. Групата се оглавява от Йордан Попйорданов – известен като Орце. Той привлича неколцина свои близки приятели от родния си град Велес и решава да взривят солунския клон на Отоманската банка. Те наемат една бръснарница срещу банката и започват да прокопават тунел под самата улица. Павел Шатев (1882-1951) – един от гемиджиите ­– е изпратен в Истанбул да помага на друга терористична група – на Слави Мерджанов, Петър Соколов (1870-1901) и Петър Манджуков, които по същия начин копаят тунел под Отоманската банка в Истанбул. През септември 1900 г. двата тунела са почти завършени, но поради трудности със снабдяването с динамит планът временно се изоставя. Скоро обаче един арменски революционер се опитва да снабди българите в османската столица с експлозиви, но турските власти успяват да го открият. Разследването ги отвежда до четиримата революционери, които са арестувани. Все пак османските власти не успяват да открият тунелите и в крайна сметка освобождават арестантите.
Мерджанов и Соколов са депортирани в Княжеството, където започват да разискват нови идеи за терористични акции. Те обмислят да спрат легендарния Ориент-експрес край Одрин и да ограбят пощенския му вагон, за да финансират по-нататъшните си действия. За тази цел се сформира чета от десетина души, начело със Соколов и Мерджанов, която успява да се прехвърли в Одринско през юли 1901 г. с помощта на Павел Генадиев (1873-1959), представител на ВМК. Четниците поставят голямо количество динамит на железопътната линия, но не успяват да взривят влака, който преминава без причинени щети. След провала четата отвлича сина на турски едър земевладелец, но скоро е обкръжена от многобройна турска войска. В сражението повечето от четниците намират смъртта си, включително и Петър Соколов. Мерджанов, заедно с един българин и двама арменци, са заловени живи. През ноември 1901 г. те са публично обесени в центъра на Одрин.
След арестуването на групата от Истанбул и смъртта на Мерджанов и Соколов перспективите за осъществяването на акции остават главно пред анархистите от Солун. Съзаклятническият кръг е представен от Йордан Попйорданов (Орце), Константин Кирков (Коста), Димитър Мечев (Мечето), Павел Шатев, Илия Тръчков, Марко Бошнаков (1878-1908), Милан Арсов (1884-1908), Георги Богданов и Владимир Пингов.
През 1902 г. „гемиджиите“ се заемат със сериозна подготовката за атентати в Солун. Те отново наемат едно помещение срещу самата Отоманска банка, откъдето да продължат с прокопаването на тунела. Снабдяват се с известно количество динамит, което обаче далеч не е достатъчно за замислените мащабни акции.
(следва)
Мариян Гяурски

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *